Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

понеделник, 20 май 2013 г.

Исторически разсъждения за Възстановяването на Българската патриаршия

.
Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Двери.бг http://dveri.bg/x4pak 

На 10 май 2013 г. се навършиха 60 години от Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква. Годишнина, която освен повод за заслужена радост, трябва да ни бъде също така за размисъл и равносметка. Историята с патриаршеския статут на Българската църква е дълга и изпълнена с много перипетии. Въпреки обемната литература, изписана по този проблем, много въпроси остават недостатъчно осветени или имат нуждата от нов прочит. Някой  беше казал, че историята трябва да бъде пренаписвана на всеки 20 или 30 години. Това твърдение безспорно е пресилено, а и струва ни се прекалено нихилистично по отношение труда на отминалите поколения. Убедени сме обаче, че историята има нужда от нов прочит и интерпретация на всеки 20-30 години. А това с още по-голяма сила важи за държавите, които продължават да се отърсват от последствията и терора на комунистическите режими.
Българската православна църква е най-древната автономна църква, а впоследствие автокефална и патриаршия сред славяноезичните среди. Нейното учредяване става на специално заседание от 4 март 870 г. на големия IV църковен събор в Константинопол, който за Римокатолическата църква се явява дори 8-ми Вселенски събор. Това, което трябва да подчертаем и винаги да помним е, че самото нейното основаване и учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата – събора, в който участват представители на цялата християнска ойкумена, включително и на Рим. С право можем да се гордеем с този факт. Само петдесетина години след учредяването си, вероятно в 917 г. веднага след победата над Византия при Ахелой или малко след това, българският самодържец Симеон Велики провъзгласява църквата ни за патриаршия. Акт, който днес няма голяма тежест от канонична гледна точка, но в онези времена е изиграл огромна роля за консолидацията и просперитета на Църквата и държавата ни.
Заявеният от цар Симеон най-висок статус на българския предстоятел получава своята канонична санкция непосредствено след неговата смърт, по времето на неговия син, големия български държавник и христолюбец, св. цар Петър. Сключеният дългогодишен мир между България и Византия през 927 г., скрепен с брака от 8 октомври същата година между цар Петър и внучката на император Роман Лакапин са повод лично императорът и Константинополският патриарх да легитимират царската власт на българския владетел, автокефалността на Българската църква и официалното й издигане в ранг на патриаршия. След падането на Самуилова България под властта на Византия през 1018 г., къде канонично, къде не, император Василий ІІ понижава Българската църква в архиепископия, без обаче да подлага на никакво съмнение правото на самостойна църква на българите.
Възстановяването на българската държава при братята Асен и Петър и големите успехи както на военния, така и на дипломатическия фронт, които бележат управлението на Иван Асен ІІ, неминуемо довеждат не само до възстановяването на патриаршеския статут на Българската църква, но и до нейната пълна независимост от Константинопол и останалите патриаршии. Казваме това, защото, ако при управлението на св. цар Петър признаването на патриаршеското достойнство от Константинопол мнозина разглеждат като политически акт, който има „ограничаващи патриаршеския статус клаузи” и следователно българският патриарх се е намирал в някаква зависимост от патриарха в Константинопол, то при цар Иван Асен ІІ такива просто не може да има. Отделен въпрос, който сега ще оставим без да разглеждаме, е какъв може да бъде този „ограничен патриаршески статус” и по силата на какви канони или практики той може да бъде даден и оправдан? Но дори да приемем, че по силата на някакви неизвестни нам условности патриариаршеският статус, даден на църквата ни при св. цар Петър, е бил атакуем и суспендиран, то при Иван Асен ІІ възстановяването на патриаршията става при пълна каноничност.
През 1235 г. в гр. Лампсак на нарочен църковен събор Константинополският патриарх Герман ІІ,  в съслужението на голям брой клирици и представители на всички патриаршии ръкополага монаха Йоаким І за български патриарх. Изключително важен момент в този акт на възстановяване на патриаршеското достойнство на Църквата ни е, че то става с писменото одобрение и на останалите древни патриарси: на Александрийския Николай, на Антиохийския Симеон и на Йерусалимския Атанасий. За случая е издаден и специален томос, като едва ли средновековни историци като Никифор Григора биха  коментирали събитието с думите ”Търновският архиерей получи завинаги независимост”, ако имаше дори и сянка от съмнение, че това е така.
Историческата истина е, че Българската (Търновската) патриаршия „де факто” става шестата патриаршия в църковния свят, а „де юре” поради изпадането на папата в схизма от 1054 г. и отпадането на римокатолическия свят от православието, Българската патриаршия влиза в пентархията. Тоест Търново става петата по чест патриаршия след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и се изравнява напълно по права с тях. При това, трябва да отбележим, че признаването става не както по времето на св. цар Петър само от Константинополските император и патриарх, но от всички православни патриарси, без никаква принуда и условности.
Тук ще отворим една скоба и за да бъдем честни спрямо историята, ще кажем, че през ХІ г. на католикоса на Картли (Грузия) е даден също патриаршески статут. Тоест Грузия, една от най-древните държави, които приемат официално християнството, от ХІ век става също патриаршия. В случая обаче, ако приемем съображенията, които изследователите използват за „ограничен патриаршески статус” на българския патриарх по времето на св. цар Петър, то това трябва да се приложи и за грузинския католикос, който получава своя патриаршески статут от Антиохийската патриаршия. Но трябва да отбележим, че този статус никой не им оспорва или отнема чак до 1811 г., когато една друга империя – Руската, с аргумента на силата ще им го отнеме за близо сто години и ще подчини Грузинската църква на руския синод.
Любопитно е, че през 1361 г. Константинополският патриарх Калист І в своето „Послание” към търновското монашество се опитва да постави отново в някаква „зависимост” от Константинопол българския патриарх, но този опит е плод на неговото безсилие да контролира процесите в православния свят отвъд пределите на Византия. В конкретния случай той е силно подразнен от факта, че българският патриарх Теодосий ІІ ръкополага монаха Теодорит за митрополит на Киев и цяла Русия. Теодорит преди това е получил категоричния отказ за такова ръкоположение от страна на патриарх Калист І. Няколко години преди това българският патриарх Симеон заедно с предстоятеля на другата българска църква – Охридския архиепископ Николай, интронизират сръбския архиепископ Йоаникий за патриарх. Това става през 1346 г., а по този начин  България и Българската църква стават църква – майка за Сръбската патриаршия и въобще за Сръбското царство. Казваме и на Сръбското царство, защото новоизбраният сръбски патриарх  Йоаникий коронова Стефан Душан за цар на Сърбия. Тези събития накърняват силно авторитета на Константинополския патриарх и в това „Послание” можем да видим преди всичко опит той да възвърне своето самочувствие на първенствуващ престол в православния свят. Като имаме предвид настроенията на византийските историци спрямо България, ако имаше дори и частица съмнение в статута на българския патриарх, те не биха пропуснали да го отбележат. Напротив, позволявам си отново да повторя думите на Никифор Григора: ”Търновският архиерей получи завинаги независимост”. „Завинаги независимост” е нещо безусловно и неограничено от времето и събитията, когато се отнася до Църквата - подчертаваме това, защото империи, царе и управления идват и се сменят, но „Църквата пребъдва до свършека на света”.
От канонична гледна точка е немислимо въобще да се говори за патриаршески статус с някакви ограничения и няма земна власт, която законно да може да отмени този статус. Когато този статут е канонично даден, той не зависи от гражданските институции, нито е обвързан с някаква държавна зависимост или независимост. Казваме това във връзка с последвалите събития и завладяването на България от османските турци. И за да не бъдем голословни, само ще посочим, че нито Йерусалимската, нито Александрийската, нито Антиохийската патриаршия са били създадени по уж древния принцип Imperium sine Patriarcha non staret — „Царство без патриарх не бива“. Следователно, загубата на държавна независимост също не може да бъде причина за отнемане на патриаршеския статус. Защото много преди падането на България под османска власт, трите древни патриаршии отдавна са били извън пределите на Византия и точно Османската империя е тази, която ги вкарва отново в сферата на влияние на патриарха на Константинопол. Създаването на милиет системата и подчиняването от султана на целия християнски милиет на Константинополския патриарх, поставя този патриарх в едно господстващо положение спрямо останалите - нещо, което никой от императорите на Византия не е могъл да му осигури.. Но той си позволява да анексира и заличи единствено Българската и в последствие Сръбската патриаршии. Въпреки че де факто и трите останали патриаршии се управляват от гърци и тяхното паство е предимно гръцко или елинизирано местно население, Константинополският патриарх не посяга на патриаршеския им статут. Това прави само и единствено по отношение на славянските църкви, като за целта си служи не с някакви извънредни правомощия, гарантирани му от църковното право, а единствено със силата на прерогативите, дадени му от султана. И точно със тази светска сила той анексира абсолютно неканонично епархиите на Българската църква и без да е издаден  никакъв специален томос или документ (а такъв е нямало никакво основание да бъде издаден) унищожава самоволно патриаршията ни. Подобни действия са строго санкционирани от правилата на църковните събори, например 37 и 39 правила на Трулския събор визират точно подобни случаи.
Когато пък се говори за самоволно възстановяване (издигане) в патриаршия – виж писмото на патр. Атинагор, то само да припомним, че през 1918 г. поместният събор в Москва възстановява патриаршеското достойнство на Руската патриаршия след дългия период на синодално управление, въведено от Петър Велики, тогава никой не се допитва до останалите поместни църкви, още по-малко до Константинополския патриарх – това си е вътрешен проблем на една завинаги независима църква.
Последвалите печални събития от действията на Константинополската патриаршия са добре известни. Борбата на българския народ за църковна независимост, Екзархията, обвиненията в етнофилетизъм, схизмата... и т.н. Все неща, които макар и безспорно носещи проблемите на епохата, са следствие именно от тази неканонична църковна анексия и узурпация на българската патриаршия.
За тържествената интронизация на новоизбрания Български патриарх на възстановената  Българска патриаршията на 10 май 1953 г. са изпратени покани до всички поместни православни църкви. Всички откликват положително и с голяма радост приветстват този акт на Българската църква. Единствено Цариградския патриарх Атинагорас не приема решението и отказва участие, както лично, така и на свои представители. Цариградска патриаршия едва след близо 10 години, през 1962 г., признава възстановяването на патриаршията. Публикуваме писмото-покана на нашата църква до патриарх Атинагор, неговото писмо-отказ , както и част от писмото отговор на Св. Синод на БПЦ, в което се посочва пълната несъстоятелност на обвиненията и незачитането патриаршеското достойнство на нашата църква.


СВ. СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА
СОФИЯ
№ 2381
30 март 1953
До Негово Светейшество
Светейши Атинагор, Вселенский патриарх,
КОНСТАНТИНОПОЛ
Ваше Светейшество, Високочтими и възлюблени Архитстирю,
С голяма о Господе радост Ви явянаме, че на 8—10 май т. г. в богоспасаемия град София, столица ка Народна Република България, се свиква, съгласно с решението на Св. Синод на Българската православна църква, Църковно-народен събор, който ще се занимае с някои цьрковно-управителни въпроси и главно ще избере първойерах на светата ни Църква, престолът на която е вакантен отблизо пет години. Интроннзацията на новоизбрания Бъл­гарски патриарх ще се извърши на 10 май — неделя в храма-паметник „Св. Александър Невски“.
Както е познато на Ваше Превъжделено Светейшество, Българската църква е придо­била патриаршеско достойнство още през царуването на цар Петра (927—969 г.) в липето на патриарха Дамяна. И подире това достойнство тя е имала, та дори до завоюването на Бъл­гария от турците и падането на престолния град Търново в 1393, след което последният Български патриарх св. Евтимий бе изпратен от завоевателя на неведомо за историята до днес заточение. След възстановяването на Българската православна църква в 1872 г. и доскоро нейният предстоятел носеше достойнството Екзарх, историческото оправдание на което се намира в добре известните на Ваше Светейшество исторически условия и в зависимия от
тия условия израз на голяма почит към св. Вселенски Престол. При отдавна променените условия и особено след като с богопросветената и христолюбива грижа на Майката-Църква бе възстановено на 22 февруари 1945 г. духовиото и каноническо единство със св. Църква на българския православен народ, налагаше се да се възстанови древното и всепризнато до­стойнство на нашата св. Църква, както е предвидено и в нейния устав.
На тоя голям празник на св. ни Църква от страна на Св. Синод почтително каним Ваше възлюблено Светейшество, за да бъде тържеството ни пълно и чрез Вашата любов и чрез осенението на св. Вселенски престол. Ние твърдо се надяваме, че просбената ни покана ще намери благоволение у Ваше Светейшество и в Св. Патриаршески Синод и ще ни възрад­вате с благоприятен отговор, та всяка радост на сестрите-църкви да бъде общо изживяна от цялата св. Вселенска църква.
Ще бъдем с голяма признателност задължени, ако бъдем своевременно уведомени за състава на Вашето достоуважаемо пратеничество.
Прося св. Архипастирски молитви на Ваше Светейшество и с изрядна дълбока почит оставам смирен в Христа Господа,
Наместник-председател на Св. Синод:
+ Пловдивски митрополит Кирил


Отговор на Цариградския патриарх Атинагор: 
Високопреосвещеннй Пловдивски Митрополите, възлюблений в Светаго Духа брате и съслужителю на Наше смирение Господине Кириле, Наместник-председателю на Св. Синод на Българската православна църква, благодат и мир от Бога на Ваше Високопреосвещенство.
Получихме писмото от 30 миналия месец март под № 2381 на Ваше възлюблено Висо­копреосвещенство, което прочетохме насаме и в заседание на Светия ни Синод, с което ни се съобщава, че от 8—10 май предстои да бъде свикана в София йерархията на тамошната Църква, за да се занимае, покрай другите въпроси от административен характер, главно с избирането на патриарх, чиято интронизация щяла да стане на 10 с. м. в катедралния храм „Св. Александър Невски“, като ни молите да присъствува на церемонията по интронизацията делегация на Светейшия ни Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол.
Светата ни Велика Христова Църква, обладавана винаги от надеждата за възвръщане в светата ни Църква и на отцепилите се по какъвто и да е начин от нея, и братолюбиво раз­положена към подадената на времето молба от Българската църква за вдигане на произнесеното срещу българския клир и народ осъждане, и за възстановяване на каноническите връзки със Светейшия Вселенски Престол и с останалите православни автокефални църкви, с радост и голямо веселие прослави Бога, когато, с Божне благословение, в 1945 година през времето на нашия блаженопаметен предшественик, Светейшня Вселенски патриарх Господни Вениамин, се вдигна схизмата и Българската църква се нареди отново в сонма на отделните братски пра­вославни църкви.
Към тази голяма радост, по случай това щастливо събитие, и ние се приобщихме, когато, с Божията благодат, поехме кормилото на Светейшия ни Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол, молейки се непрестанно в молитвите си за непоколебимата твърдост и несмущавани връзки в съюза на мира и единството на всички свети Божии църкви.
Поради това и писмото на Ваше възлюблено Високопреосвещенство изненада светата Майка-Църква, тъй като не се очакваше, недавна провъзгласената за независима и автокефална Православна българска църква да се опита, въвеждайки отново в Църквата новаторство и отклонявайки се от съществуващия канонически и църковен ред, самоволно да си припише сама патриаршеско достойнство и чест, в пълно неведение на Светейшия ни Вселенски Престол и на останалите Светейши Патриаршески престоли и Автокефални църкви, и противно на обе­щанията и уверенията, дадени от нея на благославящата Майка-Църква чрез делегатите и по време на уреждане въпроса за вдигане на схизмата. Българската православна църква трябваше, според установения издревле църковен ред, предварително да засвидетелствува своята зрялост в църковния живот и способност с неуклонното си постоянство и преданност в установленията за нея и въобще към каноническия ред, и същевременно чрез представяне на значително в Христа процъфтяване и особена църковна дейност при нормални условия, и едва тогава да поиска чрез нас въздигането й в патриаршеско достойнство от сонма на почтените Предстоятели на Светейшите православни църкви.
И тъй, не се съмняваме, че Ваше възлюблено Високопреосвещенство и почтената Ви йерархня ще вземе под сериозно внимание изложеното с голяма любов и обич по-горе към сестрата — Българската православна църква — и ще се въздържи от всякаква такава мисъл и действие, не давайки никакъв повод за смущаване на братските връзки между поместните православни църкви и увеличаване в Светейшата ни Православна църква голямата аномалия вследствие особените условия на всяка една от тях и на общото положение.
Призоваваме над Вас и над всички благодатта и безкрайната Божия милост.
25 април 1953 година.
Цариградски Атинагор


Откъс от писмото-отговор до Цариградския патриарх, подписан от синодалните архиереи на БПЦ. Цялото писмо е повече от 5 стр., в които се излагат историческите и канонически основания за Възстановяването на Българската патриаршия:
№ 9905          
31 декември 1953
София
До Негово Светейшество Господин Господин АТИНАГОР,
Архиепископ Цариградски и Патриарх Вселенски,
в ЦАРИГРАД
Ваше Светейшество възлюбени и зелочтими Брате.
С радост в Господа Нашего Иисуса Христа почтително приветстваме Вас, Богмъдрия Предстоятел на св. Вселенска патриаршия, и Христолюбивия Свещен Синод при светлия Апостолски престол, с усърдни молитвени благопожелания  за всеки съвършен дар от Отца на светлините (Иак 1:17). Комуто да бъде слава, чест и поклонение во-веки..
Св. Синод на Българската православна църква изслуша писмото на Ваше превъжделено Светейшество от 25 април 1953 г., което се получи  у нас на 12 май с отговор на нашата братолюбива покана да споделите радостта ни по повод възстановяване патриаршеското достойнство на св. ни Църква, като проводите богочестни пратеници на св. Вселенски и Апостолски престол, за да участвуват в тържеството по инторонизацията на новоизбрания Български патриарх и с това да се преумножи духовното ни веселие.
Преди всичко всесърдечно благодарим на Ваше възлюбено Светейшество за молитвеното благословение, с което зачитате св. Българска православна църква. Тия благи чувства ни изпълват с умиление и твърда надежда за силата, непоколебимостта и благоплодността на взаимната любов между сестрите Църкви.
Оттук изхождайки, ние не можем да скрием горестта и изненадата, причинени от това писмо, толкова повече че то иде от Майката-Църква към своята дъщеря и сестра Църква, която, въпреки някои вече надмогнати недоразумения в миналото, храни истински и дълбоки чувства на обич и почит към Нея. В него се съдържат мисли и твърдения, едни от които, от гледище на свещените канони и на св. Предание в св. Православна църква, не би могло да се считат за твърдо обосновани и даже за съгласни с вселенски установения канонически ред в св. Православна църква, а други не са имали пред вид някои съществени факти:
1. Св. Българска правослаана църква никога не е имала мисъл да си самоприписва патриаршеско достойнство, което не й принадлежи, като е възстановила древната Българска патриаршия. С това тя не е въвела новаторство в св. Църква и не се е отклонила от съще­ствуващия канонически и църковен ред. Едно подобно твърдение би следвало да се обясни като недоразумение.
Българската автокефална църква не се е въздигнала в Патриаршия, а само възстанови своето древно патриаршеско достойнство, както това е изтъкнато във всички нейни официални  актове по тоя случай.
Не подлежи на никакво съмнение, че св. Българска православна църква в далечното минало е била признавана и зачитана от всички православни църкви за напълно автокефална православна църква, за което свидетелствува и Теодор Валсамон в тълкуванието си на 2-то правило на Втори вселенски събор (Атинска Сннтагма, том II, стр. 571).
Също така не подлежи на никакво съмнение, както установяват множество истори­чески документи, че именно по общоприетия ред св. Българска православна църква е била въздигната в патриаршеско достойнство и на Общоправославния събор в 1236 г. в Лампсак...

Няма коментари: