Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

петък, 17 февруари 2012 г.

Холмската мисия на Йосиф Соколски и краят на Брест-литовската уния


Автор: В. Каравълчев
публикувано: сп. "Християнство и култура", бр. 65

Годините, които Йосиф Соколски прекарва в Киево-­Печорската лавра (1861–1879), поставят редица неизяснени въпроси. Най-голям интерес сред изследователи­те предизвиква дипломатичният отговор на Св. синод на Руската православна църква на молбата от Йосиф Соколски за връщане в православието, както и последвалото правителствено поръчение към него за хиротонии на униатски свещеници в Холмска епархия. Има ли връзка между двете събития? Случайно ли е, че Св. синод отговаря половинчато на молбата на Соколски да бъде приет в православието, или става дума за добре обмислен план, в който бъдещата холмска мисия на българския архиепископ заема водещо място? Внимателният прочит на синодния отговор действително създава впечатление, че истинска­та причина за уклончивата позиция се крие някъде извън официално обявените мотиви, според които връщането на Йосиф Соколски в православието може да стане само след разрешение на Константинополския патриарх (1). Имайки предвид общата църковна картина в столицата на Османската империя през този пери­од и влиянието, което Русия и нейната дипломация имат сред патриаршеското обкръжение и в частност върху самия патриарх, е трудно да се повярва, че през целия този последен и дълъг период от живота на Йосиф Соколски (18 години) руснаците не са успели да издействат положителен отговор на молбата му.

Още повече че, както писахме в първата част на тази статия, първият българ­ски униатски архиепископ заминава за Киев с желанието за покаяние и връщане в Православната църква (2). Това желание получава от своя страна официалното поощрение и благословение на руската дипломация в Цариград, в лицето на княз Лобанов-­Ростовски (3). Казваме официално благословение, защото от преписката на руския канцлер княз Горчаков и св. Филарет Дроздов се вижда, че сам император Александър II е уведомил св. Филарет за това, че архиепископ Йосиф Соколски иска да потърси убежище в Русия (4). Самото пристигане на уни­атския архиепископ в Одеса е добре организирано, а самият той е тържествено посрещнат, което говори за предварителна подготовка (5).

Няколко месеца след като пристига в Киев, на българския архиепископ е отреде­на с императорски указ и сумата от 720 рубли годишно (60 рубли месечно – зна­чителна за времето си сума), които да му бъдат изплащани по време на целия престой в Русия (6). Решението за отпускането на тази сума е взето на 25 февру­ари 1862 г. (7). Впоследствие, шест години по-­късно, през 1868 г. сумата е увеличе­на на 1000 рубли годишно (8). Няколко месеца след това, както се вижда от други документи в Украинския държавен архив, на архиепископ Йосиф е разрешено да устрои свой дом с лозе и градина между Самбурската и Китаевската градини, недалеч от Киево­-Печорската лавра (9). Узнаваме също така, че от келара на лав­рата (иконома на манастира) той получава безплатно всички необходими прови­зии, включително храни и напитки за посрещане на своите нужди и нуждите на своите помощници и посетители, съответстващи на архиепископския му ранг, независимо, че по документи статусът му е твърде неопределен (10). Обикновено в официалните документи Йосиф Соколски е титулуван „бивш български униатски архиепископ” (11), докато в един по-­късен етап от живота му в Русия и във връзка с изпълнението на мисиите му по ръкополагането на униатски свещеници, той сам се подписва „Йосиф, архиепископ Соколски” (12).

Всички събития през първата година след пристигането на Йосиф Соколски в Русия показват, че руското правителство, руската дипломация го подготвя за продължителен престой в страната. Той не може да бъде оправдан с нищо друго, освен с намерението в благоприятен момент дядо Йосиф да бъде използван за постигането на определени политически и църковни цели. Неубедително звучат опитите на някои автори да оправдаят дългия престой на Йосиф Соколски със страх у руските политически и църковни среди, че неговото завръщане в България може да възроди унията (13), тъй като наличните документи свидетелстват за неговото желание за връщане към Православната църква (14). Дори теоретично да допуснем, че той е бил повлиян от П. Р. Славейков, Н. Геров и т.н., това пак не може да омаловажи факта на молбата му до Св. синод на Руската православна църква (15). Към това може да добавим и свидетелството на св. Филарет Дроздов, който не само е симпатизирал, но бил и пряко ангажиран със случая на Йосиф Соколски. Той твърди, че българският архиепископ съжалявал за постъпката си и дори е искал да извърши мъченически подвиг. Думите му на развален руски (език, който до края на живота си не успява да научи добре) са красноречиви: „мне треба тепер да пролею кров мною за православието” (16).

Реално погледнато, ако Св. синод на РПЦ беше уважил веднага молбата му, то едно евентуално завръщане в България на отреклия се от унията Йосиф Сокол­ски би било много по-­силен удар върху губещото популярност униатско движение. Да не говорим, че Св. синод е могъл да приеме дядо Йосиф обратно в правос­лавието и пак да не допусне неговото връщане в България, ако действително е имало страх, че той може по някакъв начин да повлияе негативно върху руската политика на Балканите или върху православните българи.

Допълнителен аргумент е и фактът, че доводите за отказ на Св. синод може и да са в нормите на дипломацията, но са в противоречие с църковните канони, които изискват приемането на каещите се в Православната църква при запаз­ване на свещеническия сан, който са получили извън лоното на православието (17). Нямаме основание да твърдим, че практиката на РПЦ за приемане на инославни в православието се е различавала от тази в другите поместни църкви през този период. Още повече че в Руската църква принципът на „икономията” в това отношение често е преминавал границите на традиционно допустимото. Крас­норечив пример е прпмчца Елисавета Фьодоровна, немска принцеса и лутеранка, която се венчава с брата на император Александър II по православния чин, без да се отказва от своята протестантска вяра – нещо, което е напълно недопусти­мо по канон. Тя приема православието седем години по­-късно, през 1891 г. Тоест в Русия по онова време е налице практикуването на крайна икономия в между­ конфесионалните отношения, особено когато става дума за държавни интереси. Като обобщение на казаното дотук, може да твърдим, че внимателният прочит на документите и съпоставянето им със събитията от първата година от жи­вота на Йосиф Соколски в Русия показват, че руското правителство и църква по всяка вероятност умишлено бавят официалното му връщане в православието и подготвят неговия продължителен престой в Русия с цел да бъде използван в подходящия момент именно в качеството му на висш униатски духовник.

Такъв момент настъпва десет години по­-късно, когато руското правителство отрежда на българския архиепископ в странство централна роля в ликвидиране­то на остатъците от Брест-Литовската уния, което е един от приоритетите на руската външна политика през ХIХ век. Както е известно, Брестката уния приключва официално през 1839 г. с подписването на съглашение между гръкока­толиците и Руската църква с активната намеса на правителството. Униатски ядра остават в Холмска епархия, която от 1830 г. е на непосредствено подчи­нение на Рим и където латинизацията в богослужението е най­-силна. Именно в района с най­-силно остатъчно униатско влияние – в Холмска епархия, е изпратен Йосиф Соколски в качеството му на каноничен униатски архиепископ с четири последователни мисии. Лично императорът се обръща с молба към него да ръко­положи униатски свещеници във въпросната епархия.

Четирите пътувания се осъществяват съответно в периода януари­февруари 1872 г., ноември 1872 г., октомври 1873 г. и през ноември 1874 г. За това време дядо Йосиф ръкополага общо 72 випускници на духовното училище в гр. Холм за свещеници. Необходимостта от нови ръкоположения в епархията става наложи­телна, след като през 1871 г. Холмска епархия остава без епископ. Дотогаваш­ният епископ Михаил Куземски се отказва от епископството си, като неговата постъпка остро е осъдена от папа Пий IX (18). За администратор на униатската епархия е назначен свещеник, който не може да извършва ръкоположения, а руско­то правителство веднага изпраща в Холм Йосиф Соколски. Неговата задача е да запълни нуждата от клирици, благосклонно настроени към Москва, тъй като много униатски свещеници с прополски опозиционни настроения са в затвора или са емигрирали. Руското правителство използва много и разнообразни мерки за ликвидирането на последните остатъци от унията в Холм. Една от тях без съмнение е била и мисията на Соколски, тъй като през 1875 г., само година след последните ръкоположения, управляващият епархията свещеник Попел заедно с епархийските свещеници подписва декларация, с която официално се присъеди­нява към Православната църква. Св. синод на Руската църква потвърждава този акт, като излиза с официално становище и решение, на базата на което на 23 април 1875 г. Холмска епархия е присъединена към Варшавската, като по този начин се образува православната Холмско­-Варшавска епархия.

Проблемите с униатството в присъединените от Полша земи през втората по­ловина на ХIХ век, активната държавна намеса в църковните дела в този район, сложните политически комбинации при избирането или уволняването на униат­ските епископи могат да обяснят дипломатичния отказ на синода на Руската църква да приеме дядо Йосиф обратно в Православната църква като православен архиерей. Тези факти говорят сериозно за внимателно подготвен сценарий, в който на Йосиф Соколски е отредена важна роля.

Нека се спрем по­-подробно на мисията на Соколски в Холм, така както е отразе­на в запазените архивни документи. В досието му в Централния държавен исто­рически архив на Украйна се пазят над петдесет документа, свързани с пътува­нията му до Холмска епархия. Това е близо една четвърт от всички документи в досието и е най­големият брой документи, свързани с едно конкретно събитие от живота на Йосиф Соколски. Дори и документите, свързани със смъртта, на­следството и наследниците на дядо Йосиф, са по-­малко на брой от тези, свързани с пътуванията за ръкополагане на униатски свещеници. Близо половината от документите, посветени на Холмската мисия, се явяват уведомления, отчети и потвърждения за получени средства и направени разходи. Правят впечатление големите суми, отпускани за всяко пътуване на дядо Йосиф и придружаващите го до Холм, както и наградите, които са давани на владиката след всяка успеш­но завършена мисия. Наградите възлизат на един път и половина годишната сума, отпускана от правителството за негова издръжка. Сумата, отпусната за първото посещение на Йосиф Соколски в Холм през януари-­февруари 1872 г., е 2000 рубли – което е два пъти повече от сумата, давана за последващите пъту­вания (19). Огромната разлика се дължи вероятно на факта, че това е било първо пътуване и не е имало база за сравнение на разходите. Освен това делегацията, която придружава Йосиф Соколски при първото пътуване, е много по-­голяма от тези в следващите. Това е обяснимо, като се има предвид, че мисията е била от­говорна и с много неизвестни, а от нея е зависело бъдещето на тази униатска епархия.

Заедно с Йосиф Соколски пътува и О. Кокошкин, специален пратеник на министъра на народното просвещение (образованието) на Русия, който освен че се явява пряк наблюдател, коректор, съветник и оценител на извършваното от Йосиф Соколски, ни е оставил в епистоларен вид пространно описание на дейст­вията на Соколски в Холм. Писмото е адресирано до министъра на образованието и в него Кокошкин прави интересен словесен портрет на дядо Йосиф. В стил Алеко Константинов той говори откровено за всички недостатъци и страннос­ти в поведението на възрастния владика. Особен интерес обаче представлява един пасаж, който е много показателен за това, как дядо Йосиф се превръща в марионетка и заложник на руската политика. Ето и самия цитат:

„... Ако при посочените по-­горе лични качества на преосвещения Йосиф впечатле­нието, което той направи на холмските униати, както е естествено да се пред­положи, не е съвсем благоприятно, то от друга страна, не може да не признаем, че самите негови недостатъци имат своята положителна страна. Те трябва сами по себе си да послужат за опровержение на разпространяваните слухове за мнимото православие (sic) на преосвещения Йосиф и са най­-силното доказа­телство към най­съмняващите се и подозрителните от средите на местните униати за това, че идването на преосвещения в Холм за ръкоположение на завършилите семинарията няма и не може да има никакви други, скрити цели, защото за всички е очевидно от пръв поглед, че за такива цели, каквито се подозират, ако такива е имало поставени, за изпълнението им щеше да бъде избрано по-­подходящо оръдие. При тези обстоятелства присъствието при преосвещения на упоменатите по­-горе лица е нещо съвсем естествено и едва ли може да бъде повод за провокиране негативните впечатления на местните жители, още повече че пребиваването на преосвещения в Киево­-Печорската лавра за никого не представлява тайна и че упоменатите по-­горе лица ще останат встрани, без да приемат участие в изпълнението от преосвещения на мисията в Холм...” (20).

Внимателният прочит на този пасаж, както и на други подобни места в дъл­гото 11 листа писмо на О. Кокошкин ни дава основание да мислим, че руската страна внимателно е моделирала образа на дядо Йосиф и още по­внимателно е съставила биографията му. Този пасаж затвърждава убеждението ни, че Русия не само не желае обратния прием на Йосиф Соколски в православието, но е и заин­тересована споменът за това проявено от дядо Йосиф желание да бъде заличен.

Така се формира образът на оттеглилия се на „покой в Киево­Печорската лавра бивш български униатски архиепископ” (21), който е сторил своето оттегляне по всякакви други причини – възраст, здраве и т.н., но не и поради желание за връ­щане в православието. Десетте години в манастира са способствали да бъде напълно забравено за желанието на Йосиф Соколски да се върне в православието, за молбата му до Синода и т.н. Отделната човешка съдба, личните желания ни­кога не са били фактори в политиката, която поставя цели, изработва планове, отчита резултати и води суха статистика.

Такъв е случаят и с дядо Йосиф Соколски, който става поредната неосъзната жертва на руската имперска по­литика. Внимателно обмисленият образ на Йосиф Соколски е лесен за пред­ставяне и за прием от подозрителните ръководители на униатската църква в Холмската епархия, които просто няма в какво да заподозрат този „в буквалния смисъл столетен старец” (22), „... който по руски почти не разговаря или говори толкова лошо, че трудно може да бъде разбран, както и самият той трудно разбира руската разговорна реч, особено в разговор с нови хора и не привикнали към неговия начин на изразяване...” (23). Нито разбиращ, нито говорещ, старецът е идеалният троянски кон на руската дипломация... Напредналата възраст, про­блемите с общуването и т.н. пък са основателна причина владиката да бъде придружаван от хора, които не би трябвало да бъдат заподозрени в скрити цели, просто защото тяхното присъствие редом до Йосиф Соколски е необходимо. Ле­сен за манипулиране и изпълняващ всички разпореждания на представителите на властта, дядо Йосиф се превръща в неотразимо оръжие в ръцете на опитната руска дипломация.

„При това аз считам за необходимо да отбележа, че указани­те недостатъци на преосвещения се изкупват в значителна степен от твърдо приетото от негова страна решение благосклонно да следва моите съвети и да се подчинява на всички изисквания на администрацията на епархията като на лица, действащи по Височайша воля и съгласно указаните от правителството разпореждания, които в продължение на целия път той изпълняваше до такава степен, че отказваше да извърши каквито и да е собствени желания дори в най­-малка степен. Към поръчението, прието от него по волята на Господаря, той се отнасяше не само с благоговение, но и със скрита гордост, виждайки в този слу­чай възможност да благодари на Руския император, когото той високо цени за благодеянието и хляба, и солта, с които той по Височайшата милост се ползва в Русия...”, се казва в доклада на Кокошкин (24).

Тоест Йосиф Соколски играе несъз­нателно ролята на параван, който, от една страна, отвлича и притъпява внима­нието на мнителните униати, а от друга, позволява на държавните чиновници да извършват незабележимо и необезпокоявани своите планове. Резултатът след четвъртото и последно посещение на Йосиф Соколски в Холм през ноември 1874 г., както вече отбелязахме, е присъединяването на цялата униатска епархия към Православната църква (25). Де факто това е краят на сключената през 1596 г. Брест-­Литовска уния, с която към Римокатолическата църква са били присъе­динени значителни територии от Литва, Беларус и Украйна.

Най­-вероятно Йосиф Соколски никога не научава в какви политически планове е участвал и какво точно се е случило. Той бил доволен, че е могъл да изпълни волята на императора и най-­вече, че действията му не останали незабелязани и недооценени от императора. С императорски указ от 14 февруари 1872 г. за отлично свършената работа по ръкоположението на свещеници в Холм (26), Йосиф Соколски е награден с орден „Св. Анна” I степен, както и с парична награда, равна на един път и половина сумата, която годишно му отпуска руското прави­телство (27). Интересно е да отбележим, че сценарият с Йосиф Соколски не е нов. Той е видоизменено повторение на случилото се няколко десетилетия по-­рано в униатските епархии в Литва и Беларус. През 1839 г. по подобен начин те са присъединени към Православната църква. Основна роля тогава изиграва покая­лият се и присъединил се към Православната църква униатски епископ Йосиф (Семашко) (28).

Популярното в българската историография твърдение, че Йосиф Соколски е дър­жан принудително в Киев поради страх, че неговото завръщане в България може да даде нов подем на унията, изглежда правдоподобно само през призмата на ретроспективния анализ на събития през 1860 и 1861 г. Това твърдение оба­че трудно издържа критика, когато вниманието се концентрира не само върху периода непосредствено преди и след сключването на унията в България, а се разпростре и върху всичко, случило след това. Бързо забравеното обещание на папа Пий IХ, че унията за българите ще започне и свърши с признаването на вър­ховенството на папата, води до срив на доверието в Рим. За това допринасят и неотстъпчивостта и недалновидността на водачите на униатската мисия на изток в лицето на отец Д’Алзон и др., които така и не успяват да вникнат в душевността на източния човек и да разберат, че по пътя на противопоставя­нето не могат да спечелят симпатизанти на унията. Именно противопоставя­нето и нежеланието за компромис, като се удовлетворят българските искания за собствена висша йерархия (българска), както и за прекратяване на опитите за въвеждане на необичайни за православната традиция догматични новости като „филиокве”-­то карат дори хора като Т. Икономов да се оттеглят от уни­атската кауза.

Личността на Йосиф Соколски без съмнение ще продължи да вълнува историци­те на Възраждането. Той провокира интереса с многото неизяснени моменти, наслояването на различни идеологически клишета върху отделни епизоди от жи­вота му. Държавният архив на Украйна предлага богат материал за работа, все още неоползотворен от българската историография, но той не може да запълни всички липсващи парчета от историческия пъзел за съдбата на тази колоритна личност от българската възрожденска история. Житейският му път е също така ярък пример за пресичането на обикновената житейска съдба с дипломациите на Великите сили и за това как малките участници в диплома­тическите игри могат да се окажат заложници на голямата политика до края на живота си, без дори да осъзнаят това.

Вж. също: Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски


* * *

[1] Писмото–отговор на Св. Синод на Руската православна църква до Йосиф Соколски се съхранява в Централния Държавен Исторически Архив на Украйна (ЦДИАУ), фонд №128, опис 2. черн., год. 1861-1885, дело 1101, л. 17-18 и бе разгледано в първата част на настоящата статия „Някои бележки върху личността на първия униатски архиепископ Йосиф Соколски”, Християнство и култура, брой 64, 2011.

[2] Тази версия подкрепя и Ch. Frazee в своето изследване за отношенията между Римокатолическата църква и султаните на Османската империя, където се позовава на писмо, написано собственоръчно от Йосиф Соколски. Според автора, писмото било изпратено само няколко дни след пристигането на Соколски в Киев, когато всички се чудели за загадъчното му изчезване от Цариград. Писмото свидетелствало не само за желанието му за връщане в православието, но съдържало и призив към всички приели унията да направят същото. Frazee обаче не дава посочка към източника, който ползва, и затова сведенията му не може да се считат за безспорни. Виж по-подробно: Frazee, Ch. Catholic and sultans. The church and the Ottoman empire1453-1923. Cambridge, 1983, p. 245.

[3] Теплов, В. Греко-болгарский церковный вопрос по неизданным источников, СПб., 1889, с. 48-49.

[4] Филарет, митрополит Московский, Собрание мнений и отзывов по делам Православной церкви на Востоке, т. VІ, СПб. 1886, с. 224.

[5] Ibid. с. 287.

[6] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 20.

[7] Ibid.

[8] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 63.

[9] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 2-8.

[10] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 56, 71, 72 и др.

[11] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 6, 17, 20, 92 и др.

[12] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 91, 105 и др.

[13] Узунова, М. Учредяването на католическата църква от източен обряд в България през Възраждането. С., 2006, с. 59-61.

[14] Виж първата част на статията, където отделяме внимание на писмото-отговор на Св. Синод на РПЦ на молбата на дядо Йосиф и също така писмото, за което говори Frazee – footnote № 2.

[15] Виж по-подробно интерпретацията на събитията около изчезването на Йосиф Соколски, която прави А. Славов: Славов, А. Киевският затворник, С. 2007 (1930), с. 68-70.

[16] Филарет, митрополит Московский, Собрание мнений..., с. 305-306.

[17] Виж по подробно: Каравълчев, В. Приемането на инославни в лоното на православието, Християнство и култура, брой 62, 2011.

[18] Епископската криза в Холмска епархия настъпва през 1866 г., когато епископът-номинант Ян Калински е уволнен заради силната му съпротива срещу московската политика и делатинизацията на култа. Неговото място е заето от слабохарактерния Михаил Куземски през 1868 г. Три години по-късно, през 1871 г., Куземски се оттегля, вероятно под правителствен натиск, а мястото му е заето от симпатизиращия на православието униатски свещеник Маркел (Попел), който идва от Полша със специалната покана на руското правителство през 1866 г., а през 1868 г. приема руско поданство.

[19] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 75.

[20] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 81.

[21] Тези думи, използвани в много и различни документи свързани с дейността на дядо Йосиф стоят и върху самата папка с делото (досието) на Йосиф Соколски. В интерес на истината ще добавим, че цялото заглавие на делото гласи: „Дело на Духовния събор на Киево-Печорската лавра за Българския униатски архиепископ Йосиф Соколски, пребивавал в Киево-Печорската лавра на покой и присъединил се към православието – виж лист 196 и 199...” Трябва да отбележим, че този надпис върху делото се е появил след смъртта на Йосиф Соколски 1879 г., предвид насочването към лист 196 и 199, който съдържат документи издадени известно време след кончината на владиката. По-подробно виж: ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101.

[22] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. 79.

[23] Ibid. л. 80.

[24] Ibid. л. 82.

[25] Виж например: Венгер, А. Рим и Москва 1900-1950. М., 2000, с. 17.

[26] Съгласно документ ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. л. 86, за периода 22 януари – 3 февруари 1872 г. Йосиф Соколски е извършил 18 свещенически ръкоположения.

[27] ЦДИАУ, ф. 128, о. 2, д. 1101, л. л. 86, 89.

[28] Венгер, А. Рим..., с. 17.

Няма коментари: