Целта на живота

.

Автор: преп. Тадей Витовнички
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/9d88q

Вие сами виждате, какъв е животът ни на земята. Ние, християните, желаем спасение както за себе си, така и за своите ближни и се стремим към съвършенство. Тези, които не са религиозни, искат да достигнат съвършенство в материалната сфера на живота. От най-ранна младост аз се отправих да служа на Господа. Бях много болнав и затова исках остатъка от своя живот да го проведа така, както иска Господ. Слава на Бога, че от самото начало ме насочи към тези труженици, руските монаси в манастира „Милково”. Голяма част от монасите, живеещи в този манастир, бяха руски емигранти, а сред тях можеше да се срещнат свети хора, а понеже бях още дете, приемах всичко, което ми казваха.

Винаги ме измъчваше мисълта каква е целта на този живот, задавах си въпроса, за какво е нужен той… Това, че човек се труди, за да достигне материално богатство, за да яде и да пие – нима това е всичко, което е необходимо на човека? В житието на св. Серафим Саровски се казва, че целта на нашия живот е завръщането ни в обятията на нашия небесен Отец, а ние, хората на земята, трябва да бъдем като ангелите на небето, ръководени от Светия Дух. Тъй като обаче сме деца на паднали родители, много по-лесно ни е да се отклоним от правилния път, отколкото да се откажем от множеството си негативни навици, които в течение на живота сме придобили в семейната ни среда. Ние сме подобие на нашите родители, които не са съвършени и не са били способни да ни дадат най-доброто, но напротив – отначало от родителите, а по-късно и от други хора сме видели много неправди и сме преживели много скърби в сърцата си. Въпреки това, всички ни тегли към съвършенството и всички искаме да разберем, каква е целта на този живот. Откриваме това постепенно, така, както казват Отците: „Вярата в нас възраства постепенно”. Един светец казва така: „Вярата, която имах в младостта си, в сравнение с моята вяра сега, когато съм в края на дните си, беше просто неверие”. Нашата вяра постоянно възраства и когато се укрепи в Господа, е силна и мощна.

Колко различни неща се случват в света. Слушали сме, например, много за протестантите. Отпаднали от Западната църква, те не са се присъединили и към Източната и са въвели в своята вяра много нови и различни неща. Трудят се и се молят, развили са мисионерство, по-силно дори от това на Римокатолическата църква, но не осъзнават и не знаят, че са под влиянието на поднебесни духове. И всички тези, които те привеждат към християнството, автоматично са включени в тази негативна енергия и са под властта на много духове. Ап. Павел пише: Ти казваш, че вярваш. Дай, покажи своята вяра с делата си. И сатаната вярва и трепери, но се противи. Противи се на всяко добро. Мнозина тук, на земното кълбо се смятат за невярващи, но ако се замислим по-дълбоко и внимателно, ще видим, че няма и едно разумно същество, което в сърцето си да не се стреми към живота и абсолютната любов. Абсолютната любов не се променя и продължава вечно. Ние с цялото си сърце се стремим към него, към абсолютния мир. По същество, ние с цялото си сърце се стремим към Бога. Бог – това е живот, Бог – това е любов, Бог – това е мир, Бог – това е радост. Със сърцата си се стремим към Бога, а с мислите си Му се противим. Сатаната вярва и трепери, но въпреки това се противи. Точно така и безбожникът не е безбожник, но противник. И така, ние със сърцата си тъгуваме по Бога, но Му се противим. Нашата съпротива не може да навреди на Бога, защото Той е Всемогъщ, но вреди на нас самите. Мислите, настроенията, желанията ни управляват нашия живот. Каквито са мислите, които ни занимават, такъв е и животът ни. Ако нашите мисли са мирни, тихи, пълни с любов, добро, благородство, чистота, тогава и в нас има мир, тъй като всички мирни мисли дават вътрешен мир, който се излъчва от нас – това е, защото нашите мисли са мирни и добри, изпълнени с любов. Ако в себе си носим негативни, демонични мисли, тогава и нашият вътрешен мир е разрушен. Отците казват: „Всяка мисъл, която нарушава мира, и от която нямаме мир, е от ада, и трябва да бъде отхвърлена и да не се приема”. Трябва да се трудим за своето благо, за да се укрепят в нас мирът, радостта и божествената любов. Небесният Отец желае, щото Неговите деца да имат Неговите божествени свойства, да сме изпълнени с любов, мир, радост, утеха, с истинност и благородство. Господ и всички ние желаем да сме кротки и смирени, защото душата, която е кротка и смирена, излъчва доброта и благородство. Такава душа дори когато мълчи, винаги излъчва от себе си мирни, тихи вълни, пълни с любов и с доброта. Такава душа не обижда, когато вие я обиждате и ругаете, можете да я биете, а тя ще скърби за вас, че така много се измъчвате. Такива души са малко на този свят, но благодарение на тях слънцето свети и Бог ни дава благословението Си, за да можем да живеем и да имаме всичко необходимо за живот. Трябва да променим мислите си.

И сами виждате, как създаваме хармонията или дисхармонията в семействата си, в зависимост от нашите мисли и желания. Ако хазяинът на дома е много обременен с грижи и мисли за някакво затруднение, той с тези мисли създава безпокойство не само за себе си, но и за цялото си семейство. Всички в дома са потиснати и нямат ни мир, ни утешение. Той, като хазяин на дома трябва да излъчва доброта, за да се разпространява тя от него към всички останали в семейството. Такъв мислен апарат сме ние. В началото не знаех, че човек не трябва да обижда родителите си – нито телесните, нито духовните. Не трябва да ги обиждаме дори в мислите си. В началото не знаех това и не съзнавах, че оскърбленията носят тежки последици за самите нас. Лично много страдах от това, че обиждах мислено своя баща и сега не мога да се накая за извършеното от мен. Моят баща бе човек мирен, тих, кротък, невероятно добродушен. В своя живот никога не бе боледувал, защото винаги имаше вътрешен мир, поради което телесните му органи работеха без напрежение. Живота си в цялост той възприемаше като спектакъл: когато някой го обиждаше, не се засягаше и беше мирен и тих. Бих бил щастлив, ако имах неговите черти на характера. Ние, мъжете, като цяло приличаме на майките си, докато момичетата приличат на бащите си. Хората не знаят, защо се случва в едно семейство да се раждат момичета, а в друго момчета. Не знаят и дори не предполагат защо това се случва, а Господ ни е показал много ясно, как и защо е. Зависи и от кръвната група на родителите. Ако те имат сходни кръвни групи, се раждат обикновено момчета и момичета, но ако формулата на материнската кръв е доминантна, се раждат момчета и обратно, ако е доминантна тази на бащата, се раждат момичета. Това може да се види на различни места. Може да се наблюдава и при пчелите. Пчеларите добре знаят, че пчелата-майка веднъж в живота си се съешава с друга пчела (с търтей), която след съешаването умира, а майката носи в себе си яйца. До момента, до който има в себе си семето на едната и другата страна се раждат пчели работнички и търтеи. Две години по-късно пчеларят трябва да отстрани пчелата майка, тъй като тя носи вече само яйца на търтея, т. е. само мъжки яйца и престава да ражда пчели-работнички. Така Господ ни разкрива на различни места, защо се раждат деца от мъжки и женски пол. Бог ни открива всичко, но е необходимо и да размисляме над него, защото има много тайни, които не можем да разберем. От нашите мисли в семейството става добро или зло, мир или дисхармония, и вярващите искат винаги да бъдат добри и мирни. Те се трудят за това, но земните грижи често обременяват човека. Господ е взел върху Си всички наши грижи, защото сами не можем да си помогнем и само усложняваме нещата.

Сега нашата страна и въобще светът жъне плодовете на своите мисли и желания. Нашите желания не са добри, нашите мисли не са хубави, как тогава плодовете да бъдат добри… Трябва да се покаем, да променим живота си. Покаянието не е просто да отидем при свещеника, необходимо е душата ни да се освободи от онези мисли и депресии, в които е попаднала поради усуканите пътища в живота. Покаянието е изменение на живота, обръщане към абсолютното добро, загърбване на негативната страна. То рядко се среща и сред вярващите и затова страдаме. Ако нашият народ се бе покаял, нямаше да понася сега тези страдания, защото ние със своите мисли и желания усложняваме живота си. По-рано не знаех за това, а сега виждам, че за всичко сам съм виновен, колко много съм виновен за всичко! А преди се удивявах, че Отците са се смятали за най-лоши сред всички.

Идва при мен едно момиче. Нейните родители са доктори, а и самата тя работи в Академията. Тя беше в манастира „Витовница” през 1963 г. и ме разпитваше за много неща. Видях, че е много огорчена от своята майка. Обичаше много баща си, но не и майка си. Когато я попитах, защо, тя ми каза, че майка ѝ искала син, а не дъщеря. Тя има по-голям брат, но той заминал и живее в Париж. Помолих я, да не воюва с майка си, която я е носила в утробата си, родила я е и я е отгледала. Баща ѝ вече бе починал, а майката останала вдовица, така че тя е единственото утешение в живота ѝ. Два пъти бе бягала в манастир, но баща ѝ я връщал. Казах ѝ, да не огорчава родителите си, да почака и да потърпи, може да бъде монахиня и без облачение. Господ не иска от нас някакви форми. Той иска нашият живот да бъде добър, благороден. Монахиня тя може да бъде и в света. В Русия има много монаси, монахини, свещеници, които не носят присъщите им одежди, защото това е било забранено. В Русия силно нарасна духът на набожността.

Ще дойде Господ при нас, ние сме длъжни само от сърце да Му се молим да ни помогне, защото сме силно охладнели. Необходимо е нашата вяра да израсне. А тя израства постепенно и става все по-силна и по-силна. Когато ние се помолим от сърце, Господ ни дава по молитвата ни, защото Той е Бог на всички нас, наш Родител и затова е нужно ние да се укрепим в молитвата.

Нужно е да станем единомишленици в нашата си държава и ако достигнем това, няма да имаме неприятели. Когато разглеждаме историята на израилския народ, ние виждаме, че неприятелите им ги покорявали всеки път, когато отстъпвали от Господа, но Господ винаги им помагал, когато чувствали искрено покаяние.

Господ е винаги с нас. Ние ругаем нашите политици, които са на власт и които ни управляват, но те са наши деца. Виновни сме ние, по-старите, а не те, защото не сме им дали подходящ образец за живота, защото са заимствали от нас примера. Ние сме образ на своите родители, на по-възрастните, а от тях не сме могли да видим много. Виновни сме ние, по-възрастните, че не сме насочили децата по правия път. Ние, по-възрастните, трябва отново да започнем със себе си, а не отстрани да изправяме другите. Отците казват, че е необходимо да изправиш себе си, за да се спасиш и тогава мнозина ще се спасят с нас. Нужно е да се потрудим, за да бъдем добри, винаги мирни, тихи, за да се чувстват навсякъде мирът и тишината, излизащи от нас. Сами видяхме, че с мислите си можем да привличаме или да отблъскваме другите от себе си. Трябва да се променим, за да укрепне вярата ни и тогава вече да се потрудим. Отците много са говорили и обяснявали за умната молитва, как е необходимо да се направляват ума и сърцето. Те казват, че е необходимо да се потрудим, за да може всяко наше дело, всяка мисъл, всяка работа да излиза от сърцето, защото чувстваме със сърцето, а не с главата. С главата се мисли, а когато всичко излиза от сърцето, това концентрира всички умни сили в сърцето. Когато се молим, правим това от сърцето, защото Господ е Господ на сърцето, сърцеведец. Той е център на живота на всяко живо същество. Той е двигател на живота и не трябва да Го търсим на друго място. Той е тук и очаква да Го приемем и да Му се доверим, да Му вярваме. Ако Му се доверявахме толкова, колкото и на своя приятел, когато го молим да извърши нещо за нас, ако само се доверявахме на Бога толкова, нямаше да страдаме така, нито ние, нито държавата ни.

Мисленият хаос в нас и нашата държава произлиза от мислите ни. Ние сме тези, които създават дисхармония с мислите си и ако политиците бяха единомишленици, нямаше да сме в това положение. Не съзнаваме, че в нас е божествената енергия, че в нас е божественият живот. Всеки човек, като божествена енергия, когато се обединява с останалите, създава огромна сила, враговете бягат от нея, защото тук е хармония, а там – дисхармония. Ако нашите политици се обединят, тогава няма да имаме неприятели, на враговете ни тогава няма да помогнат нито оръжието, нито армията, нищо. Ние сме същества, надарени от Господа, но не умеем да живеем както е необходимо и създаваме ад – вътре в себе си и около нас. Владика Николай [Велимирович] разказваше, как един свещеник постоянно молил за преместване на друго място. На молбата му владиката отговорил: „Отче, бих искал да те преместя, където ти е угодно, само ако ти не вземеш себе си там”. Той също казваше: „Ако човек не навреди сам на себе си, не може да му навреди и самия дявал”. Господ ни е дарувал всичко и от нас зависи да сме добри. Ако обръщаме внимание на отрицателните черти на отделните хора, които се обръщат към нас, не можем да имаме ни мир, ни покаяние. Защо Господ ни наставлява да обичаме неприятелите си? Това не е заради тях, но заради нас самите. Докато пазим в себе си мисли за обидите, които са ни нанесли другите – приятели, врагове, роднини, близки – ние нямаме мир и покой и живеем в адско състояние. Трябва да се освободим от това зло, да го изхвърлим, като че нищо не е било, да простим на всички. Именно затова родителите трябва много да търпят в живота и в семейството, сред децата. Сега ругаем децата си, а нямаме право, защото не сме ги упътили в правия път. Една жена, лекарка, ми написа писмо, в което се казва: „Ние с мъжа ми, който също е лекар, имаме един единствен син. Синът ни разби вече три коли, слава на Бога, че сам остана жив. Сега иска отново да му купим кола, а нямаме финансова възможност. Когато се връщаме от работа, той насилствено иска от нас пари. Какво да правим, как да решим проблема?”. Аз им отговорих, че не трябва да обвиняват никого за така стеклите се обстоятелства, защото за всичко сами са си виновни. Имат един син и му угаждат във всичко още от детство. Докато е бил малък е имал малки капризи, сега вече е пораснал; пораснали са и капризите му. Единственото, което сега им остава, е много любов и внимание, които да посветят на своя син, за да може да се осъзнае и разбере, че родителите му желаят за него само най-доброто. Виждате ли как със своите желания и своите мисли можем да поправим своя живот и живота на близките ни – и на вас желая да бъдете такива.

Моля за извинение, че се отклоних от темата, както беше формулирана. Но сами виждате, че това, което нося в себе си, за него говоря – така, както всеки говори за това, което носи в себе си. Желая доброто на своя народ и на целия свят, защото монасите са заради това.

Веднъж ме попитаха, какво означава да бъдеш монах великосхимник? Отговорът получих от Пресвета Богородица: „Молитвеник за целия свят, този, който се моли на Господа да бъде спасен целия свят”. Да се молим е нашето задължение, да се молим искрено за всички, да дари Господ на всички мир и радост. Благодаря на Господа за смирените, кротки и простодушни деца, заради които дарува и на нас благосъстояние.

Слава на Бога, че нашата страна се намира в умерения климат и земята ражда всичко. На територията на Сахара, в Палестина, на Изток, дъждове падат само зимата, но хората там се стараят, а на нас Господ ни е дал всичко добро и благочестиво и ние трябва да бъдем добри.

В живота вярата ни постоянно нараства. Първите познания получаваме у дома, от родителите си, а после бягаме от тях. Господ не гледа кой – кой е, но гледа в нашите сърца. Гледа в нашите сърца, които изцяло Му принадлежат. Погледнете тези, които живеят в брак. Всички, които са встъпили в брак без благословението на родителите си или са били принудени да встъпят в брак, всички те нямат мир и любовта им е суетна. Виждате ли, колко е велика властта на телесните и духовните родители. Често съм слушал, че телесните и духовните родители говорят това, което после става с децата. Веднъж се удивих, как баща и набожна майка мислено убиха сина си. Единственият им син бил набожно дете и от детството си се възпитавал в този дух – бил просто като ангел, толкова добър, че просто не можеш да си представиш такава доброта. Веднъж дошла при него една девойка от същото селце, в което живеели, за да го помоли за помощ. А именно, тя забременяла от някакъв човек и сега молила този младеж да се ожени за нея, понеже родителите и братята ѝ били много строги и когато видят, че тя е бременна, не ѝ остава нищо друго, освен да посегне на живота си. Той се съгласил те да подпишат брачен договор и когато тя роди и детето започне да ходи, той ще поеме по своя път, а те по своя. Тъй като селото било малко, скоро всичко се разчуло и станало известно. Майката не могла да понесе случилото се, докато бащата казал, че това е животът на сина им, а не нейният и той има правото да реши как да постъпи. Майката обаче не искала дори да чуе за подобно нещо. „Не искам да го видя жив дори!”, казала тя. Така и се случило. Техният син веднъж се качил на мотоциклета на своя приятел, катастрофирали и той загинал. След случката майка му дойде при мен опечалена и разстроена. Казах ѝ: „Ти си убила единствения си син. Виждаш ли, колко са силни твоите мисли. Ти си казала, че не го искаш жив, и ето, това се е осъществило”.

Често родителите не са от най-знаещите, но за нас, техните деца, те са прави и трябва да ги слушаме. Тогава ще бъде върху нас тяхното благословение. За съжаление, малко са тези, които почитат родителите си като светиня. Самият аз много страдах, защото често осъждах баща си, понеже смятах, че той прекарва малко време със своите деца. Тези ми мисли до голяма степен определиха моя живот; от тях много страдах. По време на [немската] окупация два пъти ме осъждаха на смърт. По-рано не знаех поради какво, но когато отрезнях, видях, че аз съм този, който е планирал своя живот. Точно така е очевидно, че за тези, които носят неизречима любов, се отварят всички врати, дори там, на бойното поле, където няма живот, Господ по чудесен начин запазва тези, които пазят любов към родителите си – както телесните, така и духовните. Виждате ли, ако бяхме такива, положението на планетата щеше да бъде различно. Сега трябва да се молим, всички трябва да се молят и Господ ще даде сили и помощ.

Господ е Владиката на всички умове. Той е силен и могъщ, може да преобрази всекиго, за да дойде той на себе си. Защото, ако Господ не направи това, кой може да го направи, ако родителите му не са го насочили в правия път? Нито в училище може на нещо да се научи, освен на това, че в живота се яде и пие. Още като дете много мислих за света. Още тогава обръщах внимание на мислите си, а сега виждам, че съм остарял и все пак не съм достигал до онази степен, която бях достигнал като дете, защото Господ Сам просвещава децата. Като малък, преди да тръгна на училище, забелязах, че през времето, когато другите деца играят, моите мисли блуждаят. Това не е добре, казвах на себе си, трябва да бъда тук, да присъствам с мислите си, да се съсредоточа над това занятие, но въпреки това мислите ми постоянно бягаха и блуждаеха.

За всичко това размишлявах още като дете, а сега виждам, остарях, но все още не мога да достигна онази степен, която бях достигнал като дете. Затова исках да видя как са се чувствали Отците, които са били прославени от Църквата в живота си, а след това и на Небето; как са се чувствали по време на живота си тук. Слава на Бога, че живеех с руски монаси и затова можех да чета трудовете на Отците. Сред тях св. Исаак Сириец е несравним психолог. В неговите съчинения е написано: „Човече, не губи своя вътрешен мир за нищо на света. С цената на всичко съхрани своя вътрешен мир. Примири се сам със себе си и тогава с теб ще се примирят небето и земята”. Виждате ли, какви дълбоки мисли. Често си ги повтарям, но дори до днешния ден не мога да стигна до тази степен. Всички можем да станем добри, ако със сърцата си се съединим с източника на живота – с Бога, Той ще ни даде сили да обичаме и себе си, и ближните. Без Господа не можем да обичаме дори себе си. Мнозина често изпадат в отчаяние и въстават срещу живота си и го отнемат, защото без Господа ние себе си не можем да обичаме, да не говорим за близките и приятелите си, а още повече враговете си. С Него можем всичко, тъй като Той е нашата сила и живот. Имаме нужда да подарим на някого своето сърце, но ако го подарим на някого, който и да е той в света, тогава всички могат да ни наранят. Всички търсим безкрайната и неизменна любов, а кой може да ни я даде? Не може нито баща, ни майка, ни брат, ни сестра. Всички могат да ни оставят, да ни презрат или отблъснат. Защо? Защото сме ограничени от времето и пространството – в борба с поднебесните сили, които постоянно замърсяват мислите ни. Всички, на които ние можем да дарим сърцето си, могат да ни изоставят и да ни наранят. В нашата чиста, божествена любов, демоните на злобата хвърлят мисли и се стараят да ни пленят. Божествената любов е безкрайна, всеобемаща, а ние ставаме едностранчиви, превръщаме се в пленници не само на живите същества, но и на мъртвите вещи, които нямат ценност. Сърцата ни са в плен на земните вещи и ако ни ги отнемат, сърцето страда. Само с Бога ние можем да имаме единение в любовта; първо с Него и само тогава – и с роднините и с близките ни.

Не смеем да бъдем идоли един за друг, защото такава е волята Господня. Отците говорят, че нашето раждане на земята е допуснато от Бога след грехопадението, защото Бог е установил всичко и е Родител на всичко. Ето че обаче, уви, всичко се е нарушило. Нарушила се е и нашата природа, защото нашите прародители са били безсмъртни. Щом човекът е паднал, е дошла смъртта, нарушил се е материалният свят на космоса, защото Адам е сътворен като венец на творението и господар на всичко материално. У всекиго поотделно е представен целият материален свят на космоса и на умствените и мислещи сили; затова се казва, че човекът е микрокосмос. Ние трябва да се върнем в обятията на своя Родител, за да се укрепи нашата вяра, за да станем силни с Него и тогава с Господа ще видим Неговото Царство. Отците казват: „Всичко, което вярата пожелае, Господ го извършва. Но съвършенството на християнския живот е крайното смирение”. Още старозаветният пророк казва: „Към кого Господ ще обърне Своя взор, само към кроткия и смирен по сърце”. Смирените и кротките ще наследят Царството Небесно и на вас всички желая да бъдете синове на Светлината, за да можем всички да се срещнем пред Господа, за да може всички заедно да славим Господа във вечността.

Ето нашата планета се приближава към своя край и всичко, което е станало, и особено за това кратко време, всичко се случва невероятно бързо. Слава на Бога, че това е така и че за нас животът не е бил напразен, че не сме страдали тук напразно, защото Царството Небесно е мислено състояние на душата, но и адът е мислено състояние на душата. Ние се намираме ту в ада, ту в рая. Когато не сме в добро разположение, в нас е адът и нямаме нито мир, ни покой. Когато в сърцето ни е радост, тогава се чувстваме като в рая. Ето защо трябва непрекъснато да се трудим в молитвата.

На земята са малцина тези, които получават безвъзмездно благодатта. Аз много се интересувах от това, как са се чувствали Отците в живота и как са успели да опазят тази безвъзмездна благодат до самия му край. Те казват, че това на земята се случва с онези, които много са грешили, които вече имат жизнен опит. И когато са се обърнали към Господа, то повече не са се отклонявали ни наляво, ни надясно, а са вървели право към Господа. И св. ап. Павел казва това, и св. Мария Египетска, и много други, когато са се обърнали към Господа и са останали с Него. Още не сме достигнали тази степен, нас все още нещо ни държи и тегли тук, на земята. У нас има кога утешение, кога борба, кога война, но тази, даруваната благодат, малцина са я получили. Удивих се, когато разбрах, че така малко са монасите, които са получили тази благодат, докато в същото време са я получили обикновени миряни. Вече много години при мен идва млад човек от Баня Лука, който се занимава с Иисусовата молитва. Неотдавна научил да се моли с Иисусовата молитва свой приятел, съученик, който е женен с деца. Бях удивен, когато неговият приятел пристигна и каза, че сърцето му постоянно се моли и молитвата му тече постоянно. Този млад човек бе така озарен от радост, пълен с неизказан мир. Той връчил и себе си, и съпругата си, и децата си на Бога и получил благодатта. Приятелят му, който го научил на Иисусовата молитва, не я получил, независимо, че се молил от по-дълго време. Това означава, че Господ гледа на нашето сърце и когато се обръщаме към Него със сърцето си, Той веднага ни утешава. Само онези, които са получили тази благодат, могат да знаят какво е това неописуемо състояние, състоянието на ангелите и на светците. Другите не могат да добият и представа за това. Ние се молим на Бога и се трудим, но ако някой не получи тази благодат, не може да знае и да разбере това състояние, в което се намират ангелите и светците, защото е невъзможно за обяснение с думи. Това е състояние на неизказан мир и радост. Ти знаеш, какъв си бил по-рано, ти си се гневил, а сега не изпитваш гняв. Няма човек, който да може да те обиди, засегне, нито една негативна мисъл не може да ти навреди, защото си ограден и ръководен от Светия Дух. Такива хора могат да разберат състоянието на Пресвета Богородица, която от утробата на своята майка до края на земния си живот, а след това и във вечността е била и е в пълнотата на божествената благодат. Св. Дионисий, ученикът на ап. Павел, искал да види Пресвета Богородица и когато дошъл в Йерусалим, го въвели в покоите, където била тя. Той казва, че в миг го осенили неизразим мир и радост. „Ако не знаех истината, че има Бог, за мен Пресветата Майка щеше да бъде Бог”, завършва той. Ето защо и Господ оставил Пресвета Богородица да бъде утешение за апостолите, защото те били преследвани от мнозина. Тя била за тях велико утешение, защото излъчвала навсякъде и винаги около себе си божествения мир и божествената радост. Ето защо е необходимо да се молим, да се молим от сърце и усърдно, от сърце, да се трудим по Бога и Господ ще ни даде Своята благодат. Тогава и ние навсякъде ще чувстваме това състояние на ангелите и светците и никой няма да може да ни нарани. Обичайте всички и ще имате неизказан мир и неизказана радост, която не може да се опише с думи. Желая на всички ви най-доброто, мир и радост от Господа.

Защо независимо от голямата любов, която имаме към Господа и от добродетелния живот, въпреки това се съпротивяваме, въставаме против Неговата воля, както бе казано в началото на това слово.

Животът ни тук, на земята, е непрестанна физическа и умствена борба. Отначало войната е с мислите и когато повече не можем да водим война с мислите, започваме да си разчистваме сметките един с друг. Тук на земята се намираме в такова състояние и мислим, че се борим за вярата. Но в същото време, като отделно взети хора, не можем нищо да направим за вярата – това може да стане само ако се обединим в едно, тогава единението е сила и мощ. Трябва да се борим, защото сме чеда на паднали родители и нашите неприятели, мисловните сили, постоянно ни отклоняват от правилния път. Неприятелят учи още съвсем малките деца да се противопоставят на родителите си. Добре знае, че ако те се противят още като деца, ще бъде лесно да ги управляват през целия им живот и ще бъдат негови. Неотдавна при мен дойдоха баща и майка със своята дъщеря, тя беше около десет, максимум дванадесет годишна. Те казаха на детето да разкаже, какво се случва с него. И тя казва: „Обичам своите майка и баща, защото и те много ме обичат. Много ги обичам, но не зная защо в главата ми постоянно нахлува мисълта да им се противя и противопоставям, да не ги слушам, и аз, искам или не – върша точно това. Много искам да слушам своите родители, но нямам мир”.

Виждате ли, какво правят поднебесните духове на злобата? Ето защо постоянно се борим, за да се укрепи вярата си, а поднебесните сили постоянно тревожат нашите мисли.

Един подвижник дванайсет години го мъчила мисъл, че няма Бог. И независимо, че се подвизавал сам, тази мисъл непрекъснато го измъчвала. И всичките дванайсет години се борил с духовете на злобата, но Господ знаел, че това е необходимо, че тези мисли трябва да го нападат постоянно – и денем, и нощем. Заради това е цялата тази война и борба между доброто и злото. Ние искаме да бъдем добри, но поднебесните духовете искат да нямаме нито една добра черта, а само отрицателни мисли. Ето затова воюваме. Сами не можем да воюваме. Господ е нашият Войн и Защитник, защото сами можем само искрено да помолим за помощ Бога и Господ ще ни помогне.

Веднъж, когато бях в тежко състояние имах видение и Спасителят ми каза да падна пред Неговата Свята майка, защото тя е защитница и покровителка на монасите. Заради това трябва да воюваме, заради това е и мисловната война. Нашата мисловна война не е против плът и кръв, но с поднебесните сили на злото. Ап. Павел е казал: С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих. Затова трябва непрестанно да коленичим пред Господа и пред Пресветата Негова Майка. Да молим Господа да ни удостои да Го обичаме с онази любов, с която Неговата Майка е обичала ангелите и светците. Защото Господ е силен и могъщ, за да ни помогне в това, за да ни направи да обичаме така. Той и това иска – да бъдем и ние такива и да останем вовеки веков и във вечността в Неговата любов и обятия. Затова и ти, душо моя, искам така да се молиш на Господа, че Той да те удостои да Го обикнеш така силно, както Пресвета Богородица е обичала ангелите и светците. Тогава ти ще почувстваш мир и тишина в сърцето си, защото даряваш сърцето си на Този, Който е Безкраен, Който може да дари безкрайна любов, безкраен мир.

Може ли да ни кажете малко повече за това, защо не трябва да се постъпва в манастир без благословението на родителите.

Родителите са собственици на своите деца и имат голяма власт над тях. Те могат да предадат децата си на Бога или на дявола. Удивих се, когато разбрах каква власт имат родителите над своите деца, невероятна власт, немислима. И не само родителите над децата си, но и мъжът над жената има голяма власт. В Белград, през 1943 г. дойде при мен богомолка и донесе някакви вещи за манастира, като ме помоли да се моля за едно семейство. В това семейство родителите имали две деца – деветгодишно момиче, което било парализирано, и син, който работел като търговец в известно белградско семейство. Когато започнах искрено да се моля за тази жена и за нейните деца, имах много беди и изкушения. Нямах нито мир, ни спокойствие. Отидох при моя духовник да се изповядам и казах, че всеки път, когато се моля за това семейство, нямам ни мир, ни спокойствие. Той ми отговори „Моли се, ти се моли за тях”. Продължих да се моля, но и след това нямах нито мир, ни спокойствие. След време тази девойка дойде отново в манастира и аз я помолих да ми разкаже малко повече за тази жена и за децата ѝ. Тя ми разказа, че тази жена била омъжена за един евреин в Битоля. Родило им се момче, което след завършването на средно образование изпратили да се учи за търговец в богато белградско семейство на търговци. Сметнали, че на търговия най-добре ще се научи в това семейство. Семейството приело сина им и майката често го посещавала. След известно време и тя получила работа в това семейство, дали ѝ да се грижи за чистотата на магазина. Когато се върнала у дома си, решила да каже на мъжа си, че не може да живее повече с него и иска да го остави. Тогава тя още не знаела, че е отново бременна от своя мъж. Той я умолявал да остане, тъй като досега живеели в съгласие и без никакви разпри и скандали. Тя била християнка, кръстила първото дете и трябвало да кръсти и втората си рожба. Всичко, което тя и мъжът ѝ правели в своя живот, го правили заради децата си. Сега обаче тя не искала нищо повече, а само да си тръгне от своя мъж. Той бил много огорчен и когато разбрал, че тя е непреклонна, я пуснал. След това тя отишла в Белград и започнала работа в магазина. По-късно аз отидох в Белград, където работеше, за да причастя второто ѝ дете – момичето. А то имаше проблеми и с разума, не можеше да движи ни ръцете, ни краката си. Всичко, което този баща беше казал на съпругата си, се беше случило и на дело. След това дълго мислих, защо мъжът има такава власт над жената и видях, как Господ говори на нашата прамайка Ева: „Към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе”. Тогава разбрах, че нашите майки, когато не слушат нашите бащи създават истински ад в дома. Виждате ли, какво прави непослушанието? Родителите имат голяма власт над децата си, но и мъжът има голяма власт над жената, защото нейната воля е подчинена на мъжа. Ето, колко много неща не сме знаели, но Господ ни ги открива и сега ни остава да се потрудим още по-усърдно, за да бъдем добри.

Нови Сад 1997 г.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Витовнички, Т. Поуке отца Тадеjа. Какве су ти мисли, такав ти je и живот, Београд: „Видик” 2002, с. 8-40 (бел. прев.).