.
Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Християнство и култура, 7(84), 2013
Името на св. Никита Ремесиански е
завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез
делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е
станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи
през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация
на този процес, в действителност няма нито едно българско научно
изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник.
Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази
празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като
очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.
Липсата на изворови данни за
християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на
голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране
на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да
съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три
века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за
различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да
привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.
Общоприето е мнението, потвърдено и от
запазилите функцията си до края на 4 и началото на 5 век тракийски
светилища, че родопското население е съхранило езическото си
вероизповедание до края на 4 в.[1]
Може да предположим, че Христовото благовестие е достигнало до траките в
планината още през 1 век с проповедта на св. ап. Павел, но му
предстояло тепърва да пуска корени. Един неглижиран от църковната
история факт е, че проповедта на ап. Павел във Филипи и околностите му е
всъщност между траките, които по това време все още са основното
население в този район.[2] Тоест, първите адепти на християнството сред траките са се появили в резултат на директната апостолска проповед.
Прави впечатление и един интересен
феномен, свързан с промяна в погребалните практики на траките. В периода
1 век пр. Хр. – 1 век сл. Хр. повсеместно траките практикуват
трупоизгарянето.[3]
От 1 век сл. Хр. тази практика бавно започва да се измества в посока на
трупополагането, за да достигнем до периода 4-5 век, когато
трупоизгарянето напълно изчезва.[4]
Можем, разбира се, да допуснем определено влияние на Рим върху старите
погребални практики, още повече, че 2 век е период на утвърждаване и
консолидиране на римската власт на Балканите – процес, който паралелно
върви с урбанизацията и романизацията на тракийското население.[5] Същевременно трябва да отчетем и огромното влиянието на Орфей и орфизма върху неговите сънародници.[6]
Тези процеси са засегнали и бесите – главните обитатели на Родопите,
които въпреки че непрекъснато са въставали в миналото срещу Рим[7], неминуемо били обект на неговото културно и политическо влияние.[8] Замяната на трупоизгарянето с трупополагане е засвидетелствано както в равнината, така и в планината,[9]
което говори за промяна в религиозния мироглед на бесите, дължаща се
може би както на орфическите идеи за инкарнацията, така и на
християнското учение за възкресението на мъртвите.
Мисията, довела до обръщането на
тракийското племе беси и в частност на родопското население кьм Христос,
се свързва с името на св. Никита Ремесиански. Освен това неговото име
се свързва и с покръстването на даки, гети и.т.н., като румънските
историци, които непрекъснато работят върху тази тема, дотолкова са
изместили акцента на мисионерското дело на св. Никита, че са го
поставили основно и даже единствено върху делото му в румънските земи и
племената на даките и гетите. Този акцент, както ще се опитаме да
покажем в настоящата статия, е напълно погрешен. Със сигурност може да
твърдим само и единствено, че св. Никита Ремесиански е просветител и
покръстител на бесите.
Св. Никита, който с право може да се нарече равноапостолен, е роден някъде през 340-350 г.[10] и умира след 414 г.[11]
Родното му място остава неизвестно за нас, но се допуска, че това е
районът на Ремесиана (дн. Бела Паланка – недалеч от Ниш, Сърбия), където
по-късно става епископ, или друг район, населен с траки. Основание за
това ни дава сам св. Павлин, като казва, че Ремесиана е „родна земя”
„родина”, „бащин град” на св. Никита.[12]
Въпрос на догадки е и неговият етнически произход. Както правилно
отбелязва владика Филарет (Черниговски), „св. Никита не бил грък, защото
иначе би писал съчиненията си на гръцки език, а не на латински; не бил и
римлянин, защото иначе би се казвал Виктор, а не Никита...”.[13]
Върху гръцката форма на най-ранната употреба и изписване на името на
св. Никита пише и А. Бърн, като обобщава сведенията на авторите, писали
по въпроса преди него.[14]
Появяващите се епизодично в популярната литература твърдения, че св.
Никита е бил от славянски произход, идват от остарялата теза, че
траките, даките, гетите и скитите са различни славянски племена.[15]
Всъщност, както недвусмислено показват и последните научни проучвания,
основната мисионерска дейност на св. Никита е била сред траките и в
частност сред тракийското племе беси.[16]
Фактът, че проповядва сред тях, предполага, че е знаел добре езика,
вярванията и традициите им. А предполаганият негов превод на Библията на
тракийски език, подкрепя допълнително тезата, че св. Никита е тракиец
или поне един от родителите му е с тракийски произход.
Животът, дейността и творчеството на
този изключително енергичен християнски писател и просветител е обект на
редица изследвания през последните години. Особено активни в това
отношение са румънските учени. Обявен в началото на миналия век за
просветител на Дакия , той беше превърнат в румънски национален светец,
апостол на румънските земи и стана неделима част от румънското
културно-историческо наследство. Със сигурност такъв и ще остане,
независимо че последните сериозни западни,[17] а и румънски изследвания по категоричен начин отрекоха тези твърдения, въведени от Василе Първан[18]. Неговите нереални хипотези бяха отхвърлени дори от такъв известен „творец” на хилядолетната румънска история като Н. Йорга[19].
Светецът, който всъщност е свързан най-дълбоко с християнството в
българските земи, за съжаление е подценяван в българската наука. Както
споменахме, в българската историческа и агиографска литература няма дори
и кратко самостоятелно изследване за него.[20]
Името му обикновено се споменава в изследвания за ранното християнство
по нашите земи, като се поставя в редицата на ранно-християнските
проповедници заедно с две–три лаконични изречения, че е просветител на
бесите и че за него пише епископът на Нола (до Неапол, Италия) св.
Павлин.
Най-пълното и изчерпателно изследване
върху живота и творчеството на св. Никита Ремесиански и до днес
продължава да бъде това на А. Бърн и неслучайно неговият труд редовно се
преиздава.[21]
Св. Никита е известен писател, автор на няколко книги и песнопения,
обявен е за отец на Църквата, радва се на изключителна почит не само в
Румъния, но преди всичко в Римокатолическата църква, където името му
днес е не по-малко авторитетно от това на бл. Августин.[22]
Дълго време част от творчеството на св. Никита погрешно е било
приписвано на Ориген, на еп. Никита от Аквилея, на св. Амвросий
Медиолански, на Никита от Трир и др. Благодарение на изследванията на
Dom Morin[23], А. Burn[24] и други видни учени тази грешка вече е коригирана и авторството на св. Никита Ремесиански е доказано.[25] Изследванията на творчеството на св. Никита започват още през 16 в.[26]
Едно от основните му произведения, което е частично възстановено, се
нарича „Competentibus ad baptismum instructionis libelli sex” (Шест
книги с инструкции за готвещите се да приемат св. тайнство кръщение).[27]
Това произведение конкретно свидетелства за неговата мисионерска
дейност и за това, колко сериозно е подхождал към поетите отговорности.
При проповедническата си дейност се е ползвал от латинския превод на
Библията – Итала, направен преди Йеронимовата Вулгата.[28]
Като обяснение за това може да послужи и фактът, че бл. Йероним му е
почти връстник, тоест било е необходимо време за разпространението на
труда на бл. Йероним.
В конкретния случай повече ни интересува мисионерската, а не писателската дейност на „епископа на Дакия” св. Никита Ремесиански[29].
Както казахме, сведенията за живота му са оскъдни и неясни. Няколко са
основните източници, от които черпим информация – за св. Никита пишат
роденият в Далмация бл. Йероним, неговият близък приятел св. Павлин
Нолански, както и на продължителят на бл. Йероним – Генадий Марсилски[30].
Евсевий Йероним в едно свое писмо съобщава, че св. Никита направил
„щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора,
заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христа”.[31] Епископът на Нола Павлин ни съобщава косвено, че това е станало около 396 г. [32]
През 398 г. св. Никита посещава за първи път еп. Павлин в Нола, а
извършената мисия сред бесите е вече факт, както се вижда от възхвалата
на еп. Павлин. Всъщност, тази и още три дати са единствените известни ни
от живота на св. Никита. През 402 г. е отбелязано второто посещение на
св. Никита при св. Павлин. Имаме и две споменавания за св. Никита в
писма на папа Инокентий І съответно от 409 и 414 г.[33]
Вдъхновен от подвига на своя приятел, еп. Павлин неколкократно го
споменава в своите писма и дори му посвещава една поема- песен
(Carmina), в която се казва:
„... Нали бесите, ако и земята и душата
им да са сурови, ... са станали сега по твое напътствие кротки овце,
които се струпват в кошарата на мира!...Нали златото, заради което
претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето.
Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в
монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя, сега е
земя на живота... Там, гдето някога е имало животински нрави, сега
властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този,
който е живял в тях като разбойник... Хвала на тебе, Никита, добри рабе
на Христа!...”[34]
Тези две описания визират конкретно
бесите и почти със сигурност се отнасят за планинските вериги на
Западните Родопи (Северозападните), Стара планина, Пангей, Фалакро и
др., които са били родината и обиталището на бесите според древните
автори.[35]
Тук разбира се, можем да приемем, че става въпрос за траки въобще, а не
конкретно за племето беси, тъй като в този период племенното име беси
вече e станало синоним на траки.[36]
Основание за това ни дава и едно от последните изследвания на Philippe
Blasen, където ясно е показано, че св. Павлин Нолански при съставянето
на своята възхвала-поема за св. Никита е заимствал, дори буквално
копирал изключително много от поезията на Овидий от периода му на
изгнание в Томи (дн. Констанца -Румъния), в това число много от
географските и етнографски описания на Овидий[37].
Това копиране, тези поетични заемки са довели впоследствие до доста
обърквания и неверни твърдения, включително и тези на румънските
историци за огромната територия на мисионерския ареал на св. Никита –
Скития, Дакия, Мизия и т.н. Св. Павлин, който буквално копира цели
пасажи от Овидиевата поезия в своята поема (Carmina) с цел да възвеличае
подвига на св. Никита, ни дава един изопачен образ на мисията му и
поставя неговата проповед сред места и народи, които всъщност св. Никита
Ремесиански никога не е посещавал. Св. Никита не е проповядвал на
скити, на даки, на сармати, на гети[38], дори използването на Дардания (дарданци), в смисъл на Троя (троянци) св. Павлин копира от Овидий.[39]
Името Дакия се появява само веднъж в едно писмо на св. Павлин Нолански
до Север, където се казва, че е бил посетен от високообразования Никита,
който дошъл от Дакия в Рим.[40] В своята поема-песен св. Павлин употребява три пъти името даки и нито веднъж Дакия.[41]
Дакия в случая трябва да се разбира Средиземна (Средна) Дакия, към
която спада и Ремесиана, а не Дакия Рипенсис или бившата Траяновата
Дакия на север от Дунав.[42]
Упоменатите даки в случая са римляните, които император Аврелиан
прехвърля от градовете в Траяновата Дакия в сърцето на Мизия и създава
за тях нова Дакия на южния бряг на Дунава.[43]
Възможна е също така и миграция на римляни с дакийско потекло, които
по-късно са наречени „дако-римляни”, както разбира се на и на някакъв
процент даки.[44]
Въобще в поемата на св. Павлин,
географските и етническите наименования не са много, но въпреки това не
бива да се приемат буквално. Когато пише за връщането на Св. Никита след
посещението си при него, той споменава три града – Филипи (Philippeos
Macetum), Томи (Tomitanam) и Скупи (Scupos). Тоест, св. Никита пътува по
море до Филипи и от там през Томи и Скупи (дн. Скопие – Македония) към
Ремесиана. Голямо объркване дълго време предизвиква Томи, което
румънците, а и не само, са приемали за Томи (Констанца) и са решили да
припишат на св. Никита обхождане с проповед на Добруджа и цялата днешна
румънска земя от Черно море до Карпатите и по пътя от там до Ремесиана.[45] Всъщност, един румънски изследовател открива, че близо до Ремесиана се е намирал античен град, носещ също името Томи (Tomea).[46]
Тоест, св. Никита се придвижва от Филипи на Бяло море през дн. Скопие
към своята епископия Ремесиана. Нещо повече, ако проследим този път, ще
видим, че св. Никита плътно се движи в земите на Илирик, които са на
подчинение на църквата в Рим и заобикаля тези, влизащи в диоцеза на
Константинопол. Това е нещо много важно за нашето изследване, защото
разкрива св. Никита като архиерей, който стриктно спазва църковната
дисциплина и каноните на църквата, а това от своя страна косвено помага
да определим до известна степен границите на неговата мисия. Като
обобщение на написаното от Blasen можем да кажем, че единственото
сигурно свидетелство за успешна мисия на св. Никита е сред траките
(бесите). Трябва да отбележим също, че Blasen поставя на разглеждане и
поетичните похвати при разглеждането на бесите, които са описани като
„кървави”, „звероподобни”, с „животински нрави”. През 4-5 в. тези ярки
епитети се използват само от трима автори, споменаващи бесите, а именно
св. Павлин, бл. Йероним и Клавдиан. Св. Павлин, подобно на Клавдиан, е
бил поет и независимо, че бил християнин, не му били чужди „езическите
поетични модели”.[47]
Тоест, имаме едно интерполиране на образа на бесите от периода на
римското завоевание на земите им през 1 – средата на 2 в., към образа на
същото племе два-три века по-късно, което макар и силно и въздействащо,
едва ли е било вярно. Защото със сигурност за близо три столетия римска
власт бесите са се променили чувствително под влиянието на Рим.
В контекста на казаното до тук е редно
да поставим въпроса: обхващала ли е мисията на св. Никита целите Родопи
или само северозападната й част, която е била в близост до Дакия? За да
избегнат трудностите, които създава този въпрос, някои автори
необосновано посочват св. Никита като митрополит на Траянопол. Траянопол
е митрополитският център на епархия Родопи и като такъв част от
планината е попадала в неговата юрисдикция, както следователно и грижите
за християнизацията на родопското население. Вероятно поради този факт и
за да тушират противоречието, произтичащо от древното правилото, че
епископ от една епархия не може да развива дейност в епархията на друг
епископ,[48] някои допускат, че св. Никита е бил митрополит на Траянопол.[49] Други, без всякакви аргументи казват, че св. Никита е бил хорепископ, тоест, селски епископ.[50]
Титулът хорепископ през 4-5 в. дотолкова се е обезценил в сравнение с
епископския, че може да бъде приравнен с презвитерския. Единственото
достоверно сведение, което имаме, е, че св. Никита е бил епископ на
Ремесиана, а неговата катедра е била на подчинение на митрополита на
Сердика (дн. София)[51], докато самата Сердика до 6 в. е на подчинение на Рим, а не на Константинопол.[52]
Трябва също да кажем, че някои изследователи поставят малко
тенденциозно подчинението на епископа на Ремесиана в църковен план на
митрополита на Солун, а не на Сердика,[53]
което обаче не променя общата картина, понеже в този период в църковно
отношение Солун също е подчинен на Рим. Използваме думата тенденциозно,
защото големият диоцез Мизия в префектура Илирик, създаден от
Диоклентиан, е разформирован от Константин Велики и от него са създадени
диоцез Дакия, подчинен на Сердика и диоцез Македония, подчинен на
Солун. Родопите обаче, от своя страна, са на подчинение на
митрополии под ведомството на Константинопол. Съгласно каноните на
Църквата, не може епископ, намиращ се на подчинение на един
митрополит, да напуска самоволно епархията си, да извършва
ръкоположения, да проповядва и т. н. на територия, намираща се на
подчинение на други митрополии.[54]
За съжаление, в опита си да фокусират вниманието върху археологическите
обекти, които работят или с които са свързани по някакъв начин, някои
учени без конкретни доказателства твърдят „че св. Никита е направил
превода на Библията на бески” именно на мястото на техния обект, че
дълги години е „живял тук”, „проповядвал тук”, „започнал своята мисия от
тук” и т. н.[55]
Съставянето на „Библия Бесика” поставя
още един неразрешен засега въпрос, който тепърва ще търси своите
отговори в науката. През 399 г. Константинополският патриарх св. Йоан
Златоуст, след като отслужил литургия в готската църква „Св. ап. Павел” в
столицата,[56] в своята проповед в края на службата ни съобщава за превод на Свещеното писание на бески (т. е. на тракийски) език.[57]
Текстът обаче не е много ясен и дава възможност за различно
интерпретиране. Затова някои от изследователите са склонни да мислят, че
в него се говори по-скоро за проповядване на Евангелието сред бесите,
т. е. че благовестието вече е достигнало и до тях, отколкото за някакъв
специален превод на Св. Писание на бески. Ние обаче сме склонни да
приемем преобладаващото мнение на повечето изследователи, което също има
основателни доводи, че писмен превод на Библията или по-вероятно само
на Новия Завет на бески е бил направен и е съществувал.[58]
Нещо повече, вероятно самата мисия на св. Никита е вървяла с
предварително готов превод на Библията на бески, за да може Словото
Божие да достигне по-лесно и по-дълбоко до сърцата на приемащите го.
Както видяхме, едно от основните произведения на св. Никита е било
свързано с катехезата, подготвяща оглашените за приемането на тайнството
кръщение. Като имаме предвид колко сериозно и отговорно се отнася св.
Никита към своята мисия за обръщането на езичниците към Христа, е съвсем
естествено да очакваме, че той се е погрижил и за някакъв превод на
достъпен език на Св. писание. Вярно, трудно е да повярваме, че този
превод, който, ако е дело на св. Никита, е убягнал от погледа на еп.
Павлин Нолански, защото той не ни съобщава в своята поема нищо по този
повод. Същевременно обаче видяхме, че въпреки големия интерес на св.
Павлин към делото на св. Никита, той често, макар и без умисъл ни
въвежда в заблуждение.
В житието на св. Теодосий Киновиарх
(423-527), включено в Менологията на Симеон Метафраст, се съобщава, че
той учредил четири храма в създадения от него манастир на р. Йордан в
местността Кутила[59].
В единия се служило на гръцки, във втория бесите отправяли молитвите си
към Господ на бески, в третия на арменски, а четвъртият бил за
умопобъркани.[60]
Това „отправяне на молитви към Господа на бески” говори определено за
някаква богослужебна литература на тракийски език. Съществуват и други
изворови сведения за бески манастири, църкви и духовници извън пределите
на Тракия, както и доказателства за съществуването на превод на Св.
Писание и богослужебна литература на бески език и те вече неведнъж са
били обект на изследване и обсъждане от редица автори. Тези сведения
идват да покажат също, че въпреки наложилите се в научната литература
мнения, елинизацията и романизацията е засегнала в различна степен
тракийския етнос и че траките не са загубили своята собствена
идентичност. Най-слабо тези процеси са повлияли на родопското тракийско
население, което е успяло дори през 6 в. да съхрани своята самобитност,
език и култура.[61]
От всичко казано до тук е необходимо да обобщим още веднъж, че със
сигурност Родопите са били обект на проповед и на други мисионери, но
техните имена са останали неизвестни.[62]
Въпреки безспорно големия проповеднически талант на светеца, струва ни
се, че както от гледна точка на църковните канони, така и чисто
физически, е невъзможно за св. Никита пълноценно да обгрижва такъв голям
регион, обхващащ част от Дакия и почти целите Родопи. Още повече, че
никъде в сведенията ни за него не се споменава за синкретичното
религиозно свързване на култа към Орфей и християнството, който
несъмнено тръгва от Родопите и стига дори до люлката на християнството
–Йерусалим.[63]
Непосредствено след Медиоланския едикт
(313 г.), Римската империя започва да предприема строги мерки срещу
езичеството. През 319 г. имп. Константин Велики забранява на гадателите и
езическите жреци да посещават и извършват обреди по частни домове.[64]
Друг едикт от 341 г. изисква затварянето на езическите храмове. В 346
г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г.
друг, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове.[65]
През 391 г. е издаден едикт срещу всички прояви на езичеството като
престъпление срещу императора. Тези мерки също свидетелстват индиректно,
че родопското население е станало обект на една по-голяма и мащабна
мисия целяща изпълнението на тези закони, започнала преди св. Никита, в
която той дава своя принос и на която слага успешен край.
Паметта на св. Никита Ремесиански
Православната църква чества на 24 юни, докато в Католическата църква се е
запазило честването на светеца на 22 юни, която дата се появява в
най-ранното сведение за честването на неговата памет в Йеронимовия
мартиролог.[66]
Статията е публикувана в Християнство и култура, 7(84), 2013.
[1] Кацаров, Г. "Тракийските беси" - В: ИИД, 1924, VІ, с. 46.
[2]
Plinii Secundi, Naturalis Historia, ed. L. Ian, C. Mayhoff: Lipsiae,
1906, ІV, 40. По-подробно по въпроса виж например статията: Делев. П.
„Плиний Стари и тракийските племена в района на Средна Места”, В: Изследвания в чест на проф. Иван Маразов, С. 2002, с. 273-281.
[3] Виж по-подробно Гетов, Л. "Погребални обичаи и гробни съоръжения у траките през римската епоха (I-IV в.)" – В: Археология, 1, 1970, с. 1-11.
[4] Ibid.
[5] Ibid. с.8.
[6]
По въпроса за вярванията на траките и по-специално за влиянието на
Орфей сред тях има изписано огромно количество литература. Виж например:
Фол, А. Orphica Magica, София 2004, както и литературата
посочена там. Виж също: The “Orphic” gold tablets and Greek religion.
(ed. Edmonds, R.), Cambridge, 2011; Живков, Н. За Орфей, Орфизма и
тракийската държавна уредба, Диалог, 4, 2009, с. 23-44.
[7] Кацаров, Г. Тракийските..., с.35-38.
[8]
Използвам утвърдилото се в историографията место обитание на траките
беси в Родопите, въпреки че Страбон недвусмислено казва, че бесите
обитават голяма част от Стара планина, а Родопите се явяват граница на
това тяхно обиталище с пеоните или поне с това, което е останало от тях.
Виж: Strabo. VII: 5.
[9] Ibid. с.1-11 и литературата посочена там; Найденова, В. Тракийският некропол край Гела. – Родопи, 11, 1970, с.26-28.
[10]
Кацаров посочва 366 г. като рождена дата на св. Никита. Виж Кацаров, Г.
Тракийските..., с. 46.; Т. Тодоров дава 346 г. за дата на раждането и
420 г. като година на смъртта на св. Никита: Тодоров, Т. Библия Бесика. –
Thracia, 1984, с. 270. Бърн, дори счита, че св. Никита е роден около
338 г. или по-рано: Burn, A.E. Niceta of Remesiana, his life and works.
Cambridge, 1905, р. ХХХV.
[11] Guire, M. "Nicetas of Remesiana" - In: New Catholic encyclopedia, vol. 10, Washington 2003, p. 356.
[12]
Paulini Nolani, Carmina XVII: 187-188, 195, 319-320. (ed. W. Hartel),
Paulini Nolani Opera. – Corpus scriptorum ecclesiasticorum Latinorum
(CSEL), vol. XXX, Pars II, Vienna, 1894, p. 84, 90, 95.
[13] Гумилевский Филарет Святые южныхь славянь, СПб. 1984, с. 124.
[14] Burn, A. E. Niceta of Remesiana..., р. ХХХІV-ХХХV.
[15] Виж например: Гумилевский Филарет Святые южныхь славянь..., с 125-126; Виж също: Еп. Партений, Жития на български светии, т. 2, С. 2000, с. 118.
[16]
Blasen, Ph. Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia? In:
Studia Universitatis Babes-Bolyai Theologia catholica, 1-2, 2012, 39-49.
[17] Виж например: Sivan, N., Nicetas of Remesiana Mission and Stilicho’s Illyrican Ambition: Notes on Paulinus of Nola ‘Carmen’ XVII (‘Propemticon’), RÉA, 41, 1995, и особено: Blasen, Ph. Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia?.
[18] Parvan, V. Contributii epigrafice la istoria crestinismului Daco-Roman, Bucharest, 1911, p. 73, 167-171.
[19] Iorga, N. Noua istorie a Romanilor, t. 2, Valenii de munte, 1940, p. 39.
[20]
За да бъдем напълно обективни, ще споменем, че има един непубликуван
доклад на Славия Бърнлиева, четен на международна конференция в София
през 1999 г, до който за съжаление нямаме достъп: Niceta of Remesiana
and his missionary work on the Balkans. A contribution to the history
of the Balkan Christianity in the late 4th c. – Cults of Early
Christian Saints from Central and Southeastern Europe. International
Conference Sofia, September 1999, както и няколко популярни справки и
обобщения на автора на тази статия за св. Никата Ремесиански,
публикувани в различни медии: Каравълчев, В. Св.Варвара Илиополска – по
следите на едно предание, Християнство и култура, 4(71), 2012, с. 87-98;
Каравълчев, В. Войната на археолозите или медиен PR за сметка на науката, http://dveri.bg/hca Достъп 15.06.2013, които обаче по-никакъв начин не могат да променят тази констатация.
[21] Burn, A. E. Niceta of Remesiana....
Както посочихме, изследването на А. Бърн е преиздавано многократно,
като само за сведение последните няколко издания са съответно 2010 и
2013 г. Необходимо е да посочим, че има и още един, по-нов труд на Клаус
Гамбер, който е събрал почти всичко достигнало до нас от творчеството
на св. Никита: Gamber, K. Nicetas von Remesiana: Introduction ad
competentes, Fruhchristliche Katechesen aus Dacien, in coll. “Textus
Patristici et Liturgici”, quos edidit Institutum Liturgicum
Ratisbonense, Fasc. I, Verlag Friderich Pustet, Regensburg, 1964.
[22] Burn, A. E. Niceta of Remesiana..., p. ІХ. Guire, M. "Nicetas of Remesiana" - In: New Catholic encyclopedia…, p. 356-357.
[23] Epistola ad virginem lapsam (ed. Dom Morim) – Revue Benedictine, XIV, 1897, p. 193-202, виж също p. 385-397.
[24] Burn, A. E. Niceta of Remesiana…
[25] Виж също: Niceta of Remesiana, Writings, (tr. by Gerald G. Walsh). In: The Fathers of the church, a new translation, vol. 7, Washington 1970 (1949).
[26] Едно обобщение на тези изследвания имаме също у: Burn, A. E. Niceta of Remesiana…, р. ІХ-ХІХ.
[27] Виж по-подробно за историята на възстановяването на текста, както и част от самия текст в: Burn, A. E. Niceta of Remesiana…, р. LIX-LXXXILI.
[28]
Burn, A.E. Niceta of Remesiana…,: Виж по-специално в приложението: Note
on the biblical text used by Niceta, by F. Burkitt, p. CXLIV; CXLIX.
[29]
В търсенето „древните корени” на румънската идентичност историци на
нашата северна съседка правят апостолите Андрей Първозвани и Филип -
румънски просветители, в последствие към тях е добавен и св. Никита
Ремесиански, който става: „великият апостол на Дакия”. Виж: Tautu, A.
"Izvoarele de mana intai despre S. Nichita Remezianul" - Cultura crestina, 9, 1925, p. 321-322.
[30]
Ghenadius of Marseille, Liber de viris illustribus, XXII, ed. E. C.
Richardson, in “Texte und Untersuchungen zur Gesichichte der
altchristlicher Literatur”, XIV, 1, (harausgegeben von O. Gebhardt und
A. Harnack, J. C.), Leipzig 1896, p. 70.
[31] Eusebius Hieronymus Epistolae, LX, 4, (PL XXII-XXX); ЛИБИ, І, 1958, с. 217.
[32] Виж за годината на посещението: Burn, A. E. Niceta of Remesiana..., p. ХХХV. Също така: Кацаров, Г. Тракийските..., с. 46; За годината на покръстването виж също: Бешевлиев, В. Проучвания върху личните имена у траките, С. 1972, с. 55.; Фол, А. Дълбоки корени, С. 1966, с. 46.
[33] Burn, A. E. Niceta of Remesiana...,
p. ХХХV. За да сме пунктуални ще споменем, че има и такива
изследователи, които считат, че първото посещение е станало през 400 г.,
а второто през 403 г. Виж например: Fabre, P. Essais sur la chronologie
de l’oeuvre de St. Paulin de Nole, Paris, 1948, p. 138-139.
[34]
Paulini Nolani, Carmina. XVII: 180-235 (ed. W. Hartel), Paulini Nolani
Opera. – Corpus scriptorum ecclesiasticorum Latinorum (CSEL), vol. XXX,
Pars IІ, Vienna, 1894, p. 90-92; Български превод на текста в: ИБИ, II, (
ЛИБИ, I,) БАН, С. 1958, с. 258.
[35]
Strabo. VII: 5; Solin. 10; Martian. Cap. 6.656; Hdt. 7.111. Виж също:
Г. Кацаров. "Тракийските беси" - В: ИИД, 6, 1924, с. 31-47; Много е
интересно и едно от последните изследвания върху стратегията Бесика и
земите, които тя е обхващала и което доста категорично отхвърля опитите
да се асоциират например Източните Родопи с бесите. Потвърждават се
напълно сведенията на Страбон за територията обитавана от бесите:
Топалилов, И. Още веднъж за стратегия Бесика, ЖИАИ, 1, 2013, с.10-19.
[36] Webber, Ch., A. McBride, The Thracians 700 BC-AD 46, Oxford 2001, p. 15.
[37]
Става въпрос основно за копиране от носталгично-тъжните поеми на
Овидий: „Писма от Понта”, „Тъги (Печални песни” и др. Виж по-подробно:
Blasen, Ph. Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia?, р. 46 и
сл.
[38] Paulini Nolani, Carmina... XVII: 245-252, = p. 92-93.
[39]
Виж същата статия на Blasen, стр. 46-47, където подробно описва кои
стихове от Carmina на св. Павлин са точно копие на кои стихове от
творбите на Овидий.
[40]
Paulini Nolani, Epistulae, 29:14, Paulini Nolani Opera – Corpus
scriptorum ecclesiasticorum Latinorum (CSEL), vol. XXVIIII, Vienna, Pars
I, 1894, p. 261.
[41] Paulini Nolani, Carmina...XVII: 17, 143, 249, = р.82, 88, 92.
[42] Blasen, Ph. Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia?, р. 44.
[43] Ibid.
[44] Ibid.
[45] Ibid, р. 45.
[46]
Ibid, р. 45. Откритието е направено от Gheorghe Stefan, цитиран в:
R.Vulpe, I. Barnea, Romanii la Dunarea de jos, Bucharest, 1968, p. 436.
[47] Blasen, Ph. Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia?, р. 46.
[48] Срв. Антиохийски събор, правила 13,21,22; Сардикийски събор, правило 3; ІІ Вселенски събор, правило 1.
[49] Виж например твъдението на К. Марков, който в една своя публикация нарича св. Никита “Траянополски митрополит”: Марков, К. Духовен живот в Българските земи през късната античност (I-IV в.),
С. 1995, с. 26. И в един бюлетин на БАН се тиражира същото неподкрепено
изворово твърдение: Информационен Бюлетин на БАН, бр. 2 (85), г. X, 31
януари 2005 г., с. 11.
[50] Виж: Цвятков, Н. "Епископските центрове на Балканите през VIII-IX век" - В: ДК, 4, 1984, с. 24.
[51] Виж: Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев български политик и историк на XVII век, С. 1985, с. 150 и изворите посочени там.
[52]
Относно принадлежността на Сердика към Рим, от епархийски списъци
съхранили се до наши дни, се вижда, че името на Сердика като
митрополитски център на Средиземна (Средна) Дакия се явява на подчинение
на Константинопол едва в списъците от времето на Исаврийската династия
(8 в.). По-подробно: Darrouzes, J. Notitiae episcopatuum Ecclesiae
Constantinopolitanae, Paris 1981. p. 231. Виж също така бележките на с.
18 и 22.
[53]
Ramureanu, I., Crestinismul in provinciile romane dunarene ale
Iliricului la sfarsitul secolului IV. Sinodul de la Sirmium din 378 si
sinodul de la Acvileea din 381, ST, XVI (1964), p. 7-8.
[54]
Виж също така правила 14 и 15 на Светите апостоли, правила 6 и 15 на І
Вселенски събор, правила 2 и 3 на ІІ Вселенски събор. Συνταγμα των θείων
καί ιερών κανόνων των τε άγιων καί πανεςθήμων Αποστόλων καί των ιερών
οικουμενικών καί τοπικών Συνόδων καί των κατά μέρος αγίων πατέρων,
εκδοθέν υπό Γ. Α. 'Ράλλη καί Μ. Ποτλή, έγκρίσει τής αγίας καί μεγάλης
του Χρίστου εκκλησίας, Άθήνησιν, 1852-59, τομ. Ι-VΙ.
[55]
След като проф. Николай Овчаров „откри” епископския трон (синтрон, б.
а.) и амвон на св. Никита на Перперикон (виж примерно: Николов, Д. "От
Перперикон започнало покръстването на Родопите" - В: Новинар,
15 август 2011), един екскурзовод, който явно професионално е свързан с
Баткун и Баткунската крепост, побърза да съобщи, че „Баткунската крепост
е била седалище на епископ Никита Ремесиански”, свързвайки навярно
близостта на единия от центровете на бесите – Бесапара с Баткун и
преданията: http://www.focus-news.net/?id=f12248 Достъп: 10.06.2013
[56] Виж по-подробно: Симеонова, Л. "Християнизацията на бесите и участието им в духовния живот на ранна Византия" – В: Thracia Antiqua, 9, 1983, с. 196-197.
[57] Ioan Chrys. PG LXIII, 500-501; В Бешевлиев, В. Проучвания..., с. 55. Виж също по въпроса мнението на: Велков, В. "Към въпроса за езика и бита на траките през IV в. от н. е." – В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, С. 1958, с. 739.
[58]
За превода на Св. Писание на бески (тракийски) език виж например
следните изследвания, както и литературата, посочена там: Тодоров, Т.
Библия Бесика (социолингвистична студия за тракийския език в късната
античност), Thracia, VI, 1984, с. 259-275; Mihailov, G. "On the problem
of a Thracian version of the Gospels" – Philologia, 8-9, 1981, p. 3-7.
[59]
Д. Дечев е на мнение, че топонимът Кутила има тракийски произход. Виж:
Detschew, D. Die thrakischen Sprachreste. Wien, 1957, p. 265. Това може
би е свързано с някои от многобройните насилствени изселвания,
предприемани в различни периоди от Империята срещу непокорните беси.
[60] Sym. Metaphr., Vita S. Theod. IX, PG, CXIV, 565.
[61] В подкрепа на това твърдение виж: Велков, В. Към въпроса..., с. 735, както и посочената там литература.
[62] Виж например моята статия: Каравълчев, В. "Св. Варвара Илиополска – по следите на едно предание", Християнство и култура, 4(71), 2012, с. 87-98.
[63] Най-общо за това виж монументалния труд: Eisler, R. Orpheus – the fisher. Comparative studies in Orphic and early Christian cult symbolism,
London 1921; Също така относно една погребална мозайка от Йерусалим:
Olszewski, M. "The Orpheus funerary mosaic from Jerusalem in the
Archaeological museum at Istanbul" - In: 11th International Colloquium on ancient mosaics October 16th-20th, 2009 Bursa, Turkey (ed. M.Sahin,), Istanbul 2011, p. 655-664.
[64] Виж: Ангелов, Д. История на Византия, т. 1, С. 1976, с. 79.
[65] Ibid, с. 82-94.
[66] Burn, A. E. Niceta of Remesiana..., p. ІХ-Х.; Католическая энциклопедия, т. 3, М. 2007, с. 836.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар