Европейските ценности в двоен прочит

.

Автор: Венцислав Георгиев Каравълчев
публикувано в: в-к Гласове, брой 37, 15-21, октомври 2010

Преди няколко седмици една книга сериозно разтърси немското общество и Европа като цяло и отприщи лавинообразно поредица от скандали. Книгата на известния немски политик и член на борда на директорите на Бундесбанк Тило Сарацин „Германия: самоликвидация” веднага стана бестселър и се превърна в отправна точка за сериозен дебат и оценки. Още първите реакции показаха, че европейският политически елит продължава да омаловажава и игнорира проблемите с емиграцията и исляма в Европа и вместо да търси решения, предпочита да ги отлага във времето. Но доколко може да се скъсява времето и може ли въобще да се отлага още? Защото границата между толерантността и безотговорността става все по-размита и вероятността Европа да стане жертва на собствените си принципи и идеали е все по-осезаема.

Повечето немски и европейски топ политици, включително канцлерът на Германия Ангела Меркел, както и част от съпартийците на Тило Сарацин начело с председателя на социалдемократите в Германия Зигмар Габриел побързаха да си измият ръцете и остро разкритикуваха възгледите му.

И както се случва обикновено в условията на изострена полемика, някои побързаха да го обвинят в неща, които изобщо не е твърдял. Дали причината бе прозаична – повърхностен преглед на книгата, или в случая се бърза да се предприемат мерки срещу възможността за ескалиране на проблемите? Второто е по-вероятно. На немците започна да им идва малко в повече странната смесица от модерност и Ориент в обширни части от техните градове, както и невъзможността повечето мюсюлмани емигранти да бъдат адаптирани към нормите на светската държава. Едва ли има европеец, който би останал равнодушен към „убийствата на честта”, практикувани във всички европейски държави с компактно мюсюлманско население. Почти във всеки голям европейски град съществуват „паралелни съобщества”, съставени от емигранти, голяма част от които нито се интересуват, нито желаят да се съобразяват с нормите в страната, в която живеят. Всичко, което ги интересува, е адресът на социалната служба, към която са зачислени. Много от тях са прекарали по 30, дори 40 и повече години в емиграция, но не са усвоили дори на елементарно ниво езика на приелата ги страна. Една блиц анкета показва, че 40% от турските емигранти в Германия не приемат Меркел за „свой канцлер”. За сметка на това десетки хиляди се стичат на стадиона в Кьолн, за да приветстват „своя” Реджеп Тайип Ердоган, дошъл на кратка визита в Германия.

Вълната на недоволство и недоверие между етническите немци и емигранти (най-вече мюсюлмани) е факт и в един момент тези настроения ще прераснат в нетърпимост. Книгата на Тило Сарацин разсъждава точно върху тези неща. Неоспоримо е, че основните тези в книгата не са плод на развихрила се футуристична фантазия, а са базирани на суха и лишена от емоции статистика. Книгата се появи в критичен за Германия и за Европа като цяло момент. Широко пропагандираните в контекста на събитията в бивша Югославия, Афганистан, Ирак и т.н. идеи за толерантност, мултикултурност, социално равенство и т.н. вкараха европейското мислене в своеобразен плен. Сами по себе си прекрасни, тези идеи, поставени в услуга на идеологията на политическата коректност, направиха голяма част от хората неспособни на адекватна оценка на реалността.

Какви са проблемите, които Сарацин поставя на масата на обществения дебат и които в своите локални нюанси са актуални за цяла Европа? Немската раждаемост се снижава, като в момента на семейство се падат средно по 1,37 деца. Населението на Германия старее и ежегодно намалява с около 100 хиляди души, същевременно само за няколко години турските емигранти в страната от 750 000 са станали повече от 3 милиона, благодарение на високата раждаемост сред тях. 40% от емигрантите живеят за сметка на социалните помощи. „Немската социална система осигурява на всеки безработен емигрант такова равнище на живота, което превишава равнището на живот на работещо семейство в турския Анадол. Аз не мога да съдя тези хора – те се стремят към по-добър живот. Но такава система е гибелна”, коментира Тило Сарацин. Днес в Германия живеят около 16 милиона чужденци и първо поколение граждани на Германия (деца на емигранти), които съставляват 18% от населението на страната. От тях не по-малко от 4 милиона са мюсюлмани, повечето от които турци.

Статистиката показва, че турските емигранти са най-ниско образованата част от населението на Германия. Ще бъде пресилено, ако кажем, че вината е единствено на емигрантите. Липсата на дългосрочна стратегия в Германия, в частност, и в Европа, като цяло, за това как да бъдат интегрирани емигрантите води до половинчати рестрикционни мерки, които само задълбочават проблемите. Така например, на жените мюсюлманки, носещи хиджаб (забрадка), е забранено да преподават в училищата. В някои германски провинции забраната за носене на хиджаб обхваща всички обществени учреждения. Същевременно католически монахини от различни ордени извършват обществени служения, включително и преподавателска работа в училища в пълно облачение. Нежеланието на немското общество да види в редиците на членовете си граждани, изповядващи исляма, съкращава рязко шансовете за кариера на емигрантската младеж. Същевременно семействата на емигрантите мюсюлмани в голямата си част са с много нисък образователен ценз. Те самите не намират смисъл да дадат по-висок такъв на децата си. Създава се порочен кръг, който рефлектира върху социалната система на Германия. Тя осигурява на всички легално живеещи в страната едно доста прилично ниво на живот, което за страните от Близкия изток, Северна Африка, Турция и т.н (които са основен източник на емиграция) е много над средното. При това обемът на социалните помощи се запазва независимо от социализацията на едно или друго емигрантско семейство. Тоест социалната система допълнително стимулира сред емигрантите индиферентно отношение към социализирането. Всичко това създава и поддържа един маргинален слой в немското общество. Реалистичната кариера за момчетата от този слой е включването в някоя бандитска структура, а за момичетата – домакинството. Тило Сарацин дава факти в подкрепа на тази теза. Всеки трети чужденец в Берлин е безработен и всеки втори емигрант от турски произход е безработен. От данните на градските социални служби се вижда, че в някои райони на града има семейства, където с помощи за безработни преживява вече трето поколение емигранти! Те дотолкова са свикнали с този си начин на живот, че го считат за напълно нормален. Това обяснява защо изводите на Сарацин, че германската социална система привлича най-лошите представители на страните от Близкия изток, предизвикаха ожесточена критика от страна на политиците, но и одобрението на голяма част от германците, върху чийто гръб лежи социалната система и които ежедневно се сблъскват с проблемите, заобикаляни от политиците.

На този фон мнозина са склонни да преувеличат заслугите на френските политици, които въпреки плахите протести на някои свои европейски колеги експулсираха няколко хиляди роми. Всъщност и с този си акт Европа показа, че не нито може, нито знае как да се справи с проблемите на емиграцията, а предпочита временните решения. Ромите лесно могат да бъдат експулсирани, те нямат държава, нямат правителство, за тях няма да се застъпи нито Саудитска Арабия, нито Турция, нито дори полковник Кадафи, който, както ще видим, най-добре се възползва от слабостите на обединена Европа. За сметка на това преживелите не едно или две гонения роми притежават уникалния инстинкт да извличат максимална изгода от всяка ситуация. Едва ли френското правителство ще бъде изненадано, ако само след няколко месеца му се наложи да експулсира десетократно повече роми – скромното (по европейските стандарти) парично обезщетение и безплатният самолетен билет, осигурени за всеки експулсиран ром от Франция, са сигурен залог, че това ще се случи.


Проблеми с легалната и нелегална емиграция съществуват във всички европейски държави, но най-силни са негативните страни на това явление в силно развитите страни от Стария континент. По-слабо развитите европейски страни се явяват само временна спирка, депо, докато желаната крайна дестинация на емигрантите е икономически силна страна, която освен че може да предложи в пъти по-добро заплащане, разполага и с добре уредена социална система, правозащитни организации и т.н. От слабостите на европейската политика и недалновидността на европейските политици прекрасно се възползва либийският лидер Муамар Кадафи. Може би годините на тотална изолация и ембарго (1992–2003), наложени на Либия след трагедията в Локърби, са помогнали на полковника да преосмисли част от философията на „Зелената книга”, както и да намери успешен начин да превърне Европа в опитен полигон. Полковник Кадафи на практика се възползва от огромните пробойни в общоевропейската политика и открито, в саркастичен стил се забавлява с тях. Всичко прилича на старателно подготвен сценарий, в който своето място заема и случаят с българските медици. Либийският лидер е в центъра на прожекторите, с него и с прищевките му се съобразяват всички, арабските лидери може и да не го обичат, но са принудени да признаят достойнствата му. Последните събития потвърждават, че Кадафи е отличен политически играч, който във всеки момент не само контролира играта, но знае и как да извлече максимум облаги от нея. През 2008 г. швейцарската полиция арестува четвъртия син на Муамар Кадафи – Ханибал Кадафи, за това, че е нанесъл побой на персонала на петзвездния хотел „Президент Уилсън”.

За съжаление дори такава страна като Швейцария, която не се поколеба да защити националните си интереси от експанзията на Евросъюза, се оказа пряко зависима от либийските петролни доставки и не само. Веднага след арестуването на Ханибал Муамар Кадафи извади всички либийски активи от швейцарските банки – приблизително 7 милиарда долара. Арестувани бяха и двама швейцарски бизнесмени, имали нещастието да работят в Триполи. Явно и за страната на банките 7 милиарда долара са достатъчно голяма сума, заради която си струва да се направи компромис с принципи със стотици години традиция. Под натиска на банковата общност президентът на Швейцария Ханс Рудолф Мерц лично отлетя за Триполи и поднесе официално извинение за ареста на Ханибал. Освен извиненията президентът на Швейцария заяви, че вероятно полицаите, извършили ареста, ще бъдат привлечени под отговорност. Но веднъж унижил швейцарците, Кадафи реши да се възползва допълнително от ситуацията. Първоначално пусна бизнесмените, без да им разреши да напускат страната, и само след месец отново ги хвърля в затвора. Този път швейцарците решиха да отговорят подобаващо и внесоха в черния Шенгенски списък имената на 188 високопоставени либийски граждани, сред които и тези на либийския лидер и семейството му. Отговорът на Либия бе мълниеносен – 400 милиона жители от страните в Шенген нямат право да влизат в Либия. Швейцария е изолирана – Европа застана в защита на Либия. Либийските авоари и инвестициите в Либия са далеч по-важни от гръмките слова за европейска солидарност и общите европейски ценности. Кадафи отново ликува, а Швейцария бе унизена за трети път. Под натиска на Европа швейцарците анулираха черния списък, а в отговор полковник Кадафи освободи единия бизнесмен, а вторият „доброволно” се съгласи да излежи присъдата си в либийски затвор...

Френската полиция през 2005 г. също потули подобен скандал с Ханибал Кадафи, който се движел със 140 км в час по “Шанз-Елизе” и бил преследван от полицията по парижките улици.
Едва ли предизвиква учудване, че основен поддръжник на либийския лидер във всяка авантюра е италианското правителство. Италия се явява основен икономически партньор на Триполи – 37,5% от либийския износ и 22,2% от вноса са свързани с Италия. В стремежа си да кокетничи с либийския лидер италианският външен министър дори го нарече „признат лидер на целия Близък изток”. Неслучайно Муамар Кадафи се държи в Италия като у дома си. Да не забравяме, че в ислямския свят Рим се асоциира преди всичко с папата и християнството. Каква по-голяма победа от това, един „признат” лидер на мюсюлманите да произнесе в сърцето на християнството поредната си лекция върху преимуществата на исляма и да призове европейците да приемат исляма? На тази лекция дойдоха специално подбрани красавици, чието присъствие беше осигурено срещу скромен хонорар. “Шерше ла фам” или внимателен прочит на библейския разказ за грехопадението? Няма значение, защото победителите не ги съдят, а в исляма обръщането към вярата заради финансова полза не се счита за грях. Още повече че Кадафи държи дълга поредица от печеливши карти. Европа търси газова алтернатива на руския газ. Находищата в Северно море са пред изчерпване. “Набуко” едва ли някога ще бъде практически осъществен. Катар се отказа да продава газ на ниски цени. Алжирските газови находища са в ръцете на китайски компании.

Единствената алтернатива за европейските компании е Либия... Кадафи прекрасно съзнава това и играе с Европа, както си иска. Сред последните му предложения е да помогне на Европа в борбата с нелегалната емиграция през Средиземно море. Италия подкрепи либийското предложение. Разбира се, то не е безкористно, ще струва минимум 5 милиарда евро... на година. „В противен случай – както цинично се изрази либийският лидер, – заради наплива на емигранти Европа сама може да се превърне в Африка”. И е напълно прав. Eмигрантската вълна има достатъчно сила, за да изпита виталността на европейските ценности. Въпреки колосалните суми, вливани в разработката на различни програми, модели и алтернативи, капсулирането на ислямските общности в Европа и задълбочаването на проблемите е факт. Европейските лидери обаче все още предпочитат да отлагат и омаловажават проблема, вместо да търсят прагматични решения в контекста на европейските ценности, но извън догматизираната рамка на политически клишета и табута. Водещите Европа по този път може и да й осигуряват настояще, но я лишават от бъдеще.