От какъв квас имаме нужда?

.

Автор:Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12015/62/

БПЦ изведе 10 000 души на молебен-шествие и показа, че независимо от кризата, в която е дълбоко затънала, продължава да бъде реална обществена сила, двигател, който може да консолидира и управлява обществени настроения не по-лошо от която и да е политическа сила. С това тя даде ясен знак на всички отговорни фактори, че независимо от личните си възгледи те са длъжни да се съобразяват с нея поне на институционално ниво. Дотук всъщност нищо ново, защото шествието на 24 септември само доказа прагматизма на голяма част от управлявалите България през последните 20 години. Като изключим няколкото гешефтарски прояви на държавни лидери и чиновници, които с прийоми на бившата ДС създадоха политическия разкол в БПЦ с цел да разпилеят икономическия й ресурс, да я отслабят и дискредитират в обществото, повечето посткомунистически лидери са проявявали ако не добронамереност, то поне прагматично отношение към традиционното за страната вероизповедание. На институционално ниво БПЦ в лицето най-вече на висшия клир се ползва с повишено държавническо внимание. И тук е мястото да отбележим, че през всички тези години на преход Църквата не успя да осъществи положителния потенциал за сътрудничество с държавата. Дори при благоприятната за Църквата обстановка, създадена от НДСВ, висшият клир не успя да надскочи личните си амбиции и междуособици, не прояви желание, нито обедини усилия за нещо действително значимо „на ползу роду”.

Не само въпросът с религиозното образование, но и много други като например за възнагражденията и здравно-осигурителния статус на свещенослужителите, социалната и просветно-мисионерската дейност на Църквата можеха да бъдат отдавна решени чрез едно разумно сътрудничество с държавата. Да припомним ли безуспешните опити да се въведе институтът на капеланите в Българската армия, при доброжелателно отношение на Министерството на отбраната за това? (виж тук) Или пък оставеното на самотек свещеническо служение в затворите, което се ползва с подкрепата и интереса на предимно чуждестранни християнски мисии? Вместо да генерира градивни идеи и събития, вече две десетилетия в църковните среди спорадично се вдига шум, без да е направена реална крачка в желаната посока на сътрудничество с държавата. Изключваме, разбира се, ритуалните функции на българския клир при отслужване на водосвети и национални празници, до които се ограничи публичното църковно присъствие – не без доброволното съдействие за това на духовенството.

Ще промени ли масовото шествие от 24 септември нещо в отношенията между Църквата и държавата? Вероятно, да. Премиерът Бойко Борисов, както и редица други висши държавни служители в това число и министърът на образованието С. Игнатов дадоха индикации за това. В крайна сметка, ако не друго, то поне политическият етикет изисква да не оставиш без внимание исканията на няколко хиляди души, марширували по централните улици на София.

Да си представим, че внезапно правителството се съгласи и включи този предмет в учебната програма. Тогава какво става? Топката ще се върне с неподозирана сила в нашето поле и организаторите на преписки, събирания на подписи и митингови шествия ще се окажат в крайно неудобно положение. (Истински трагичното е, че те самите няма да съзнават това, а ще се радват на победата си, без наум да им мине, че тя може да е Пирова). Защото ще лъсне голата истина, че БПЦ желае, но не е готова да приеме предизвикателството на въвеждането на религиозното образование в страната ни. Ако утре решението за въвеждане на религиозното образование в България стане законов акт, ще видим, че в стремежа си да популяризираме желаното, сме пропуснали да прокараме пътищата към него. Ще ми възразят: "Но и това ще стане – поетапно, постепенно..." Не съм оптимист, защото виждаме до какво положение стигна преподаването на СИП-Религия в училищата. Три хиляди ученици! И пет хиляди да са.. какво е това? След като за толкова години Църквата не застана организирано и креативно зад доброволците за учители по религия, не акумулира богословски и педагогически потенциал, който да създаде механизъм в помощ на работата на тези нови възрожденци, а ги остави досущ като в миналото всеки да се оправя сам. Няма как да повярвам, че това ще се случи занапред, след като досега сме се оказали неспособни да създадем нещо подобно.

Мнозина искаме в българското училище да има и такова образование, но факт е, че БПЦ не разполага с конкретна концепция и ясна програма, как на практика да бъде осъществено това. Вярно, Св. синод създаде специална група, която да работи в тази насока, но в нея влязоха хора, които нито могат, нито са наясно с проблема, който трябва да решават. След преструктурирането на Духовната академия и превръщането й в Богословски факултет на СУ, Св. Синод на БПЦ на практика абдикира от задълженията и грижата за кадрите, които се подготвят там, както и към хората, обучаващи част от настоящия и бъдещ клир на БПЦ. Единици са случаите, в които БПЦ в лицето на висшия клир търси и се допитва до експертното мнение на преподавателите във висшите богословски училища в България. Даже по-лошо, дори такива отговорни проекти като концепцията за религиозно образование в училищата се възложи на случайни хора без необходимия опит, познания и възможности. Всичко се прави на парче и се отчита дейност, доверие се гласува на познати, а не на специалисти.

Едва ли са много хората, които си дават сметка, че едно е да организираш неделно училище към един енорийски храм и да предложиш обучение според собствените си представи, а съвсем различно да изготвиш една национална програма, която трябва да бъде съобразена с редица изисквания - законови и педагогически. Толкова ли е трудно, така както се намериха пари да бъде заплатен транспортът на участниците в митинг–шествието, да бъдат отделени средства и привлечени действително доказали се експерти, които да подготвят адекватна и най-важното способна на живот програма.

Друг първостепенен проблем е липсата на учебници и учебни помагала по вероучение. „Ще се напишат!” веднага ще ми репликират ентусиастите. А защо досега не бяха написани? Нужда ли нямаше, ученици ли нямаше или какво? Невъзможно е да се създадат адекватни учебници, преди да има реална работеща концепция, която да е програмно осигурена. Възниква въпросът, на кого ще бъде поверено списването на учебниците, защото, предвид сериозния сблъсък в обществото „за” и „против” такъв предмет, пособията трябва да бъдат съставени така, че да въвличат в диалог и хората, които не са вярващи, но желаят да се запознаят с православието.

Не по-малко въпросителни поставя въпросът с педагогическите кадри, които трябва да бъдат обучени и ангажирани с преподаването на предмета. Някак си прекалено безотговорно е заявлението, че кадри има и в потвърждение на това се посочват випускниците на няколкото богословски факултета в страната. Голяма част от вече завършилите са се устроили на работа, често далеч от богословието и е наивно да мислим, че тези хора ще се обвържат с преподаването на религия. Настоящите и бъдещи випускници пък ще бъдат изправени пред нелеката дилема – да търсят реализация в друга област, по-добре платена и осигурена от нелеката и днес доста непрестижна професия на учителя. Досегашната практика със СИП преподаването на религия показва, че дипломата по богословие нито е решаваща, нито определяща при селекцията на преподавателите.

Що се отнася до педагогическата подготовка на богословите, то може да се каже, че такава липсва. Сега тя все още не е на необходимото ниво и не отговаря на съвременните изисквания на българското училище. През последните години твърде малко се направи за адекватната подготовка и продължаващо образование на учителите по религия. Малкото учители, устояли на трудностите досега, не само работят без учебници и учебни помагала, тъй като такива не са издавани от средата на 90-те години, но не могат да разчитат на допълнителни квалификационни курсове, семинари и срещи за обмяна на опит и споделяне на постижения, каквито са осигурени за учителите по другите предмети.

Всичко изброено дотук очертава огромното поле за работа в областта на религиозното образование. То изисква обаче усилна работа, молитва, смирение, мисъл и грижа за „най-малките”. Това не е дело на двама или трима души, вперили поглед във висините на властта и комуникиращи само с държавноотговорни лица. Ще са необходими много съмишленици, които да не са движени от собствените си амбиции и гордост, а от желание за служение на ближните и от любов към Бога, Който не презира никого и разговаря с всеки, който е искрен по сърце и търси истината. Христос не е търсел ефектно присъствие и много е пазел последователите Си от фалшива еуфория. Той ни е завещал, когато вършим делото Му, да вървим не по централните пътища, откъдето минават царете и където могат всички да ни видят, а да взимаме пример от малкото квас, който с Неговата сила заквасва цялото тесто. „Силата Ми в немощ напълно се проявява” (2 Кор. 12:9).