Казачеството - исторически щрихи

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: Двери.бг http://dveri.bg/3yrw8

Колко много добродетели са приписвани на мъртвите,

за да бъдат унижени живите

Удивително е колко патос, страсти и обвинения се развихриха у нас заради създаването на „български” казашки клон на „Всевеликата Донска войска” в руското подворие в София. А където има много страсти, там винаги има и много лъжи. Ако ставаше въпрос за политика, това някак си можеше да се преглътне. Все пак вече свикнахме в политическия живот нещата да се случват по този начин – за партийните врагове 10-те Божи заповеди не важат. Важното е „нашите” да победят, а по какъв начин, няма значение. И дали ще оцелеят враговете, също няма значение. Тревожното в случая е, че тази порочна практика започва все по-често да се използва и в църковните среди, респективно медии. Не искам да повтарям вече изреченото за кризата, бих казал даже драмата, в руското подворие и не към това искам да насоча вниманието на читателите. Провокира ме агресивното манипулиране на историята, която като една истинска слугиня всеки дърпа накъдето му е угодно, за да оправдае всяко безобразие. Когато обаче тези неща се случват в Църквата, лъжата не бива да се подминава с мълчание.

А лъжата се състои в това, че протестът на хората срещу своеволието на игумен Филип се представи като противене и незачитане на „казашкото дело в България”, като акцентът естествено пада върху ролята на казачеството в освобождението на България от османското робство. И в тази връзка започна едно раздиране на дрехи в свещен гняв и масово оплюване на „неблагодарните български енориарши”, които, видите ли, трябва да се извинят и посипят главите с пепел.

В разгара на честванията за 100-годишнината на храма „Св. Александър Невски” ни в клин, ни в ръкав бе организирана дори нарочна пресконференция в Руския културно-информационен център по този първостепенен проблем на църковния живот в България – що е то казачеството и има ли то почва у нас. На тази пресконференция Ставрополският митрополит Кирил, председател на Синодалния отдел на Московската патриаршия за взаимодействие с казачеството, трябваше да излъска и лансира новия имидж на „казачеството” сред българите.

Като гледах записа на конференцията, изпитах неудобство за госта от Русия – той бе поставен в незавидната роля да обяснява нещо, което никога не би твърдял в родината си (където говорят за казачеството като за „спецназа на Православието”, вж.също снимката: военно-полево обучение на казашка младеж на Великата донска войска през август, т.г.), а именно, че казаците не са паравоенна организация, а съсловие, което някога може и да е изпълнявало такива функции, но сега са миролюбиви граждани, „охранители”, които доброволно охраняват водоеми, гори, лесничейства и други подобни. Вероятно владика Кирил не познава новата българска история и затова му убягва фактът, че дълги години българите бяхме „охранявани” от всякакви по размер и мощ групировки и тъкмо нещата почнаха да позатихват, някой реши, че в „охранителите” има още хляб. Както и да е. Всеки сам да преценява, какво общо има между Църквата и охранителите. Не за тези неумели опити да се изчисти имиджа на руското подворие ще говоря сега, а за агресивното налагане на мита за „православните казаци”, на които всички българи трябва да сме до гроб задължени. Още по-дразнещо е, че за неприемането на този мит се вменява някаква вина, едва ли не грях пред нацията, че и пред Бога. На фона на всеобщата какафония у нас, когато всеки си говори каквото иска, без да се съобразява нито с факти, нито с хора, това не ме учудва. Все пак, заради историческата обективност и защото на днешното митотворчество все пак трябва да се реагира, ще направя една кратка историческа ретроспекция на казаците.

Частично тази митология бе разкрита в доклада на митр. Кирил, който разказа вече добре известни факти за ролята и участието на казаците в Руско-турската освободителна за част от България война през 1877 -1878 г. Заедно с това той определи казаците като „стожери на православната вяра”: „Православието винаги е било не просто вяра, а фундамент на целия казашки живот”. В интерес на истината спомена в две изречения, че „не винаги и не всички казаци” са били православни, но това в контекста на техните подвизи при освобождението на България потъна в общия патос съвсем незабелязано.

Това, което мен лично в случая ме обижда, е преиначаването на българската история и преекспонирането на положителната роля на казачеството както към православната Църква, така и към страната ни. Спор няма, казачеството е пословично със своята смелост, казаците храбро са воювали в Руско-турската война. Техните отряди са били в авангарда на руската армия и в много селища на България, те са били първите, които, сломявайки турската съпротива, са влизали като освободители. Българският народ добре помни всичко това, благодарен е и винаги ще се прекланя пред този подвиг на казаци, руснаци, сърби, румънци, финландци и т.н. и няма нужда някой непрекъснато патетично да му размахва пръст и да му го напомня. Но истината често е като монета, има две лица. Въпреки че през годините на комунизма бяха положени доста усилия да се заличат от народната памет едни други събития, неудобни на идеолозите от миналото, и от днес. Удобни или не обаче, тези събития си остават неоспорим исторически факт.

Казачеството се появява като феномен в края на 14 век. То не е свързано с определена етническа група, каквото е и официалното мнение на Руската федерация, респ. Църква за казачеството. Може да прозвучи странно за някои, но етнографските следи показват, че сред тях е имало и българи, при това съвсем не малко на брой. Казачеството възниква като вид протест - хайдутство, разбойничество в един небалкански, украино-руски контекст. Излишно е да казваме, че православието и въобще християнството в много голям период от време не е играло никаква роля сред казаците. Въобще вероизповеданието е било нещо несъществено в техния разбойнически начин на живот. Българските земи след упадъка, който започва в Османската империя в края на 16 в., силно страдат от казашките набези. Поради редица причини, които няма да упоменаваме тук, казаците се възползват от проблемите на Османската империя, за да оплячкосват земите й. За съжаление, тези земи, които стават обект на грабеж от казаците са предимно български и населени с българи. Хиляди българи са избити по време на непрестанните казашки нападения в този период, десетки селища са опожарени, а българските жени и деца продавани от казаците в робство, за което нееднократно свидетелстват европейските пътешественици. За да не бъда голословен, ще спомена опустошаването и опожаряването на Варна и околностите от казаците през 1605 г. Северно-черноморските ни селища Балчик, Каварна, Кюстенджа и цяла Добруджа са опустошени отново две години по късно - в 1607 г., както и през 1614 и 1616 г. Всъщност, първото казашко нападение над българските земи е засвидетелствано още през далечната 1567 г., когато е оплячкосано населението и селищата около делтата на р. Дунав. От 1621 г. освен северното ни Черноморие казаците започват системно да ограбват и селищата по южното ни Черноморие През тази същата 1621 г. освен Добруджанските градове са опожарени също така Несебър и Поморие. През 1623 г., 1626 г. и 1629 г. южното ни крайбрежие отново е разграбено от казаците. През 1626 г. казаците разграбват дори Китен и Ахтопол. В основна тяхна база се превръща островният манастир „Св. Йоан Предтеча” край Созопол. Монасите са подлагани на тормоз, а част от тях през 1626 г. са взети за заложници. Ето какво пише в една анонимна преписка от богослужебна книга на островния ни манастир „Св. Анастасия”:

“През 1623 г. година казаци със 17 чайки опустошиха град Агатопол (дн. Ахтопол – б.а.) през месец юни и после тръгнаха за Созопол. Слязоха при големия остров и превзеха манастира “Свети Йоан Предтеча”. Вързаха монасите на манастира, взеха ги със себе си и отидоха в Созопол, където плениха много народ и плячка. Заедно с тях обиколиха селата и ги опустошиха. Между тях и село Свети Никола (дн. Черноморец – б.а.), което се намира на нос Таласакра. Отново се върнаха в пристанището на Созопол, където имаше църква и обраха каквото намериха в нея. След това тръгнаха към Месемврия (дн. Несебър – б.а.), но излезе буря и чайките се обърнаха и всички казаци се издавиха с изключение на един капитан, който се криеше на сушата при Емона.”

Годината 1629 г. може да се приеме за окончателен край на манастира „Св. Йоан Предтеча” край Созопол, който стана особено популярен през последните година – две с това, че там бяха открити част от мощите на св. Йоан Кръстител. През тази година част от казашката флота, която разграбва околностите на Константинопол, се завръща на острова, но там е изненадана от османската флота. Според сведенията на руските дипломати в Крим – Л. Кологривов и А. Дуров, групата на казаците е била от около 300 човека. Повече от половината са били пленени от турците, но около 70 от тях се укриват в най-здравата постройка от манастирския комплекс - църквата „Св. Иван” и издържат на едноседмична обсада, преди да бъдат освободени от притеклата се на помощ останала част от казашката флота, която успява да пробие блокадата. Въпреки протеста на оцелелите монаси, турците разрушават останалото от манастира, за да не може повече той да служи като убежище на казаците. При проведените през последните години разкопки сред многото артефакти бяха открити и такива, потвърждаващи казаното от преписката по-горе за отношението на казаците през този период към христинството и към християнските светини. Бяха намерени нагънати сребърни обкови на икони. Известно е, че при разграбването на манастир или църква се свалят ценните сребърни и златни обкови от иконите, нагъват се на руло, за да бъдат по-лесни за пренасяне и впоследствие се препродават като ценен метал...

Разгромът на османската флота при Лепанто 1571 г. и последвалия втори такъв при Дараданелите 1656 г. дават огромна свобода на действие за бързоходните лодки на казашката флотилия в Черно море. Всяко лято казаците нахлували в българските черноморски земи и ги разграбвали чак до Константинопол. Жертва на тези нападения винаги ставали и островните ни църкви и манастири. Евлия Челеби, който лично пътешества по българските земи, дава много сведения за казашките нападения в периода 1652-53 г. Навсякъде в тези сведения присъстват думите: „разорен, опожарен, разграбен” за българските селища, „посетени” от казаците.

Благодарение на тези нападения, южното ни Черноморие опустява, оцелелите българи бягат във вътрешността на Странджа планина и масово се заселват там. Това е времето на изчезването на много древни селища като например Урдовиза (при Китен).

Двадесет години преди началото на Руско-турската освободителна война един поляк, роден в Украйна и произхождащ от известен казашки род (по майчина линия потомък на атаман Григорий Бжуховецки), ще създаде Казашки алай (полк), в състава на турската армия. Става въпрос за известния Чайка Чайковски, който приема исляма и встъпва на османска служба като Садък раша. Полкът е създаден в навечерието на Кримската война (1853-1856г.) и естествено трябва да воюва срещу Русия. Малко по-късно част от този полк, разположена в Сливен, ще бъде изпратена срещу четата на дядо Желю войвода, задача, с която полкът не успява да се справи. 

По време на Руско-турската освободителна война казачеството е включено в руската армия и действително показва чудеса от храброст при освобождаването на част от България. Все пак, като се покланяме пред подвига на казаците по време на войната, хубаво е никога да не забравяме, че тези хора са всъщност част от руската армия и тази война, която е освободителна за България, преследва много по-далечни цели на руската политика. В случая казаците са просто част от руската армия, която освобождава България и служат на руските интереси точно така, както преди, в продължение на повече от 150 години - този път като част от армията на католическа Полша и Литва (Жечпосполита), разоряват българските земи. Тогава обаче воюват в защита на полския интерес или пък на папския по време на на войната между Франция и Испания (1645 г. - времето на Богдан Хмелницки).

Тук е излишна всякаква идеализация и посипване на главите с пепел. Историята е такава, каквато е, а не такава, каквато разни хитреци-идеолози се опитват да ни пробутат, като експлоатират традиционно добрите чувства на българина към Русия. Без да омаловажаваме подвига на загиналите за освобождението на България, е редно да  кажем, че само тридесетина години по-късно, същите тези освободители на България, ще се опитат да нахлуят в земите ни като окупатори. Става въпрос за периода на Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна войни (1914-1918 г.) И до днес си остава непопулярен фактът, че не друг, а Русия обръща и спонсорира срещу България нейните съседи и съюзници от Балканската война. Много години за тези трагични и героични събития в нашата история беше забранено да се говори. Мисля, че реакцията на големия български писател и поет и всепризнат русофил Иван Вазов, който просълзен някога пише своето „Здраствуйте братушки”, по повод събитията 1915 г. е повече от красноречив:

„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!”

За какво всъщност става въпрос? Какво точно се случва през 1915 г., че дори отявлен русофил като Иван Вазов е принуден да промени убежденията си? Дълго време тези събития бяха „забранена зона” за обичащите българската история. За това, както винаги се грижеше „любимата партия” на народа ни.

През месец септември започва една от най-победоносните кампании в новата ни и въобще в цялата българската военна история, която продължава да е покрита от строго декретирана забрава, а на главното действащо лице в нея – генерал Иван Колев и до днес няма издигнат ни един паметник (вярно има инициативен комитет и проект за такъв паметник вече).

Добруджа е окупирана от румънски, руски и сръбски войски. През септември започва българската офанзива и само за няколко дни нашите войски разгромяват доскорошните наши приятели и съюзници. На 2 септември са разгромени съюзените войски на руснаци, румънци и сърби при Куртбунар (Тервел). Тук генерал Колев и неговата конна дивизия (наричана не случайно „желязна”) разгромяват румънската пехота. На 3 септември при Кочмар и Карапелит, ген. Колев разгромява съюзническите групировки бързащи да помогнат на Тутракан. Само за сведение, и тук армията на противника състояща се от три пехотни полка и шест батареи е превишавала многократно силите на ген. Колев. Ще кажете, какво общо тук имат казаците? Имат, в тази анексия на българските земи Русия участва със своята казашка дивизия, наброяваща 18 000 души. За сведение, дивизията на ген. Колев се състои от 7000 души.Следващият ден, 4 септември, е истинска Голгота за ген. Колев. Срещу Куртбунар се насочва руска конна дивизия в състав от 32 ескадрона, 5 пеши ескадрона и 3 конни батареи. Иван Колев застава лице с лице с казаците, за чиито славни подвизи е слушал като дете. Това не може да го изплаши, по-скоро го чувства като морална дилема: “Господи, как да се бия с хората от земите, в които съм роден?” ­ пита се той (ген. Колев е роден в Бесарабия, в село Бановка, създадено през 1821 г. от български преселници от с. Чоба, Пловдивско).Но той вече е направил своя избор. Ген. Колев излиза пред своите войници и заявява:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”



Ген. Колев и неговата желязна дивизия, която обръща в
паническо бягство трикратно превъзхождащите ги
казашки ескадрони



Успява да си пробие път до село Киселджик и да удържи врага, в очакване на решителното сражение. Тук разбира, че Добрич е обкръжен от съюзническите сили, а неговата дивизия е отдалечена на 50 километра от Добрич, при това срещу него са казаците. Но падне ли Добрич, зверското клане за българите е сигурно, така постъпват съюзническите сили в много от превзетите селища. Тогава поема огромен риск. Долага на командващия армията решението си и бърза да го изпълни. Оставя срещу огромната руска конна маса малки свои сили, а с главните, с бърз и смел маньовър се озовава при Добрич. След изнурителен петчасов поход, спешените войници от конната дивизия на г-н Колев атакуват на нож фланга и тила на румънци, руснаци и сърби пред обсадения Добрич и ги обръщат в паническо бягство. Добрич е спасен от опожаряване, а жителите му, както споменахме вече избягват сигурно клане – такава е била тактиката на съюзниците, засвидетелствана на други места преди това. На другия ден кавалерията му е отново в Киселджик. Казаците дори не са забелязали отсъствието му. В директен бой атакува близо три пъти превъзхождащата го по численост казашка дивизия и не само ги разгромява, но и обръща казаците в паническо бягство, като взима мнозина от тях в плен...

Такава е накратко другата част от историята на казачеството по българските земи и е добре да си я припомняме всеки път, преди да отправяме тежки обвинения, че който отказва да вярва в митове, става враг на родината си, че дори и на Църквата?! Естествено, че не става враг на Христос, но със сигурност става враг за митотворците, които плетат идеологическите си мрежи и се опитват да ги хвърлят върху Църквата и да я подчинят.