Успение Богородично История и развитие на празника Dormition of Mother of God

.
Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Двери.бг  http://dveri.bg/wk




Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог” заради своята праведност, била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на много съвременни изследователи празникът Успение Богородично (на гр. ез. Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият Богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Йерусалимската църква в началото на ІV в. и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартирологий от VІІ в. (на псевдо-Йероним) св. Дева Мария починала на 18 януари, а била взета на небето на 14 август. Това предание се пазило първоначално в църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църква, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали христологичните спорове, които достигат своя апогей през ІV-V в. и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата -отделянето на монофизитите.

Това се потвърждава от факта, че всички богородични догмати са и христологични. Сериозен е бил приносът и на полемизиращите с другите еретични учения като арианството, несторианството и т. н., които принизявали достойнството на Богородица. Така например ереста на колиридианите отричала човешката природа на Богородица, а оттам - и нейната телесна смърт, както и съществуването на човешка природа у Христос.  Няма да бъде пресилено, ако кажем, че обособяването и установяването на първите богородични празници в Църквата са резултат и пряко следствие от дълбокия христологичен кризис във Византия през периода ІV-VІ в.

Въпреки че много от събитията и детайлите, свързани с възникването и развитието на култа към св. Богородица, са изгубени още в древността, можем да се опитаме да направим една кратка, частична реконструкция.
Православното почитание на св. Богородица има своето начало още във византийския култ към нея, средоточие на който се явява Константинопол. На 11 май 330 г. Константин Велики официално пренася столицата на империята в Новия Рим, който той посвещава на Пресвета Богородица. В тропара на празника, известен с името „обновлението на Цариград”, се пее: „Градът се предава на Богородица и посвещава своето начало на Божията Майка, от която черпи своята сила и дълговечност, от която се пази и охранява; затова вика към нея: Радвай се, надеждо на всички краища на земята”. Това посвещение на града е отразено в мозайка на южния вход на храма "Св. София" в Константинопол, където е изобразена св. Богородица на престол, а от двете й страни предстоят император Константин Велики и Юстиниан. Първият посвещава на Христос и Богородица града Константинопол, а вторият - главната църква на империята, храма "Св. София". Историческите и археологически сведения говорят за около 200 храма в Константинопол, посветени на светата Божия Майка.

Приблизително по същото време св. Елена, майката на император Константин Велики, която също играе съществена роля в обособяването и утвърждаването на почитта към Богородица, се ангажира с пренасянето на пояса на св. Богородица във Влахерна (Константинопол). Може би също под влиянието на св. Елена се появява емблематичната икона на св. Богородица на светата вода (агиасма), която се превръща в любима икона на императорското семейство. През V в. Елия Пулхерия (399-453 г.), сестра на малолетния император Теодосий ІІ и негова настойница, се слави не само с пламенната си вяра, но и с дълбоката почит, която храни към св. Богородица. Според друго предание  инициативата за пренасянето на св. пояс на св. Богородица от Йерусалим в Константинопол е нейна. Пулхерия нарежда поставянето му в специален златен кивот - агиа сорос. Тези и други подобни действия и събития като например чудото на император Лъв с Богородица при извора, който се превръща в Живоносен източник, допълнително спомагат за още по-бързото развитие и разпространение на култа към Божията майка. Това почитание добива и своята съборна санкция на ІІІ Вселенски събор в Ефес през 431 г. Празнуването на Успението се упоменава в произведенията на блаж. Йероним, блаж. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Константинополски и др. Въпреки това обаче Успение ще се превърне в официален празник на църквата на Изток едва в края на VІ в., а на цялата Църква чак в края на VІІ в.

На 15 август 595 г. император Маврикий, във връзка с победата си над персите, разпорежда празникът Успение на Пресвета Богородица да бъде честван официално. В тази връзка императорът издигнал храм на мястото на гроба на св. Богородица в Гетсиманската градина в Йерусалим.

Западната църква приела официално празника около век  по-късно – през VІІ в. При това Рим първоначално празнувал две дати. На 18 януари се отбелязвала „Кончината на Дева Мария”, а на 14 август „Взимане на небето”. Общото за Изтока и Запада празнуване на празника на Успение на 15 август се наложило чак през ІХ в.

Още от самото начало честването на Успение Богородично се предшествало от пост. В една своя беседа, произнесена около 450 г., папа Лъв Велики казва, че: „църковните пости са така разположени в годината, че за всяко годишно време има предписано собствено правило за въздържанието. Така за пролетта е пролетният пост на св. Четиридесетница..., за есента - есенният в седмия месец...”. Тук под есенен трябва да се подразбира постът преди Успение. По-късно Св. Симеон Солунски ще напише: „Постът в август (Успенския) е учреден в чест на Майката на Словото Божие, която, като узнала за своя край, както винаги се подвизавала и постила за нас, въпреки че, бидейки свята и непорочна, не е имала нужда от пост...”.

От третото правило на патриарх Николай ІІІ Граматик (1084-1111 г.) се вижда, че Успенският пост е бил преместен от друг месец в месец август, без да се дават подробности за това. Посочва се също, че продължителността на поста не е била точно постановена. Валсамон в своя 55-и отговор до Александрийския патриарх Марк казва по този повод, че има синодално постановление от времето на патриарх Николай  за продължителността на Богородичния пост. Според това постановление през всички годишни пости, включително и Богородичния, е редно да се пости само седем дни, тъй като само един пост продължава четиридесет дни, а именно постът преди св. Велика Пасха. В постановлението също се казва, че ако някой иска да пости по-дълго време пред който и да е от празниците или има за това някакво предписание от ктиторски устав, то свободно може да го направи.

Явно правилото на патриарх Николай не е могло да сложи край на разискванията и споровете относно Богородичния пост, защото няколко десетилетия по-късно той ще бъде обект на ново разискване.

По време на Константинополския събор през 1166 г. под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1157-1170 г.) се обсъжда отново това постановление-правило на патриарх Николай, като се потвърждава древността на поста преди празника Успение Богородично. Интересна подробност е позоваването на този събор на Томоса на обединението  (τόμος τής ενώσεως) от 921 г., в който се казва, че третобрачни могат да пристъпват към светите тайни три пъти в годината: на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово. Причината за това е, както се посочва в томоса и допълва от събора в Константинопол, че преди тези три празника обикновено се пазел пост! Тези свидетелства от Х-ХІ в. имат голяма литургична стойност, защото показват сложното, поетапно и многовековно развитие на богослужебния календар на Църквата и се явяват много силно изобличение срещу безбройните спекулации на онези християни, които постоянно говорят за съществуването на някакъв неизменим, осветен и т. н. светоотечески календар.

На Константинополския събор също така се преразгледало времетраенето на Успенския пост и след позоваването на някои по-стари практики и  устави се решило, че постът трябва да се спазва от 1 до 15 август. По този повод Валсамон пише: „Тогава някои се съмнявали относно това, колко дни трябва да се пости през Успенския и Рожденственския пост. Затова сам светейшият патриарх потвърдил, че макар броят на постните дни през тези два поста никъде да не е писмено обозначен, ще трябва да се съобразим с неписаното църковно предание и да постим от първия ден на август и от четиринадесетия ден на ноември”. Както вече отбелязахме в статията си за Преображение Господне, Успенския пост в един късен период от историческото развитие  на православното богослужение (нещо, което намира своето потвърждение в решенията на Константинополския събор) обединява в себе си едноседмичния пост преди празника Успение Богородично и едноседмичния пост на празника Преображение Господне. На събора в Константинопол били дадени и други практически предписания за извършването на Богородичния пост. Така, от ХІІ в. Успенският пост става вторият по строгост след св. Четиридесетница, като риба се разрешава само веднъж – на Преображение Господне.

* * *

Каноничните текстове на Св. Писание не ни съобщават нищо за времето и обстоятелствата на кончината и погребението на св. Богородица. Там почти липсват каквито и да е сведения за живота й след Христовото разпятие. Както казва Йерусалимският патриарх Ювеналий през V в.: „Въпреки че в Свещеното Писание няма повествование за обстоятелствата по кончината на Богородица, ние знаем за тях от най-древното и най-вярното предание”. Трябва да отбележим, че през ХІV в. църковният историк Никифор Калист събира и обобщава наличните различни сведения за Пресветата Дева. От Йоан 19:25-27 разбираме, че Сам Христос поверява майка Си на Своя любим и най-близък ученик – св. ап. Йоан Богослов. Ап. Йоан я взима при себе си и се грижи за нея. Тя пребивава заедно с апостолите в молитва (Деян. 1:14) и в деня на Петдесетница, както и те, получила дара на Св. Дух (Деян. 2:1-14).

Съществуват различни предположения относно възрастта на св. Богородица в деня на нейното успение. Според някои тя живяла още около 15 години след Възнесението на своя Син - толкова, колкото живяла и до деня на Неговото Раждане. Според това предание успението на св. Богородица е станало в 48 г. от Р. Хр. Най-популярната версия е, че св. Богородица доживяла до 72 годишна възраст и е починала блажено в 57 г. от Р. Хр. За тази възраст и година говорят църковните историци Епифаний и Георги Кедрин. Тяхното твърдение се подкрепя  и от думите на св. Андрей Критски и св. Симеон Метафраст, че Божията Майка доживяла до дълбока, „последна старост”, както тогава се разбирала възраст над 70 г.

Преданието се разминава и по въпроса за мястото на успението на Божията майка. Според една версия, която е по-близо до православната традиция, това е станало в Йерусалим, според друго предание, към което се придържа повече католическата традиция, това е станало в Ефес. Преданието ни съобщава също, че Бог чрез архангел Гавриил открил на св. Богородица предварително деня на нейната кончина, за която тя внимателно се подготвяла. В този ден по чудесен начин били събрани апостолите, които вече много време били пръснати по света на проповед. Погребението на св. Богородица апостолите извършили в гробницата, където по-рано били положени родителите й Йоаким и Анна и годеникът й Йосиф Обручник. До гробницата пречистото тяло на св. Дева Мария било носено в тържествена процесия от апостолите върху специален одър. За това противниците на християнството веднага доложили на първосвещеника, но изпратената от него стража не могла въобще да стигне до участниците в процесията, защото облачен кръг се спуснал на земята и като стена ограждал християните. Минаващият покрай процесията свещеник Атония се опитал да преобърне одъра с тялото на св. Богородица, но невидима сила отсякла ръцете му (един от най-разпространените иконографски  типове). Атония обаче се разкаял и  веднага получил изцеление, след което открито изповядал себе си като християнин. След погребението апостолите закрили входа на гробницата с голям камък. Единствено апостол Тома не успял да дойде навреме, той закъснял с три дни и когато дошъл отишъл при гробницата, където било положено тялото на Пресветата Дева, то не било вече там. За да го утеши, св. Богородица му хвърлила от небето своя пояс, разказва едно църковно предание.

Особен интерес предизвиква и иконографията на празника. Както вече споменахме, в Св. Писание не се споменава почти нищо за св. Богородица след Възнесението на Спасителя. Ето защо като основен източник за иконографията се явява църковното предание, което в случая включва освен словата и сведенията на много от светите отци на Църквата като св. Андрей Критски, св. Йоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, св. Козма Маюмски, св. Теодор Студит и др., така също и сведения от апокрифите „Слово на Йоан Богослов на Успение Богородично”, „Слово на Йоан архиепископ Солунски” и др. Прави впечатление, че получилият широко разпространение от ІХ в. насам иконографски вариант на Успението, наречен „облачен тип”, на който се изобразяват апостолите, летящи на облаци към смъртното ложе на св. Богородица, има изцяло апокрифен сюжет. Съгласно апокрифа „Слово на Йоан Богослов на Успение Богородично” Пресветата Дева пожелала да види апостолите преди своята кончина. Така апостолите били взети от ангели от различните места на своята проповед, а апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей били вдигнати от гробовете им и пренесени в Йерусалим.

Успението на Божията майка заедно с празника на  Благовещението са от  ключово значение за разбиране на призванието и делото на св. Богородица, както и за изясняване на някои страни от христологията. Успението  ни разкрива финалния етап в есхатолотичния план на Божието домостроителство за човечеството. В литургичните молитви на утринното богослужение за всички Богородични празници св. Богородица непрекъснато се представя  като тази, която е приела волята Божия и в нейната личност се раждат даровете на Христовото ново творение. Мистично Богородичният живот и Успение в Господа практически демонстрират пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Дева Мария, майката на Христос и наша майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез живота, смъртта, и Възкресението на Божия Син, Когото тя ражда. Чрез нея новият живот, който е Самият Бог, става достъпен за всички, родени в Христос чрез вярата и кръщението.

„В рождеството си съхранила девството
и в успението не си оставила света, Богородице,
преселила си се при Живота, бидейки Майка на истинския Живот,
и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”

Тропар, гл. 1