Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: сп. "Християнство и култура", бр. 64

Въпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.ІХ.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944–1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини, въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.

Началото на XVIII век, който се характеризира с пропагандирането и избистрянето на идеите за национална идентичност и самостойност, кара все повече българи да усещат бремето на гръцката църковна власт. Един от първите, обосновал необходимостта българите да отхвърлят тази зависимост, е преп. Паисий Хилендарски. Основният противник в борбата за църковна независимост е Вселенската (Цариградска) патриаршия – по онова време най-авторитетната, но и най-авторитарна православна институция. Започналата борба на българите с тази институция се превръща в епоха на възраждане и консолидация на българската нация.

Църковната борба преминава през два основни етапа. Първият е от началото на ХІХ в. до Кримската война (1853–1856). През този първи период борбата е слабо организирана, липсва й център и компетентни водачи, ползващи се с доверие. Целите не са ясно посочени и утвърдени. Основните искания са за български владици и български език в просветата и богослужението, български храм и български вестник в Цариград. Вторият етап е след края на Кримската война, когато влиянието на Русия, която подкрепя единството на православието, е отслабено и, опрени на Хатихумаюна, българите поставят искане за отделна църква. Същевременно намесата и на другите Велики сили, най-вече на Франция в църковните борби на българите, довежда до еволюция на руските принципи. В последните години от борбата за църковна независимост виждаме Русия също да защитава желанието на българите за възстановяване на църковната им автономия.

Кримската война (1853–1856) и поражението на Русия в нея се превръщат в сериозно изпитание за православните църкви. Франция прави сериозен опит да получи влияние на Балканите чрез засилване на католическите мисии. Френският министър на външните работи Гизо, историк по образование, разработва цялостна програма за активна намеса в културно-духовните процеси на Балканите[3]. Като използва моментната военна слабост на Русия, католическата пропаганда под егидата на Наполеон ІІІ започва сериозна работа по разпространението на римокатолицизма в неговата униатска форма (католицизъм от източен обряд) сред православните християни. В свое писмо до руския император Александър ІІ игуменът на Лаврата в Дечани архим. Серафим говори за посещението на френски дипломатически агент в манастира, който предлагал на монасите покровителството и помощта на Наполеон ІІІ в замяна на едно по-тясно сътрудничество, което трябва до доведе (без разбира се, директно да се упоменава) до уния.[4] В България също сериозно се засилва дейността на католическите мисионери, които използват различни методи и средства за популяризирането и разпространението на идеята за уния. Малко известен факт е, че видният полско-украински революционер Михаил Чайковски (Садък Паша, Чайка Чайковски), който през 1850 г. приема исляма и постъпва на служба в Османската империя, за целите на разпространението на католицизма съставя дори историческа теза, обясняваща произхода на „помаците” от „поляците”, акцентирайки върху славянския произход и разбира се, загубената „католическа вяра” на тези хора, приели по една или друга причина исляма[5]. Всъщност тези действия са и първата сериозна стъпка за привличане на българите към лоното на Католическата църква. Те са инициирани в края на първата половина на ХІХ в. от свързаната с Франция полска емигрантска централа, оглавявана в Цариград от М. Чайковски[6].

Основна фигура в популяризирането на Балканите на униатските идеи е видният католически мисионер Еужен Боре. Неговият съществен принос в подготовката и създаването на прокатолически нагласи непосредствено преди началото на Кримската война е публикацията Въпросът за Светите места, в която се обяснява, че доколкото Православната църква се е отделила от Рим, то тя е загубила правата си върху Светите места още от времето на патриарх Фотий. Точно събитията от времето на патриарх Фотий и раждането на Българската църква, както и нарастващото десет века по-късно недоволство на българите от действията на гръцкото духовенство карат Боре да търси начини да материализира това недоволство в полза на Рим. Боре е главният архитект и изпълнител на една дългосрочна програма, предвиждаща включването на Балканите и в частност на България в сферата на влияние на Римския папа. Още в началото на 40-те години на ХІХ век в манастира „Св. Бенедикт” в Галата (Константинопол) е основана мисионерска станция на лазаристите начело с йезуита Еужен Боре. В друго предградие на Константинопол (Бебек) се основава Френско мисионерско (католическо) училище, където се обучават и български момичета и момчета. В това училище учи и Лазар Йовчев, бъдещият български екзарх Йосиф. Негов преподавател и покровител е отново Еужен Боре, с чието съдействие бъдещият екзарх на Българската църква отива да учи във Франция и в последствие в Швейцария. През 1855 г. Еужен Боре успява да спечели за каузата на унията видния български политик и общественик Драган Цанков, като му съдейства да получи султански ферман за основаването на печатница. Самата пък печатница, с помощта на Боре, Цанков устройва в мисионерското училище в Бебек[7]. Там Драган Цанков започва да издава вестник „България”, в който се води активна пропаганда и като единствен път за решаването на българския църковен въпрос се посочва сключването на уния с Рим[8]. Плод на тази дейност е и декларацията от 12 юли 1859 г. на българските първенци в гр. Кукуш начело с Нако Станишев, които се обръщат с молба до папа Пий ІХ с готовност да сключат уния.

Въпреки огромните усилия на Е. Боре, който осъзнава стратегическото положение на Кукуш и възможността за контрол от там върху Охрид и Битоля, унията не се състояла. Или по-точно, не се състояла по очаквания начин. Уплахата във Вселенската патриаршия и мерките, предприети от руската дипломация и българската църковна общност в Цариград, довеждат до смяната на гръцкия владика с български. Партений Зографски става епископ Полянински и Дойрански. Всичко това, както и отказът на населението на Кукуш от унията става най-вече благодарение на руската дипломация, цариградските българи и готовата на сътрудничество в този момент Вселенска патриаршия, както и на личното отиване в Кукуш на епископ Иларион Макариополски. Предприетите мерки довели до силно ограничаване на размера и броя на участващите в унията. Въпреки това, по сведенията на пруския посланик в Константинопол – Голц, „унията в Македония взела големи размери” и в началото на 1860 г. наброява 20 000 души[9]. Вероятно числото на униатите е преувеличено, но е безспорен факт, че униати е имало и всички е трябвало да се съобразяват с това. Франция оказва сериозна, включително и дипломатическа подкрепа на повечето проуниатски начинания, въпреки споразумението от Щутгарт между Франция и Русия, което забранява такава подкрепа[10]. Това на практика развързва ръцете и на руската дипломация за активно противодействие.

Неуспехът от Кукуш не разочаровал Еужен Боре. Само година по-късно с помощта на Драган Цанков и Никола Сапунов Е. Боре привлича за ново униатско начинание архимандрит Йосиф Соколски. Папа Пий ІХ се отнася първоначално скептично към новите планове на Боре, но в последствие е убеден и действията по новата уния се развиват със забележителна скорост. През ноември 1860 г. архим. Йосиф Соколски заминава за Константинопол, където на 18 декември 1860 г. участва в делегацията, подписала молбата за уния с Рим в дома на апостолическия викарий П. Брунони. На 15 март 1861 г. архим. Йосиф заминава заедно с Драган Цанков, Г. Миркович и дякон Рафаил Попов за Рим в делегация, предвождана от Боре, а на 2 април 1861 г. Йосиф Соколски вече е ръкоположен за архиепископ на българските униати. Това става лично от Папа Пий ІХ в Сикстинската капела и в присъствието на голямо множество духовни и светски лица. Само няколко седмици по-късно, след завръщането си от Рим в Константинопол със специален ферман на султана архиепископ Йосиф Соколски ще бъде обявен за милет баши на българите униати.

Дотук събитията, мотивите и главните участници в тях са добре известни и както споменахме са предмет на многобройни научни разработки. Последвалите събития, свързани с живота на архиепископ Йосиф Соколски, също се радват на многобройни научни и литературни изследвания. В същото време трябва да отбележим, че въпреки големия интерес към личността му, досега липсва систематично издирване на свързаните с него документи извън България, които се съхраняват в архивите на Киев, Петербург, Москва и др. По тази причина в живота на видния възрожденец съществуват неясни епизоди, като пропуските се запълват с предположения според настроенията и конфесионалната принадлежност на изследователите. Вкараните в обръщение предположения и хипотези от началото на века, няколко десетилетия по-късно се превръщат в неразделна част от един цялостен, но митологизиран образ на Йосиф Соколски, като към тази картина непрекъснато се добавят нови и нови подробности, имащи за цел да подкрепят една или друга осъвременена интерпретация на проблема.

Привличането на нови документи към изследването на този момент от възрожденската ни история е повече от наложително, още повече че такива съществуват и могат да бъдат издирени и вкарани в научна употреба. И до днес, например, Драган Цанков се смята за един от най-лоялните и ревностни привърженици на унията с Рим – поне до 1863 г, когато настъпва сериозен разрив между защитаваните от него възгледи и позициите на представителите на Рим[11]. Това се приема за аксиома в българската и чуждестранната историография, придружено разбира се с много други свидетелства, което прави тази констатация безспорна. Неизвестен документ от Държавния архив на Руската федерация обаче показва нещата в съвсем различна светлина. Според него, Драган Цанков явно се интересува и преследва преди всичко патриотични политически цели, които могат да бъдат постигнати при заиграването с всички заинтересовани Велики сили, без значение дали подкрепят или са противници на унията. Този извод се налага от писмото на руския посланик в Цариград княз Алексей Лобанов-Ростовски от 1859 г. до Ковалевски, директора на департамента за Азия. В него се казва, че в конфиденциален разговор Драган Цанков сам е предложил на руския посланик следната сделка: Цанков прекратява униатската пропаганда, а руският дипломат му осигурява парично обезщетение[12]. Сам по себе си този документ е достатъчен за повдигането на много въпроси относно утвърдилата се в историографията картина. От една страна, на този етап ние не разполагаме с друг документ, който да показва каква е била реакцията на руската страна. Предвид обаче главоболията, които създава опитът за уния в Кукуш, предложението на Цанков не е могло да бъде подминато. Тогава съвсем резонно възниква въпросът, като какъв действа Драган Цанков няколко месеца по-късно с привличането на Йосиф Соколски в новата униатска инициатива? Чии разпореждания и планове следва и изпълнява Драган Цанков – на Еужен Боре или на руската дипломация? Събитийно погледнато това би трябвало да са френските планове, ръководени и осъществявани от Е. Боре. В подкрепа на това е подписването на уния, личната ангажираност на папа Пий ІХ, който сам тържествено ръкополага Йосиф Соколски за униатски архиепископ, ангажираността и на турските власти – веднага след завръщането си от Рим на Йосиф Соколски е издаден султански ферман, потвърждаващ правата му на духовен водач на българите униати. Въобще на пръв поглед ситуацията изглежда като тържество на френската дипломация в лицето на йезуита Боре и пълен крах на руската. Само няколко месеца по-късно обаче се оказва, че унията съвсем няма онова бъдеще, което се очаква от нея. По един парадоксален (и затова оценяван диаметрално противоположно) начин тя е лишена от бъдеще от този, който се явява неин ръководител. Ефектът на бумеранга е постигнат не от някой друг, а от самия духовен водач на униатите в България – Йосиф Соколски. И струва ни се, че това става до голяма степен преднамерено, целенасочено. Въпреки широко популяризираната в миналото и превърнала се днес в част от историята версия за „отвличане на Йосиф Соколски в Русия”, факт е, че няма нито един документ, който да подкрепя тази теза. При толкова важно политическо събитие като това не е възможно да не останат официални документи или сведения на официални лица в поверителни доклади за този факт. Версията е изградена на базата на слухове и дори клюки[13], които допълнително се преекспонират от заинтересованите[14]. Внимателният прочит на наличните документи в Държавния архив на Украйна в Киев също не дават дори единичен повод в подкрепа на версията за отвличане. Напротив, всички писма и документи, съдържащи личния подпис на дядо Йосиф, говорят за удовлетвореност от отношението към него на руските власти. Интересно е, че липсата на документи и доказателства спомага за изграждането на 3 основни теории, като напоследък по-голяма популярност добива теорията за насилственото отвличане на Йосиф Соколски от България[15].

Първата версия е за доброволен отказ от унията и разкаяние на Йосиф Соколски, който търси спасение в Русия. Втората версия представя събитията като „полуотвличане”, тоест отстраняването на Йосиф Соколски от България с измама. Според тази версия, той е отвлечен, но отвличането е станало с негово знание и съгласие. И третата е за насилственото отвличане на Соколски от руската дипломация[16]. Прави впечатление, че разказът на М. Радивоев е предпочитан в проуниатската историография, „защото разказвачът е помощник на Славейков в редакцията на Македония (1867–1868) и подробностите за извеждането на дядо Йосиф от Патриаршията били разказвани от извършителя”[17]. Внимателният прочит на пасажа на Радивоев обаче не оставя впечатление за някакви конфиденциални разговори между автора и Славейков. В по-късните интерпретации за отвличането на Соколски, авторите продължават да се базират на този текст на Радивоев, като поставят максимален акцент върху внушението за отвличане чрез измама[18]. Прави впечатление, че най-достоверният източник за случилото се с Йосиф Соколски в периода 1861–1879 г. – С. Станимиров, чиито преки свидетелства от разговорите му с Йосиф Соколски се покриват с документите, запазени в Държавния исторически архив на Украйна, (които имах възможност да сравня и проверя) – се чете избирателно. Ползват се само пасажи, които се вписват в една или друга предпоставена теза. Според нас статията на С. Станимиров Архиепископ Йосиф Соколски и опитите му да се завърне в лоното на Православната черква, в която се ползват много източници, включително и архивни единици, пресъздава една по-реалистична картина на случилото се през 1861 г., което само с помощта на интерпретации може да се характеризира като „отвличане”[19].

Централният държавен исторически архив на Украйна (ЦДИАУ) съхранява в своя фонд под номер 128 близо 300 единици документи от престоя на Йосиф Соколски в Киево-Печорската Лавра. Един от първите документи, които се появяват в този архив е под номер 9 и е във връзка с разпореждането на Новоросийския и Бесарабски генерал-губернатор от 30 юни 1861 г. за отпускането на преосвещения Йосиф архиепископ Соколски от всички пощенски станции на пътя Одеса – Киев по четири коня с придружители. В документа въобще не става дума за наличието на усилен екипаж, както иска да внуши А. Славов и въобще за опит да се скрие, че Соколски е още жив[20].

Друг сериозно оспорван епизод от живота на Соколски е свързан с религиозното му самосъзнание – остава ли Йосиф Соколски до края на живота си убеден привърженик на унията или се разкайва (или поне разубеждава) и пожелава да се върне в Православната църква. Според проуниатско настроените изследователи молба за завръщане в православната Църква от страна на Соколски няма или ако има, то тя е манипулирана, написана под натиск и не отразява неговите възгледи[21].

В последните публикации на един от активно работещите специалисти по въпроса за католицизма и унията през Възраждането М. Узунова, документът, приведен от Станимиров, според който още през 1861 г. Йосиф Соколски се покайва и иска връщане в православието, е отхвърлен с атрактивни, но неубедителни аргументи[22]. Поради спецификата и важността на този документ, който тук ще публикуваме за първи път[23], ще си позволим да направим и кратък превод на откъс от един друг документ, за да се видят основните акценти в него. Вторият документ подкрепя първия и хвърля допълнителна светлина върху него. Става дума за отговора от Св. Синод на Руската православна църква на по-рано отправена към него молба от Йосиф Соколски за връщането му в православието. Св. Синод е възложил на митрополита на Петербург Исидор да информира Киевския митрополит Арсений, който от своя страна да доведе решението до знанието на Йосиф Соколски[24]:

„Светият Правителстващ Синод в следствие на предложението на господин Обер-прокурора от изминалия 20 януари под № 305, с което му се доведе за сведение доставената на Ваше Високопреосвещенство молба на името на Св. Синод от живеещия в Киево-Печорската лавра униатски архиепископ Йосиф за повторното му присъединяване към Православието. Предварително разрешено застъпничество за бившия (курсив мой) Българо-униатски архиепископ Йосиф относно приемането му в общение със Св. православна Църква предостави граф. А. П. Толстой, молейки Министерството на външните работи да разреши нашата мисия в Константинопол да поръча на архимандрит Антоний да влезе в доверителни преговори с Вселенския патриарх по предложение на Св. Синод и да ходатайства пред него за прошка за Йосиф. Независимо от това Св. Синод с указ от 7 февруари под номер №441 поръча на мен, посредством вас, Ваше Високопреосвещенство, да уведомя архиепископ Йосиф, че Св. Синод благосклонно приема молбата му и ако не се разпорежда (разрешава) веднага това (за което се моли) то е за това, за да стане всичко с запазване мирните (добрите) отношения с Вселенския патриарх.

С такова разпореждане Св. Синод съобщава на вас милостивия архипастир за сведение и обявяване (горното) на архиепископ Йосиф,
Имам честта да бъда в пълно уважение и преданост на Ваше Високопреосвещенство най-покорен слуга

Исидор митрополит Новгородски и Санкт Петербургски”.

(Получено под номер 450 на 9 февруари 1862г.)

№450
9 февруари 1862

До Негово Високопреосвещенство
Члена на Св. Синод
Високопреосвещения Арсений
Митрополит Киевски и Галицки”

Писмото на митрополит Исидор до митрополит Арсений е последвано от две кратки бележки, в които Високопреосвещеният митрополит Арсений уведомява от своя страна Негово Високопреосвещенство митрополита на Новгород и Петербург, че на преосвещения Йосиф (№450 от 9 февруари 1862 г.) е било обявено съдържанието на решението[25].

Дори само този документ – отговор на молбата на Йосиф Соколски за връщането му в православието е достатъчно показателен и силен аргумент срещу натрупаните множество спекулации по въпроса. Виждаме, че само няколко месеца след пристигането си в Киев, дядо Йосиф е подал молба за връщане в православието. Запознатите с каноничното право са наясно, че връщането предполага отказ от всички учения, които противоречат на православната вяра. Въпреки че нямаме достъп до писмото-молба на Соколски, може да предположим, че неговото съдържание е било издържано в стилистиката на покайно писмо. Въпросът за религиозното самосъзнание на Йосиф Соколски е отделна тема, която заслужава самостоятелно проучване, което да е лишено от конфесионална пристрастност и на второ място да изхожда от спецификата на църковното съзнание през разглеждания възрожденски период, което не намира директен паралел в нашето съвремие. Само така може да се направи достоверен опит за религиозен портрет на известния възрожденец, който да е свободен както от шаблоните на атеистичната историография („всичко е политика”), така и от изчистените от противоречия образи на убеден католически или строго православен духовник. В тази статия коментираме единствено неговото желание да се върне в православието, което е документално потвърдено. От друга страна, фактът, че събитията се развиват с не по-малка бързина отколкото при подписването на унията и архиерейското му ръкоположение, показват, че независимо от заключенията на автори като Андрей Славов и М. Узунова, версията за насилственото отвличане на Йосиф Соколски от България трудно може да издържи градивна критика. Най-малкото поради факта, че от документите, съхранени в Киевския архив, нито един не съдържа информация за оказван натиск върху архиепископ Йосиф Соколски за присъединяване към православието.

Списание "Християнство и култура", бр. 64

--------------------------------------------------------------------------------
[1] Виж например някои от най-популярните заглавия, имащи отношение по въпроса: Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С. , 1930; Елдъров, С. Католиците в България (1878—1989). С. , 2002; Еленков, И. Католическата църква и католиците в България. С. , 2004; Еленков, И. Католическата църква от източен обряд в България. С., 2000.
[2] Кирил, патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век. (1859—1865). С., 1962; Кирил, патриарх Български. Принос към униятството в Македония след Освободителната война (1879—189, . С., 1968; Жечев. Т. Българският Великден или страстите български, 1975.
[3] Генчев Н. Франция в българското духовно възраждане. С., 1979, с. 46.
[4] Серафим Р. Дечански споменици. Београд, 1864, с. 79-80.
[5] Суходолска, К. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски (Садък Паша). В: СНУ, т. 10, София, 1894, с. 440-452
[6] Дамянов, С. Френската политика на Балканите, 1829—1853. С., 1977, с.113-114.
[7] Генчев, Н. Франция... с.138.
[8] Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с.82-83.
[9] Иванов, Й. Българите в Македония. С., 1915, с. 290
[10] Трубецкой, Г. Россия и Вселенская Патриархия после Крымской войны – 1856–1860. – Вестник Европы, кн. 6, юни 1902 года, с. 472.
[11] Папа Пий ІХ възлага на Д’Алзон – основател на учредения през 1845 г. Орден на отците асомпсионисти (успенци) – специална мисия на Изток за укрепване на унията. С тази цел той прави обиколка из българските земи. Когато Драган Цанков разбира, че на едно от заседанията на Латинския комитет (3 март 1863г.) е било решено полякът Малчински да оглави българската униатска общност, той, придружен от още двама българи, посещава отец Д’Алзон с надеждата да го накара да промени това решение. Като аргумент Цанков изтъква, че 25 хил. българи в Сливен са готови да приемат уния, при условие че имат свой епископ, българин по народност. Д’Алзон обаче доста грубо отказва с обяснението, че навсякъде първойерарсите в Католическата църква са чужденци. В отговор Цанков заявява, че тогава уния няма да има. Д’Алзон обаче останал непреклонен и казал, че няма да допусне в България да се създаде национална и независима църква с местна йерархия. Виж по-подробно: Галабер, В. Дневник. T. I. (1862–1866). С., 1999, с. 70.
[12] ГАРФ, ф. 1750, оп. 1, д. 72, л. 9-11.
[13] Виж подхода на о. Андрей Славов при описване и интерпретиране случая с изчезването на Йосиф Соколски от Цариград: Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 68-70. Специално внимание заслужава бележка 42 на стр. 69 от съчинението на о. А.Славов, където се говори за някакви хвалби от страна на П.Р. Славейков затова, че измамил Соколски (sic!).
[14] Виж публикуваната бележка за Йосиф Соколски в Le Courrier d'Orient, 66, 1861, която е написана в стил, позволяващ всякакви тълкувания – от това, че Йосиф Соколски е бил излъган от руснаците и отвлечен, до това, че е бил излъган от униатите за да предаде православието.
[15] Узунова. М. Учредяването на Католическата църква от Източен обряд в България през Възраждането, С. 2006, с.60; Радев, М. Хроники на злото и надеждата, С. 2009, с.20; Елдъров, С. Католиците в България (1878-1989). С., 2002, с. 55; Еленков, И. Католическата църква и католиците в България, С. 2004, с. 32; Еленков, И. Католическата църква от източен обряд в България, С. 2000, с. ІХ, с.108 бел. 94, 117-118.
[16] Цончев, П. Из общественото и културно минало на Габрово, С. 1934 (Габрово, 1996), с. 637 Кирил, патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век. І (1859–1865). С., 1962, с. 269-270; Радивоев, М. Време и живот на търновския митрополит Иларион (Макариополски). София, 1912, с. 184-185; Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 68-70.
[17] Еленков, И. Католическата църква от източен обряд... с.117.
[18] Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 68-70; Радев, М. Хроники на злото и надеждата, С. , 2009, с. 20.
[19] Станимиров, Ст. Архиепископ Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В: Сборник в чест на В. Н. Златарски, С. 1925
[20] Сравни приложения от мен документ № 1, с написаното от А. Славов – Славов, А. Киевският затворни ... с. 71.
[21] Славов, А. Киевският затворни ...с.86-94.
[22] Узунова. М. Учредяването на Католическата църква от Източен обряд в България през Възраждането, С. 2006, с. 61.
[23] За първи път ще публикуваме фотокопие от документа, съхраняван в ЦДИА на Украйна. Съдържанието му вече е било публикувано в: Станимиров, Ст. Архиепископ Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В: Сборник в чест на В. Н. Златарски, С., 1925, с. 436. бел. 2.
[24] ЦДИАУ, фонд №128, оп. 2.черн. , год.1861-1885, № сп. 1101, л.17-18.
[25] ЦДИАУ, фонд №128, оп. 2. черн., год.1861-1885, № сп.1101, л.18а -19.