Великият пост и Страстната седмица

.

Автор:Венцислав Каравълчев
публикувано: Гласове

Най-строгият и най-продължителен пост в Църквата е Великият пост. Трябва да отбележим, че днес очевидното противоречие, което съществува между дължината на поста – седем седмици (48 дни) и другото название на Великия пост – Св. Четиридесетница (гр. Τεσσαρακοστή, лат. Quadragesima), затруднява понякога дори и духовниците. Всъщност, противоречие няма, защото Великият пост (Св. Четиридесетница) и Страстната седмица са два различни поста, които Църквата в един период от съществуването си е съединила. При това обединяване на двата поста, в постния период са били включени и празниците Лазаровата събота и Вход Господен в Йерусалим, които формално не принадлежат нито към Св. Четиридесетница, нито към Страстната седмица. Св. Четиридесетница е пост, установен преди всичко като възпоминание на 40 дневния пост на Христос в пустинята. В древната църква това е бил постът най-вече на езичниците, на оглашените, които се готвили да приемат тайнството Кръщение. В първите векове след Петдесетница тайнството Кръщение се е извършвало на няколко от най-големите църковни празници като преди всичко на Богоявление и Възкресение.

Богоявлението повтаря исторически мистичния акт на Христовото кръщение, докато чрез смъртта и Възкресението Христово вечността става онтологична чрез тайнственото дело на спасението. Така всеки, който решава да се приобщи към Църквата в тези дни, символично съпреживява и съучаства в събитието на празнуваното, като реално се облича в Христовите смърт и Възкресение. Затова и готвещите се да приемат това чудно тайнство на приобщаването към Църквата е трябвало първо да изпитат себе си с 40 дневен пост. Тези, който вече са били изпитани и са станали членове на Църквата, постили през Страстната седмица. Тоест, Страстната седмица е бил пост на верните, а Св. Четиридесетница на оглашените. По думите на прот. Александър Шмеман, Пасха е ежегодно връщане към нашето собствено кръщение, а Великият пост е нашата подготовка за това връщане, с постепенно и постоянно усилие, водещо ни към Пасхата, към крайния преход в новия живот в Христа.

За да се стигне до съвременната великопостна практика на Църквата, се е минало през различни етапи, като всеки един от тях е оставил някаква своя, специфична литургична следа. Свидетелствата от различните исторически периоди от първите три века на Църквата показват, че пасхалният пост е продължавал от едно-две денонощия (40-часов пост) до едноседмичен пост. За това говорят „Дидахи”, св. Ириней Лионски (+202), Тертулиан (+230), Дионисий Александрийски (+264). Еднодневният пост, който е бил пазен в петък преди Пасха, вероятно е бил заимстван от юдеите, които също постели в петъка преди юдейската пасха. Двудневният пасхален пост (40-часовият) се е извършвал в самата пасхална нощ и продължавал до сутринта на неделята, до края на извършващата се тогава св. Евхаристия. Когато се е пазел 40-часов пост, християните са се въздържали изцяло от храна и вода, далечна реминисценция на което се явява съхранилото се и до днес в Църквата тримирене. Този начин на постене ни подсказва смисъла, който първите християни са влагали в него: изначално петъчно възпоменание на страданията Господни, но съвсем скоро и възпоменаване на самото Възкресение с пост, продължаващ до неделя сутрин. 40-часовият пост се разглеждал също и като подражание на 40-дневния пост на Христос в пустинята. Според сведението в апокрифа от ІІ в. „Послание на апостолите”, еднодневният пост на Велики петък бил не просто съпричастност към Христовите страдания, но и израз на състрадание към юдеите, които още не били познали и приели Спасителя Христос. Раннохристиянските извори дават основание да приемем, че първоначално Пасха се е възприемала като възпоменаване на страданията и смъртта Христови - „Кръстната Пасха” (Πάσχα σταυροσιμον), чествана на 14 нисан, в деня на еврейската Пасха, която била отбелязвана с пост. Тази Пасха, по думите на отец Александър Сложеникин може да наречем условно „догматична”, която е следвана от „историческата Пасха” - Пасхата на Христовото Възкресение или просто Възкресна Пасха (Πάσχα αναστασιμον). Вероятно най-ранните отбелязвания на Кръстната Пасха лягат в основата на обособяването на Страстна (в древната църква още Велика - Μεγάλη Εβδομάδα) седмица, а Възкресната Пасха дава начало на празнуването на Светлата седмица.

Страстната или Велика седмица е най-важната седмица от цялата богослужебна година. Тя е посветена на последните дни от земния живот на Христос, на Неговите страдания, разпятие, кръстна смърт и погребение. Страстната седмица, както отбелязахме по-горе, вече не е Великият пост. Великият пост свършва в петъка, на шестата седмица от своето начало, в петък преди Лазаровата събота и Неделя Вайя – Вход Господен в Йерусалим. Страстната седмица е време на усилен пост и молитва, на истинско изпитване на християнската съвест. Богослужението от своя страна е особено величествено и тържествено, песнопенията са изпълнени с невероятна красота. Без преувеличение може да твърдим, че богослужението на Страстната седмица е най-печалното и същевременно най-красивото от целия годишен богослужебен кръг.
***
Първото сигурно сведение за 40-дневен пост преди Пасха имаме от началото на ІV в. в едно пасхалните послания на св. Атанасий Велики. В него се говори за 40-дневен пост, който продължавал 6 седмици. По онова време постът тъкмо се появил в Египет и затова още не бил практикуван от всички. Интересното в случая е, че св. Атанасий никъде не казва, че този пост е спомен за 40-дневното пребиваване на Христос в пустинята. От едно малко по-късно послание на св. Атанасий (от времето на заточението му в Рим) до еп. Серапион Тмуитски се вижда, че за разлика от Египет, където 40-дневният пост е бил нещо ново, за Рим той е бил утвърдена практика. Римският 40-дневен предпасхален пост по свидетелството на св. Атанасий бил подготовка на желаещите да приемат св. Кръщение. Този 40-дневен пост твърде вероятно бил спазван и от каещите се (отпадналите при гоненията от Църквата), които желаели да се върнат в нея. Според свидетелството на папа Инокентий І (в негово писмо до еп. Губио), приемането на каещите се обратно в Църквата е ставало на Велики четвъртък.

Още едно ранно свидетелство за 40-дневен пост се съдържа в правило 5 на Първия Вселенски събор (325 г.). Мнозина са склонни да виждат в него пряко указване на Великия предпасхален пост и на това, че той е бил установен и честван още през ІІ-ІІІ век. Внимателният прочит и сравняването на това правило на І Вселенски събор с 37 правило на св. Апостоли обаче показва, че тук по-скоро се говори за някакъв пост, свързан с празниците Възнесение Господне и най-вече с Петдесетница, а не с Възкресението.
Постепенно с развитието на богословието на Църквата и с изясняването и утвърждаването на редица догматически истини, започва да се формулира и приема един цялостно библейско-събитийно осмислен богослужебен цикъл. Периодът ІV-V в. окончателно оформя и довежда до повсеместното приемане на един 40-дневен предпасхален Велик пост. Трябва да отбележим, че различните църковни общини имат различно разбиране и тълкувание на начина на постене. В древната Църква съществувала категорична забрана за пост в неделните дни. В някои църковни общности тази забрана се разпростирала и върху съботните дни. Всичко това довело до появата на различни и разнообразни практики за пазенето на постните дни от Великия пост. Ако трябва да бъдем точни, ранното християнство е следвало изцяло завещаното от апостолите:

„И тъй, никой да ви не осъжда за това, което ядете или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или събота; които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово. Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез самоволно смиреномъдрие и ангелослужение, като наднича в неща, които не е видял и напразно се надува с плътския си ум, а не държи главата Христа...” (Кол. 2:16-19).

Историкът Сократ обобщава раннохристиянската практика за поста в една прекрасна квинтесенция, която за съжаление е малко позната: „Целта на апостолите е била не да ни предписват времена за празници, но да ни дадат ръководство за правилен живот и благочестие” (Socrates, Hist. Eccl V:22). За яснота ще приведем още няколко свидетелства от историците Сократ и Созомен, които като цяло се повтарят, но имат и някои специфични детайли.

Ето няколко интересни сведения на историка Созомен, които в приблизително същия вариант намираме и у Сократ:

„... както например в Константинопол в първия ден на Пасха. И предшестващата този празник така наречена четиридесетница, в която народът пости, едни считат, че продължава 6 седмици - например илирийците и християните, живеещи на запад, цяла Либия и Египет с Палестина. Други считат, че (четиридесетницата) продължава 7 седмици, като например жителите на Константинопол и околностите му до Финикия. В продължение на тези шест или седем седмици, някои постят три седмици с помеждутъци, други постят три седмици подред преди празника, а някои само две седмици, като например последователите на Монтан. Не навсякъде и не по едно и също време става и отбелязването на празника. Известно е, че едни се събират в събота, като в първи ден, както това става в Константинопол и почти навсякъде, но в Рим и в Александрия не постъпват така. Египтяните в много от селищата си се събират в събота вечер и след вечеря се приобщават със светите тайнства. Също така не всички четат едни и същи молитви, псалми и четива, нито пък по едно и също време ги четат. Така например, така нареченият апокалипсис на Петър, който от древните са признали за напълно апокрифен, в някои църкви на Палестина, както ми е известно, се чете и до днес веднъж в годината, на Велики петък, когато народът с особено благоговение пости в памет на спасителните страдания (на Христос), а известният тук под името на ап. Павел апокалипсис, който никой от древните не признавал, се одобрява от мнозина от монашестващите”.

Този пасаж на Созомен цитиран по-горе е допълнен с няколко интересни подробности при Сократ:

„Удивителното за мен е, че и едните, и другите (постещите 3, 5 или 6 седмици – виж пасажа от Созомен, бел. ав.) като спорят за броя на постните дни, наричат поста по един и същ начин – четиридесетница, като представят различни свои описания, за да обяснят наименованието му. При това става ясно, че разногласията им касаят не само броя на постните дни, но и разбирането им за това, от какви храни трябва да се въздържат; защото едни се въздържат от употребата на храни, съдържащи всякакъв вид животински продукти, други употребяват само риба, а някои заедно с рибата ядат и птици, защото те по думите на Мойсей са произлезли също от водата. Едни се въздържат даже от плодове и яйца, други се хранят само със сух хляб, а трети дори и това не приемат (отказват се дори от хляба). Някои постят само до деветия час, като ядат след това всякаква храна. По този начин, при различните племена е различно, като за това се представят безчислени причини. Има различия даже в църковните събрания (богослужението, в случая Св. Литургия, бел. ред.). Тогава, когато всички църкви по света извършват тайнството (Евхаристията) и в съботния ден всяка седмица, александрийците и римляните на основание на някакво древно предание не искат да правят това; а съседите на александрийците – египтяни и жителите на Тиваида, въпреки, че извършват Св. Литургия в събота, приемат тайнствата (даровете) не тогава, когато въобще правят всички християни, но принасят жертвата и приемат тайните, след като са се нахранили с всякакви ястия, при настъпването на вечерта...”.

От правило 69 на светите апостоли виждаме, че Четиридесетницата като пост преди Пасха става задължение за всички християни, въпреки че от приведените по-горе свидетелства на Сократ и Созомен се вижда, че под името Св. Четиридесетница са съществували различни практики, като почти никоя не е продължавала 40 дни. Тук трябва да уточним също, че окончателната редакция на Апостолските правила се извършва през ІV –V век.

В Западната църква до началото на V в. се съхранила практиката на триседмичен пост преди Пасха, който от времето на папа Лъв Велики (440-461) се удвоява и става 6 седмици. В тях влизала и Страстната седмица. Постило се 6 дни в седмицата, включително и в съботите, като непостен ден оставал единствено неделята. За сравнение, в Константинопол по това време вече се утвърждавал 7 седмичният пост. Едно от първите разисквания по въпроса за различието между Западната и Източната практика прави св. Йоан Касиян (Римлянин). За да бъде възпълнена липсата от 4 дни в Четиридесетницата към въведения през V в. 6 седмичен пост ( 6 х 6 =36 дни) през VІІ век се добавят още 4 дни. В Западната Църква първоначално Велики петък, събота и Пасха образували така наречените свещени три дена (triduum sacrum), като впоследствие, от ІХ век в числото на тези дни бил включен Велики четвъртък.

Интересно е да споменем, че в различни антиохийски и йерусалимски източници от периода V-Х в. освен за 7 седмичен пост, често се говори и за 8 седмичен. Под влияния на монашеските устави и практики, постепенно отпада непостенето в неделните дни и те се включват в цялостния пост, който се оформя във вида, който се практикува от Църквата днес. С развитието на богослужебния ред (а за празника Пасха и постния период преди него това развитие продължава до към ХVІІ в.), постепенно се оформя един 6 седмичен предпасхален пост, към който неразривно се присъединява и Страстната седмица като седма седмица на поста. Св. Четиридесетница завършва в петък преди празника Вход Господен в Йерусалим и се явява предверие към пасхалния пост – тоест, Страстната седмица, която завършва в ранните часове на утрото в неделя – денят на Христовото Възкресение.

Въобще, периодът ІV –V в. е един от най-плодоносните в историята на Църквата. Още в самото начало на ІV в. със Софийския (Сердикийски) едикт на Галерий (311 г.), последван от Миланския едикт на Св. Константин Велики (313 г.), се прекратяват гоненията срещу Църквата и се дава една религиозна равнопоставеност, в която християнството показва своята неимоверна жизнена сила и привлекателност. Това е и необходимото условие за разкриване на огромния творчески потенциал на членовете на Христовата Църква. Паралелно с урегулирането и синхронизирането на богослужебните практики в Църквата върви и процес на обогатяване и украса на това богослужение с нови песнопения и химни. Най-вдъхновените и богословски наситени са именно великопостните песнопения, чиято кулминация са покайните служби през Страстната седмица.

Публикувано в "Гласове"