За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел”

.

Едно интервю на Димитър Спасов с д-р Николай Михайлов

сп. Христянство и култура, бр. 22, 2008

- Жак Маритен казва някъде, че християните са влияели на историята не защото са имали партия, а защото са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Вашият коментар?

- Християнката съвест е подвижнически път, мъченичество. "Блажени гонените заради правда", казва Христос, което означава "горко ти, ако си приет". Християнинът няма тукашен град, той е неуместен, гонен. Задължително в нещо юродив. Адаптираният християнин е вътрешно противоречие, недоразумение в "стила". Немският църковен историк Харнак казва, че Христос е бил разпнат от доволните, от тези, които са се чувствали добре в този свят. Това, от което "любителите на Кръста" са лишени, не е радостта, а тъкмо доволството. Доволният е собственик на малко щастие, той е "средна класа", "консерватор". Не му е нужно изкупление, а дълголетие и финансова стабилност.
Антипод на християнина не е грешникът, а фарисeят. Християнинът е "разкъсано сърце", фарисеят притежава "чиста съвест" и спи непробудно. Грешниците са специалисти по християнството, казва Киркегор, те са "любимата плячка на Бога". Християнската съвест не е назидание, а парадокс. Чудо. Ако християните имат някакво влияние, то е по логиката на тяхната абсолютна светска незаинтересованост, по отказа им да спорят за "земната тор". Християнската съвест не разпъва, тя се разпъва. Христос разпростря ръцете Си на кръста, за да събере в с и ч к и (св. Силуан Атонски).
Пастирят от Ерм (II век) учи, че Сатаната е прав да ограничава достъпа на християните до световната икономическа система, доколкото тази територия е резервирана за неговите хора. "Ако не искате да спазвате моите закони, напуснете. Тази територия е под мое разпореждане". Ако християните са странници в този свят, това би трябвало да проличи по начина им на живот. Но не проличава. Рядко проличава.
Постмодерните християни са "топлопрохладни", апокалиптично равнодушни. Съществува риск да бъдат "избълвани" (Откр. 3:16).

- През последните години в Русия систематично се налага модел на отношения между Църква и Държава, будещ въпроси и тревога. Заедно с впечатляващата мисионерска, просветна и милосърдна дейност на Московската патриаршия наблюдаваме и как управляващият елит и част от висшата църковна йерархия енергично търсят нови „ценности”, конструират „уникални традиции на руската цивилизация”, създават нова „национално-църковна идеология”. Това неизбежна цена ли е за една политически влиятелна и финансово обезпечена църква или е особеност на руското развитие? Съществува ли в България подобна опасност - БПЦ да обслужва идеологически държавата или определена политическа партия?

- Още от времето на славянофилите руската идеология е описвана с три ключови думи: Православие, самодържавие, народност. Тази триада, в осъвременен вариант, е валидна и днес, в текущия дебат по формиране на руската доктрина. Съществува съгласие между основните участници в този дебат, че Русия не е либерална демокрация от западен тип. Мечтата на руската прозападна интелигенция за демократичен ред и гражданско състояние на обществото е оценена като утопична и вредна. Максимумът, постижим на руска почва, се нарича суверенна демокрация, т. е. демокрация под строго "руско условие". Този вариант на нелиберална демокрация делегира на управляващия елит - в конкретния случай на Путин - сроковете, етапите, формите и условията за въвеждане на демократичен политически ред. Тази поетапна демокрация на "органичното темпо и историческата приемственост" е напълно съвместима с автократично управление и в определен смисъл го предполага.
Идеолозите от доминиращото днес консервативно направление, добре приети от РПЦ, като Александър Дугин, Виталий Аверянов и др. мислят бъдещето на Русия само като евразийска империя с православна доминация и като геополитически конкурент на атлантическата цивилизация. За тези идеолози Русия е предапокалиптично православно царство - трето и последно, след Рим и Византия. Русия е "катехон" ("задържащата сила" според 2 Сол. 2:6 - б. ред.) - последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста.
Западът е мистически залез, външна тъмнина. За Дугин атлантическата цивилизация е абсолютно зло. Тази политическа теория е изцяло конфесионална, тя мисли световните реалности в категориите на ортодоксия и ерес, на светлина и мрак и не може да бъде рационално коментирана. Става дума за радикален политически фидеизъм (от лат. фидес=вяра - б. ред.), за посвещение в апокалиптичното тайнство.
Това умонастроение е травматичен продукт, идейна компенсация за последния имперски провал в руската история. Оттук и стремежът към културна и политическа интеграция на православните народи под егидата на Москва. Русия е геополитически нервна и амбицирана за имперски реванш. Имперският инстинкт е неразривно свързан с латентното месианство на руския народ, с идеята за спасителната му мисия на "народ богоносец". Руският цезаропапистки синтез е архетипен и функционира независимо от формата на неговата идеологическа артикулация - православно-монархична или агресивно-безбожна. Сталинският комунизъм е сакрална система от иманентиски тип. Своеобразен политически хилозоизъм. Чевенгур.
В контекста на тази реставрация на "началата" се разгръща и коментираната етатизация на руското православие, която видимо разширява неговото обществено и политическо влияние, но отнема от неговата независимост и изповедническа сила. Формира се специфичен имперски православен стил, който набавя сакралност и естетизира путиновата квазимонархия. Това церемониално държавническо благочестие се практикува охотно и от номенклатурата на бившия съветски режим, от всички адоптирани от Путин "патриоти" на съветската епоха.
Стилистически сродно, декоративно-реторично "православие" нахлу и в България след 1989 г. Това "родно" православие е приветствано от политическият елит основно като масивен знак на националната ни идентичност и като белег на надпартийна историческа приемственост. То се изчерпва в очите на масовата публика с текущата си церемониална функция и с фолклорно-битовия ажиотаж, съпътстващ църковните празници и държавните мероприятия с общонационално значение. На Светия Синод е връчена престижната протоколна функция по церемониално обслужване на националния календар. Мокрят държавните глави със светена вода. Могат да простинат.
Колкото до нашия епископат, той няма идеологически грижи и не е зает с философско осмисляне на "българската съдба." Неговите интереси са по-прозаични, основно свързани с конюнктурната политическа адаптация, вписване в новия икономически ред и укрепване на съсловната неприкосновеност. Според мене проблемът на БПЦ не е толкова в колаборационизма на епископата - този дефект е съществен, но вторичен, колкото в неговия отчайващ провинциализъм и обидна културна недостатъчност. Персоналният състав на висшия клир на БПЦ е наследен от комунистическия режим с всички негативи, произтичащи от това печално историческо обстоятелство. Общоизвестно е, че рекрутирането на висшия клир се извършваше по критерии за политическа благонадеждност, слаба човешка надареност и родови връзки с номенклатурната йерархия на БКП и КДС. Този епископат съществува с "вродени" и по тази причина непреодолими ограничения да осъществява предназначението си да ръководи националната ни духовна институция. Архиереите са декоративни лица с чудесна кариера и непреодолима културна дислексия. И да биха искали да бъдат други, пак не биха могли.

- Защо „казионното православие”, православието-идеологема винаги е анти? Особено силно анти-Запада, анти-базисните демократични ценности, анти-личните свободи. Как биват вдъхновявани значителен брой хора да застанат зад едно Православие без Евангелие и зад една Църква без Христос?

- Най-силни антизападни настроения ще срещнете не по коридорите на "казионното православие", а в Атон, в манастирите на православния Изток. "Казионното православие" в лицето на неговия управляващ елит е отлично интегрирано в системата на "европейските ценности", то цени престижа и обича да се наслаждава. Гласът на Православието се чува от монашеските килии и само по изключение от епископските катедри. Истината е, че между православния Изток и постмодерния Запад съществуват дълбоки различия, за да не казвам пропаст. Европейският либерализъм в неговата постмодерна редакция е ерес за православното съзнание. Западната чувствителност към човешките права има престиж на универсална културна норма, но в постмодерна Европа тази чувствителност е комбинирана с плашеща атрофия на чувството за Истина и с догматичен релативизъм, който напоследък придобива уродливи политкоректни форми. Този дух на толерантност заедно с официалната "небрежност" към унаследените морални очевидности упражнява деликатно деспотичен, а напоследък и открито репресивен контрол върху ценностните ориентации на европейския човек. Това, което наричат хомофобия, например е "грях" в очите на висшето брюкселско чиновничество, предполагащ покаяние, а при неубедителност на сълзите - и директен остракизъм. Случаят Бутилионе е образцов акт на либерална репресия, знак за безалтернативност на постмодерния ценностен ред. Става дума за агресивен морален релативизъм - в предел за нещо подобно на пълзяща антропологична мутация. Постмодерният либерал преживява свободата като "ценност", фундирана в нищото, като право на абсолютизиран каприз. Човешкото същество се превръща в артефакт на произволни културни "стратегии", а в обозрима перспектива и на биотехнологични вмешателства с непредвидими последствия за човешкия образ.
Класическият западен либерализъм има скрита евангелска инспирация; доктрината за човешките права има своето най-дълбоко основание в евангелската категория "ближен". Човекът е ценност като духовно същество с вечна съдба, като образ и подобие на Бога. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на християнска памет означават залез на "класическа" Европа. Единствената реална "алтернатива" на късния европейски секуларизъм изглежда ислямската културна и демографска експанзия. Тази експанзия протича основно в стила на формално възприетия демократичен конформизъм на урбанизираните имигрантски маси, но така също и в ритъма на терористичния ексцес, предприеман от името на радикалния ислям. Европа е под заплаха от външна и вътрешна варваризация. За поколенията, изтерзани от комунистическия тоталитаризъм, европейския свят беше обетована земя, Ханаан. Сега е ред на въпросите и по всичко личи - на съпротивите.

- Битува мнението, че православното християнство съзнателно се дистанцира от историята, от света „тук и сега”, бяга от поемане на отговорност за един свят, изначално обречен. Доколко верни са подобни твърдения?

- Владимир Соловьов пише с известна горчивина, че в своя исторически път източното християнство е имало една единствена грижа: да не допусне "петно върху своята монашеска хламида"; да си спести въвлеченост в световните дела. (Късният Соловьов е обзет от апокалиптични предчувствия и променя възгледа си за историята като богочовешки процес. Историята не е прогрес, а деградация).
Историческият активизъм е специфика на Западното християнство. Православният етос е монашески; Православието е велика молитвена култура. Исихастката аскеза търси тишината, покайното безмълвие. Християнският Изток живее в литургичен ритъм, Западът - в историческото време. Усилията за рационализация на човешката история и за изграждане на цивилизция "по мярата на човека" са западен патент. Православието не таи пелагиански илюзии и не вярва във възможността за автономно разрешение на човешката драма. В един радикално екстериоризиран свят Православието изглежда интровертно, социално отчуждено, даже равнодушно. Но ще трябва да припомним, че светът "лежи в зло" не защото е пасивен, а защото е паднал. Светът съществува в условията на метафизическа катастрофа. Титаничната трудова активност от името на големите социални утопии не ощастливи човешкия род, а го тласна до ръба на окончателната катастрофа. Човекът е неспасяем технически. Прогресистката утопия е разгадана като секуларизиран вариант на старозаветното месианство и като просвещенска илюзия.

- Възможно ли е един християнин да се заеме професионално с политика, воден от „верова” мотивация? Вашето лично мнение?

- В идеалния случай човек става политик, защото политиката е негово призвание и защото не може да си я спести. Политическото занимание предполага посветеност на публичния интерес и съвкупност от качества, които мотивират професионално участие в политическия живот. Ако качествата са налице, мотивът за участие е силен, защото щастието е в практикуването на способности, както е казал още Аристотел. Ако политикът е християнин, което не се случва така често, колкото би ни се искало, то той със сигурност ще има известни неприятности със своята партия, защото ще живее, тъй да се каже, между друговерци, особено в български условия. Партиите изискват лоялност към корпоративната истина, за да не казвам към котерийния интерес. Начинът, по който партийният нарцисизъм изкривява очевидностите, за да поддържа политическата вяра на своите членове и за да надделява в политическата борба, е уморителен и в последна сметка - деградиращ. Никоя партия не може да мине без услугите на лъжата, преживявана като партиен дълг, като своеобразно априори на политическия занаят. Иска се храброст, за да се сблъскаш с тази очевидност. Съгласието да лъжеш "по съвест", защото си партиен член, би трябвало да сложи край на всяка претенция за специална духовна извисеност и фантазирани морални преимущества. Смълчаването на истина или провъзгласяването на лъжа е делнично състояние на партийния човек, нещо като сутрешен и вечерен тоалет. "Интелектуалец" в българската политика е вътрешно противоречие, най-обикновена куха претенция. Няма нищо по-нелепо от подобна поза, извън значението й на доказателство за глупост, което пък се подразбира. Самозащитното твърдение, че истината по съвест априорно съвпада с истината по партийна принадлежност, "щом си избрал тази партия, а не друга", е същата тази лъжа под формата на лицемерие. Няма вербален изход от партийния капан. От живота няма да излезеш жив, ни от партията - читав. Под формата на извод казвам, че хладнокръвното лъжене прави от партиите това, което са в публичното възприятие - котерийни съобщества от полухора, марионетки от театъра на политическата досада. "Депутати".
Гласоподавателите търсят "алтернатива на статуквото", основно за да отместят "лъжата" и за да погребат "боклуците" - техният електорален избор е свързан с инстинктивна угриженост за публичната екология. Задръстването на българския пейзаж с неимоверно количество политическа лъжа и с "вечното възвръщане" на едни и същи политически физиономии движи страната към хронична апатия и в последна сметка - към демографска катастрофа. Да им живееш, казват, е мъченичество; по-добре да се преместим географски или да слезем под земята на спокойствие.
Истината е, че в България няма партия с ясна и обвързваща ценностна ориентация. Партийните елити не вярват в нищо друго освен в смисъла на собственото си преизбиране. Нито лявото, нито дясното са това, което твърдят, че представляват. Така наречените леви се препоръчват като надарени с чувство за социална справедливост и склонност към масови възсторзи (Бузлуджа), а десните дишат гнева на неосъществената антикомунистическа лустрация и на демонстративното отвращение към чалгата. Тези възпалени афективни ядра и родово-биографични обвързаности не са партии в пълноценния смисъл на думата, а по-скоро отбори на националното пререкание в стадий на амортизация и биологично износване. Строго погледнато, българските партии са уедрени лъжи със статут на социален символ. Монументални измами на държавна издръжка.
Аз не вярвам, че "човек с всичкия си" може да се реши да стане български партиец по силата на християнски дълг. Това може да стане само по силата на глупост, рентни съображения или "сакатлък".

- Разделителната линия между леви и десни в западните общества до голяма степен се определя от отговорите, които политиците дават на въпросите за евтаназията, абортите, клонирането, хомосексуалните бракове, интеграция на малцинствените групи и други подобни. Адекватно ли е в българското политическо пространство да се водят подобни ценностни дебати, имащи пряко отношение към християнския възглед за света и личността? Има ли достатъчно отворени уши за подобни разговори?

- На фона на ценностната дезориентация на българските партии подобен дебат е много рискован, доколкото предполага отговорност и хуманитарна култура. Ето анекдот от парламентарната действителност: дясната партия СДС внесе в миналия парламент законопроект за легализация на евтаназията, което, както знаем, не е правено никъде и от никоя дясна партия в цивилизования свят. Като си мисля, как е могло да се случи всичко това, си отговарям, че вероятно са паднали жерта на поточно колективно разсъждение, според което "милостивото убийство" е убийство, но все пак милостиво, сиреч християнско и доброволно, сиреч демократично, което пък в комбинация сумира възглед за евтаназията като безупречно християндемократическо действие. Прозрението, че евтаназията е "християндемократически" акт в чист вид, е довело дясната сила до групов интелектуален триумф и съзнание за решително морално преимущество над ретроградната левица. Евтаназията е "чаровна", напредничава тема.
Тази нелепа парламентарна инициатива илюстрира степента на "дясната" ценностна незрялост и невежеството на иначе претенциозния десен авангард. Политическата компетентност на българската десница изглежда изчерпана с прословутата "приватизация"; отвъд раздържавяването не знаят какво да правят нито с електората, нито със себе си.
Либералното законодателство ще нахлуе в България по подражателна линия и лобистки натиск на екстравагантните малцинства и ще подведе законодателите с реторика за толерантност и прогрес. Накрая ще омъжат мъжете и ще оженят жените. С Менделсон и възглас "горчиво". До пет години ще ги видите по "Витошка" да се разхождат семейно - в легализиран вид и с щастлива брачна аура. Това ще бъде нов законодателен триумф на "десницата".

- Как ще коментирате следния факт: дългогодишен доносник от Държавна сигурност стои начело на комисията за проучване и канонизиране на българските новомъченици, пострадали от действията на неговия принципал – МВР?

- Няма да се изненадам, ако заедно с жертвите канонизират и техните екзекутори, за да ги впишат в диптих на националното помирение. Това би било принос към "българския духовен модел" и ще се изтълкува благоприятно от Божидар Димитров.

- От лични разговори с мои познати православни християни оставам с впечатлението, че огромна част от тях възприемат либералната демокрация (и западните общества) предимно като източник на съблазни, изкушения и заплаха за вярващите, препятствие по пътя към спасението, въпреки че благодарение на същата тази либерална демокрация могат свободно да практикуват своята вяра. Има ли някакво разумно обяснение за подобна ситуация?

- Това, което със сигурност знам, е, че човешкото маловерие предпочита идеологически хомогенна среда и тъгува за уют на всеобщо мирогледно съгласие. В среда на разноезичие и плурализъм на верите нараства духовната несигурност. Плаши не толкова натискът на откровеното зло, колкото подозрението, че "другият" говори истина. Истината на "друговереца" плаши. Оттук и склонността към охранителна враждебност и "здравословна" социална дистанция. Мисля си, че враждата към икуменическия диалог се дължи частично на страха от дестабилизация на веровото равновесие. Любовта към истината е откритост за безусловно общуване и храброст за раздяла със социални табута и инфантилни привързаности. Откритието, че Истината не е настанена изцяло и безусловно в твоята духовна провинция, е неприятно и разочароващо откритие. "Децата по ум" бягат панически от тази "лишаваща" истина в секти и нарцистични укрития. Има ги повсеместно - в религията, политиката, семействата. Всеки сектант ще се съгласи по неизбежност, че "Духът диша, където иска", но веднага ще добави, че тъкмо по тази причина Духът диша "само и единствено" между стените на собствената му секта. Тече приватизационен процес и в религиозната сфера.
Вярата не е дадена никому по наследство, като принцип на мирогледната сигурност и гаранция за житейска устойчивост. Вярата е изпитание на свободата и дар на благодатта. Религиозната зрялост предполага кураж да се живее в режим на частично знание и даже на откровено незнание. С други думи - със здравословно съмнение. Размяната на истина за сигурност е хедонистична стратегия, воля за душевен комфорт. По този път вярата, която е по дефиниция пределно безкористен акт, деградира до стратегия на самолечение от дълбинна несигурност и малоценностни чувства. Религиозният комфорт получава статут на висша духовна ценност, на небесна истина за частна употреба, отстоявана фанатично и безсъвестно. Бог се превръща в качество на Аз-а, от което конкуренцията е лишена.

- Желанието за почтена и принципна политика може ли да се съчетае с факта, че политиката трябва да бъде и ефективна, да постига измерими краткосрочни и дългосрочни резултати?

- Макиавелизъмът се проваля задължително в краткосрочна перспектива. Такава е поуката от българския преход. Властта трябва да се упражнява с въображение за по-дълбоките човешки очаквания и с известна безкористност. С арогантност и лукавство - максимум един мандат. И после следва това, което наблюдаваме: разпад.
В политиката побеждава този, който има морално преимущество. В светлината на всичко, което знаем за природата на политическия занаят, това е парадокс, но той е верен. Казват, че в политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Политическата ефикасност е "отвъд доброто и злото", тя се разгръща в зона, свободна от морални предразсъдъци. Такова е макиавелисткото прозрение. То обаче може да бъде обърнато срещу неговите ентусиазирани цинични привърженици за целта на тяхното разобличение: Ако няма истина и морал, а игра на истина и морал, защо играете тази игра така некадърно? Защо не ви вярват? Играете на празна зала, в разговор с ехото на собствените ви гласове.
Българската десница, към която за добро или лошо сам се числя, има 2% обществено доверие и 98% обществено отвращение. Подозирам, че всичко това има нещо общо със спомената некадърност да се играе тази много сериозна игра на "истина и морал". Играта, чийто залог е човешкото доверие.

http://www.hkultura.com/articles_2007_22.html

.

Свещеникът и политиката

Автор: Венцислав Каравълчев


Само няколко дни, след като медиите оповестиха, че ще бъде издигната кандидатурата на о. Боян Саръев за кмет на Кърджали, отецът официално заяви, че я оттегля. Причината e, че Пловдивският митрополит Николай отказва да даде благословение за новото начинание, позовавайки се на устава на БПЦ, който забранява на свещенослужители да се занимават с несвойствени дейности. Само времето може да покаже, доколко е било мъдро това решение. Все пак трудното икономическо положение, в което се намират много от българските свещеници отдавна е принудило мнозина да доизкарват препитанието си с доста несвойствени дейности – търговия, строителство и строително предприемачество, производство на различни изделия, ресторантъорство, хотелиерство и т.н. И това е прието като даденост в църковния живот. Явно определението за несвойствени дейности е доста разтегателно и това, което е ежедневие за едни, се явява сериозна пречка за други.
Нито мога, нито искам да изземам прерогативите на днешните ни църковни управници по въпроса има ли или не право о. Боян да се кандидатира за кмет в един толкова сложен етнополитически казус, какъвто се явява (или по-скоро бе превърнат от действията и бездействията на родните политици) град Кърджали. Все пак дейността на един духовник винаги е била църковно–обществена и тази обществена дейност трудно може да бъде вкарана в рамките на някакво определение или канон.
Не съм нито от симпатизантите на отец Саръев, нито от вечно критикуващите го. Давам си ясна сметка, че е лесно, но най-малкото неетично да критикуваш действията на една безспорно харизматична личност от позицията на собственото си бездействие. Само, който нищо не прави, той не греши. Личната ми позиция обаче е, че след 18 години неудачни кандидатури и различни политически хватки за контрол над града, Кърджали можеше да намери в лицето на о. Боян, ако не един съзидател–обединител, то поне достатъчно компромисна за всички личност. Тук нямам предвид воюващите на територията политически партии, а обикновенните избиратели от общината - българи и турци, отдавна превърнали се в заложници на винаги печелившата ДПС политика, „разделяй и владей”. И на българи, и на турци отдавна им е омръзнала липсата на реална алтернатива, която да работи за тях самите. Едните (българите) отдавна са се превърнали в третокласно малцинство в собствената си държава, а другите навярно все по-често си задават въпроса, какво печелим от всички тези гръмки предизборни обещания.
Но да оставим горното на политическите анализатори, те вече правят всякакви прогнози за бъдещето на региона и да се опитаме да видим ситуацията през призмата на църковното минало. За целта ще направя една кратка историческа ретроспекция, която показва, че участието на клирици, най-вече митрополити и епископи в управлението на Византия, а след това и на освободените балкански държави е едно често срещано явление. Макар че става дума без съмнение за изключение от постановленията на каноните, тези изключения не са никак редки и не са приемани негативно от Църквата. Разбира се, винаги трябва да имаме предвид, че църковното право не действа на принципа на днешното американско законодателство, където прецедентът създава правилата. Тоест, ако някой клирик се е ангажирал в политиката (а такива примери има немалко в новата ни история), то това не значи, че Църквата дава картбланш на действие на всеки църковен авантюрист да се пробва в политиката, обикновено след провал на църковното поприще. Защото основният принцип, който движи православната Църква през вековете е, да избегне сливането на духовната и гражданската власт – един феномен, който може да се окаже гибелен за истинския църковен живот. Неслучайно Източната църква не познава западното сливане на двете власти в лицето на папата, известно в науката като папо-цезаризъм.
Тази ретроспекция няма претенции за всеобхватност и изчерпателност, а просто маркира по-известните примери. В първата група са православни йерарси, които без формално да заемат светски пост, участват активно в политическия живот на областите си, поемайки на моменти административни и дори военни функции. Давам си сметка, че това става в условията на едни различни отношения между Църквата и държавата, но се спирам върху тези примери, тъй като търсим принципа, породил както въпросните канони, забраняващи на клирици да участват в управлението на страната си, така и отклоненията от тях.
Ярък пример от ранната църковна история е св. Кирил Александрийски. Още от първите дни на своето архипастирство между него и Александрийския префект Орест се установили недружелюбни отношения. При поредния конфликт между християни и евреи, когато положението станало нетърпимо, св. Кирил виждайки невъзможността или нежеланието на Орест да се справи с конфликта, иззел неговите прерогативи на управител и принудил еврейското население да напусне града чрез редица административни мерки.
Предстоятелите на Римската църква били принудени особено в ранния период да поемат функциите на отбранители на града, бидейки единствената стабилна институция в разорения от варварски нашествия регион. Св. папа Лъв Велики бил на дело истински пастир на Рим и по думите на апостола станал всичко за всички - виж 1Кор. (9:23), неговото енергично застъпничество спасило Рим, укротявайки не кой да е, но самия Атила. Св. Григорий І Велики, папа Римски, наричан още заради красноречието си Двоеслов, на практика се превърнал и в духовен, и в граждански стожер на обградения от варвари Рим, който василевсите в Константинопол нямало как да защитят. Той се грижел и за църквите, и за крепостните стени, намирал и отделял средства, както за прехрана, така и за отбрана. Може би тук е мястото да приведем и най-известния пример от българската история - когато цар Иван Шишман избягал от Търново в Никопол, последен управник и защитник на средновековната ни столица става св. патр. Евтимий Търновски.
Във Византия пък, където светската и църковна власт били тясно обвързани, влиянието на църковниците в политиката било огромно. Сред безбройните имена, които могат да се приведат като примери, изпъква това на св. Теодор Студит, който освен с голямата си ревност по православието, е известен и с активното си участие в политическия живот на Византия. Той считал, че е в правото си да влияе на императора за взимането на важни политически решения, включително и военни. Св. патр. Фотий пък води отбраната на Константинопол през 860 г., когато голяма руска флота заплашва столицата.
През близо петте века на османското робство Константинополският патриарх освен пастирските си задължения към християнския милиет е носил и политическата отговорност за него пред султана...
Втората група примери включват онези, обикновено висши духовници, които заемат освен църковните си административни постове, и граждански такива. Още в каноничния сборник „Азбучана синтагма” на Матей Властар (14 век) в коментарите към каноните, забраняващи участието на духовници в гражданското управление, се споменава за допускането на „изключения” от общото правило. Като причина се посочва „волята на императора” и се дават примери: „Така вероятно за това по времето на император Михаил Дука известният митрополит на Сида се занимавал с държавни дела, а Неокесарйският митрополит пишел светски закони, а при нас митрополитът на Кизик Нифонт изпълнява длъжността секретар и всякакви служения народни...”. Примерите във Византия са многобройни, макар и да остават изключения от правилото – да споменем само Михаил Псел, известният философ, държавник и духовник във Византия, една от най-значимите политически фигури през 11 век.
В новата ни история примерите са също немалко. Само преди няколко дни се честваха 30 години от смъртта на архиепископ Макарий III, първият президент на република Кипър, който е уникален случай на съчетаването в едно лице на гражданската и църковната власт. Архиепископ Макарий съчетавал двата поста с малки прекъсвания от 1960 г. до смъртта си през 1977 г.
Ако се вгледаме в най-новата ни история, също ще открием много имена на духовници, активно ангажирани в политическия живот. Митрополит Авксентий Велешки след Младотурската революция от 1908 г. е депутат в парламента на Османската империя. Йеродякон Игнатий Войнов, след освобождението 1878 г. е председател на Съдебния съвет във Видин и виден деец на Народолибералната партия. Първият български екзарх Антим І е председател на Учередителното народно събрание 1879 и на Първото Велико народно събрание 1879 г. И може би най-красноречивия пример е с големия български писател и църковник Васил Друмев – митрополит Климент Търновски, който съчетава пастирските си задължения на два пъти с поста министър председател на Княжество България (1879–1880, 1886)... Православността на последния не се оспорва от никой, даже често пъти е издиган в еталон за съвременен пастир в новата българска история.
Аз не искам да споря с онези, които държат на строгото спазване на църковните канони, а единствено да изложа и една различна позиция, подкрепена с примери от динамичния и многообразен живот на Църквата през вековете. Тези примери показват, че е възможно духовник да поеме задължения, простиращи се зад традиционно определените му обязаности, без това задължително да доведе до отрицателна реакция на църквата. Лична е отговорността той да може правилно да прецени силите и възможностите си, за да не се превърне новото поприще в преграда за изпълнението на пастирските му задължения и тогава да се потвърди евангелския мотив, залегнал в разглежданите канони, че никой „не може да служи на два господаря”.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: Християнство и Култура, брой 22, 2008

http://www.hkultura.com/articles_2007_22.html

http://www.dveri.bg/content/view/4731/64/

Българска еволюция на заден ход

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/7361/64/
http://kulturni-novini.info/index.php?page=news_show&nid=6559&sid=28
Някога обикновени момчета като Гюро Михайлов загиваха на поста си в служба на родината и ставаха пример за мъжество, родолюбие и саможертва. Днес Гюромихайловщината се е превърнала в нарицателно за глупост. Глупост ами, щом това, което продължаваме да наричаме държава, извежда на съд малкото останала държавност в нея. Преди месец държавата осъди граничен полицай, който изпълни това, което някога беше считано за свещен дълг – да пази държавната граница от нарушители. Осъди полицая за това, че той, защитавайки своя живот и живота на своя колега, си позволи да простреля самозабравил се турски рибар.Някога знамето беше свещено. В училище учихме, че няма нито едно пленено българско знаме. Че знамето е символ на... За едно парче плат - байрак загиваха десетки, но плащайки с живота си, не даваха този свят символ да бъде поруган от враговете. Като онова нарицателното – Самарското знаме, ушито в Иверския манастир. С лика на светите братя Кирил и Методий от едната и на Иверската света Богородица от другата страна, което окриляше българското опълчение да извършва подвизи и възсъздава държава. Някога знамето беше всичко. Но това е било някога. А днес осъдиха и полицая, дръзнал да напердаши един новоизлюпен българин, позволил си да се гаври с трибагреника.
Някога и думата учител беше свята, дори и апостолите не намериха по-подходяща дума да се обърнат към Господ, а му казваха: “Учителю!”. Днес в Асеновградско пребиха поредния български учител.
Някога имаше управляващи с достойнство, днес достойнството си има строго фиксирана цена. Някога имаше управляващи, готови с живота си да защитават своите идеали. Днес дори президентският идеал си има цена - около 50 000 предизборни лева.
Някога имахме Църква, създаваща личности, светци, днес останахме с една плаха институция, дето дори личния си интерес не може да определи, а камо ли да защити.
Някога бракът беше свещен съюз, тайнство, светиня, образ на връзката между Христос и Църквата, днес имаме семеен кодекс, който се грижи за всичко друго, само не и за семейството. Някога законите стимулираха еволюцията на обществото, днес те фиксират и регистрират неговата разруха, свличайки го надолу.
Някога от нищото създадохме държава, закони, институции, Църква, духовност, светци. Днес това “някога” се превръща в абстрактна история – като географското понятие, където живеем, като институциите, които продължаваме да храним, като поместната Църква, към която продължаваме да се числим.Някога светостта беше редом до хората, бележеше техния бит, а усетът за святото даваше стойност на ценностите. Днес светостта е дума, за която е срамно дори да се говори, а заедно с това и ценностите станаха като носни кърпи за еднократна употреба.
Някога, когато нещата вече необратимо бяха поели назад, имаше един виц: “Последният да дръпне шалтера на електричеството в България”. Днес последният и да иска, няма какво да дърпа. Днес дори шалтерът, барабар с таблото и жиците вече са в историята - предприемчиви българи ги предадоха за вторични суровини...

Автор: Венцислав Каравълчев
http://www.dveri.bg/content/view/7361/64/

От анатемата към благодатта

Aвтор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/8960/96/


Проклятие ли е анатемата?

„Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука”
Собствена мисъл

В последните няколко години думата „анатема” отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема”, отправен към политик, за който не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина считат, че отлъчването и „анатемата” са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата” е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни. Тоест, това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и се явява последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата”? Може ли да бъда използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?
Терминът „анатема” е с гръцки произход и има значение на „полагам отгоре, отделям”, тоест нещо, което е отделено от кръга на всекидневната употреба и посветено на Бога. В този смисъл древногръцките класически автори Омир, Софокъл, Херодот и др, обозначават с него отреденото за божеството, това, което се принася в дар, приношението в храма, пожертвованието. Терминът „анатема” е познат в Стария Завет (Септуагинта) в две сходни, но различни форми - "ανάθεμα" и "ανάθημα". „Ανάθημα” обозначава нещо, което е посветено на Бога. Всичко, което някой принася на Бога, е „ανάθημα”. Съществува обаче и думата „ανάθεμα”, която съответства на еврейското „херем”. Отначало означавала „рязане”, после „откъсване” и накрая нещо, което е „посветено на Бога окончателно”. В какъв смисъл? В смисъл, че това, което е било „посветено на Бога” по този начин, не можело да се използва за нищо друго и от никой друг и затова трябвало да се унищожи, да се изгори, за да остане изцяло посветено на Бога. Всичко, принесено на Бога като ανάθεμα, одушевено или не, се унищожавало. За разлика от нещата, които били посветени на Бога като „ανάθημα” и те можели да бъдат изкупени обратно, ако на храма се плати съответната цена. Посветените Богу неща като „ανάθημα” били приятни Нему, угодни дарове, а като „ανάθεμα” се принасяли Богу нещата, които били опасни за народа и затова трябвало да бъдат унищожени.
В този смисъл на отлъчване от общността, поради опасност за нейното здраве, терминът „анатема” преминава и в Новия Завет.
Показателно е, че последната дума на Стария Завет, в книгата на пророк Малахия (4: 5-6) е „анатема”: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен - велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с анатема”. Наистина, страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог за крайния съд! „Анатема” е заслужавал нашия свят, който упорито и съзнателно все повече се отдалечавал от Бога. Заслужавал е пълно отлъчване от Божията благодат, като неспособен да я вмести и пожелае. Вместо това, обаче, четем първите думи от Евангелието по Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. ... Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина”. Вместо отлъчване от Бога, нашият свят е въздигнат до небесата. Вместо „анатема” за онзи, който изневери на призванието си и вкара смъртта в света, човекът бе облечен в благодатта на Единородния Син на Отца. В какъв смисъл използват апостолите старозаветния термин?
Св. апостол Павел, страдайки за отлъчването на евреите от познанието на явената Божия любов, казва в Рим. 9:3: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа (букв. „да ми бъде анатема от Христа”) за братята си, мои сродници по плът..” В подобен смисъл е използван изразът и в Гал. 1:8-9., както и в 1 Кор.16:22, където апостол Павел прибавя и арамейското „маран-ата”, сиреч „Господ е близо”, за да подчертае, че участта на грешника ще бъде решена при бъдещото идване на Христос. Св. Йоан Златоуст също тълкува като отлъчване употребата на „анатема” от апостол Павел. И тъй като според православната еклесиология (учението за Църквата), Христовата църква е Тяло Христово, общност на всички вярващи в тайнството на Евхаристията, то отлъчването от Тялото Христово, отлъчването от Евхаристията, е равносилно на отлъчване от Христос. Няма друг начин да станеш причастен на Христос, освен чрез причастяването с Неговите св. Тайни, с Тялото и Кръвта Му.
С това значение думата „анатема” е преминала от апостолите в съборите на Църквата. Първата формална употреба на термина „анатема” е отбелязано в каноните на Елвирския събор (около 300 г.), а каноничната формула: „ако някой... анатема да бъде” започва своята употреба с Гангърския събор (ок. 340 г.).
На отлъчване били предавани членове на Църквата за много тежки грехове, преимуществено – за отпадане от вярата или ерес, при това само след като предварително били взети всички мерки и направени всякакви опити за обръщането на заблудилия се във верния път. Показателни са в този случай думите на св. Амвросий Медиолански: „Със скръб отрязвам частта от тялото, която е изгнила. За загнилата част се грижат дълго време и употребяват всичко, което може да послужи като средство за изцеление. Но ако лекарят, при цялото си изкуство не може да я изцели, тогава я отрязва. Такова трябва да бъде и старанието на епископа: той трябва да желае да излекува този, чиято душа е болна, да премахне язвите, които се образуват, без да изрязва части. Но накрая, ако види, че няма друг начин злото да се излекува, той с печал отрязва частта...”.
От направения дотук кратък преглед, може да обобщим, че анатемата означава отлъчване на член на Църквата от общение с верните в светите тайнства, крайна църковна мярка, приложима при особено тежки прегрешения, които престават да са лични, но представляват опасност и за цялата общност – вероотстъпничество, ерес или разкол. Анатемата се произнася съборно. При нея имаме пълно отлъчване на провинилия се от Църквата. И по-точно да кажем, предаването на анатема констатира факта на нечие отпадане от Христа, прави го видим за всички и по този начин изпълнява и вероучителни функции. Въпреки това пълното отлъчване – анатемата, продължава да носи неотменимите качества на останалите църковни наказания – лечебния ефект. Противно на разпространеното мнение, анатемата не е вечна и ако провинилия се принесе искрено покаяние, Църквата е длъжна да го приеме обратно. В този контекст достатъчно силно и ясно стои 52 Апостолско правило, което казва, че ако епископ или презвитер не приемат обърналия се от греха, но го отхвърлят, да бъдат низвергнати. Като коментира това правило, византийският канонист Валсамон пише: „Няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Защото Господ приема всички каещи се и обръщащи се от злото в добро... И така епископ или пресвитер, който не приема обръщащите се по този начин, но подобно на Новат се гнусят от тях, трябва да бъде низвергнат, като противящ се на волята Божия”. Друг е въпросът, че според духовните закони ожесточението в греха, което неминуемо предшества подлагането на анатема, прави изключително трудно покаянието, поради пълното заслепение на отлъчения.
Анатемата е позната още с името „голямо отлъчване”. Често се прави грешка и се смесват анатемата с онова отлъчване, наричано също „малко”, за което говорят каноните на Църквата. Афоресването е временно отлъчване от св. Причастие за грехове като блуд, симония, кражба, убийство и т.н., през което време отлъченият от св. тайнства са кае за греха си и моли Бога да му дарува истинско покаяние за стореното. Тоест, такъв човек продължава да бъде част от църковната общност, чрез покаянието си търси Бога, а това не може да направи никой, който е чужд на благодатта. За разлика от анатемата, която се огласява на събор като засягаща цялата Църква, афоресването е по преценка на духовника, който го налага с лечебна цел. То не се оповестява публично.
Като основание за анатемата се считат Христовите думи: „...ако не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), както и думите на св. ап. Павел, приведени по-горе. Анатемата винаги е насочена към човек или група от хора, чиито мисли и действия застрашават чистотата на вярата и единството на Църквата. Анатемата се явява оздравителен акт на изолиране на провинилия се от общение с Църквата. Снемането на анатемата става след покаяние. Тя може да бъде снета и след смъртта на провинилия се, в такъв случай се възстановява и правото за неговото поменаване в панихиди и заупокойни служби.
От казаното дотук става пределно ясно, че анатемата се използва само спрямо човек, който е член на Църквата, спрямо учение, което се е откъснало от църковното и претендира да заеме неговото място. А не спрямо всеки богоборец и спрямо всяко безумие, което роди човешкият „гений” през вековете. Няма как да отлъчиш от църковно общение някой, който не е в общение с Църквата. По същия начин наказанията в исляма или в която и да е друга религия са насочени само и единствено вътре в своето изповедание и не могат да санкционират изповядващите друга религия. Нещо повече, анатемата не може да бъде надконфесионална, тя може да бъде произнесена и е действета само вътре в общността, която е в общение помежду си.
В православната богослужебна традиция съществува особен чин „Тържество на Православието”, датиращ от 843 г., когато се възстановява иконопочитанието. По време на ежегодното отслужване на този чин се произнасят освен спасителните догмати на вярата, също и анатеми над еретиците.
Опити анатемата да бъде използвана за нецърковни цели – като средство за принуда - са правени многократно в хилядолетната история на Църквата, така че това в никакъв случай не е нов български феномен. В условията на сближаване между Църква и държава във Византия, в периода на така наречената симфония, а по-късно и при опита този модел да бъде копиран в Русия, се е стигало до произнасянето на анатеми по политически причини. Анатемите в този случай продължавали да играят „педагогични функции”, но обслужвали целите на държавата и били провокирани от нейните интереси. Но всички трябва да си дадем сметка, че нейното използване извън Църквата за частни и политически цели, е неканонично и няма основание в църковното право. Нещо повече, такава анатема не може да бъде валидна и тя не само не допринася за издигането и утвърждаването на авторитета на Църквата, но напротив - вреди.
Светите отци обичат да казват, че несправедливата анатема се превръща е благослов за онеправдания, ако той е пострадал за Христовата истина. Съществуват много светци на Църквата, които през живота си по една или друга причина са били анатемосвани. Има дори светец, чиято анатема не е била снета. Факт е, че българинът св. Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия анатемосва княз Димитрий Донски. До нас не са достигнали никакви сведения, някой да е снел през вековете анатемата от княза. Напротив, общоприето е мнението в научните среди, че анатемата си стои. Въпреки това княз Димитрий Донски е светец на Църквата и едва ли някой подлага на съмнение светостта му. И до днес продължават спекулациите със съборното осъждане от 1918 г., произнесено от св. патриарх Тихон (Белявин), предаващо на анатема Съветската власт в Русия. Мнозина, без дори да са виждали документа, си служат с него като доказателство, че Църквата може да анатемосва всички, в смисъл да ги проклина като богоборци, а не само членовете си. В действителност, обаче, през 1918 г. св. патриарх Тихон и Всерусийският църковен събор предават на анатема всички християни, които са станали богохулници и христогонители. В този документ много ясно и точно е казано: „С дадената ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпяте към Христовите Тайни, анатемосваме ви, ако и да носите още християнски имена и по своето рождение да принадлежите на православната Църква”.
И на Изток, и на Запад се е утвърдило мнението на блаж. Августин, според който тайнството на св. Кръщение възпрепятства пълното отлъчване на човека от Църквата и дори и за намиращия се под анатема пътят към спасението не е окончателно затворен. Това е несъмнено, като се изхожда от семантиката на думата анатема, намираща потвърждение в казаното от ап. Павел, а именно, че анатемосаният е отделен за Бога. Въпреки това обаче, първо на Запад в епохата на Възраждането, а в последствие и на Изток се затвърждава мнението, превърнало се едва ли не в традиция, че анатемата е някакво проклятие, предаващо човека на вечна погибел. Католическата традиция (а и мнозина ултра-православни) продължават да считат, че анатемата е проклятие, лишаващо провинилия се от всякаква надежда за спасение. Редно е всеки християнин, който изповядва, че „Бог е Любов” (1 Ин.4:8) да осъзнае, че Църквата не може да кълне, Любовта не може да проклина. Херсонският архиепископ Никанор много вярно и само в две изречения изчерпва същността на проблема: „Анатема не означава проклятие (а само отлъчване). Този смисъл на анатемата (проклятие) е придаден впоследствие, и то поради недоразумение, поради раздразнение на човешките сърца, поради отдалечаването на някои от Духа Христов, поради неразбирането на смисъла и духа на словата Христови”.
Затова нека всички ние, които сме в Църквата и които искаме да преминем от смъртта в живота, да си дадем сметка за дара на благодатта, който ни се откри в Новия Завет. И да не го пренебрегваме, нито да пречим на другите да го намерят. Защото времето е кратко, дните са лукави и вместо на брачния пир, може да озовем пред заключените порти на Царството. А от другата страна е Анатемата.

Автор: Венцислав Каравълчев

http://www.dveri.bg/content/view/8960/96/

Смирение и съвършенство

Преп. Симеон Нови Богослов

Дай ми, Христе, да целувам нозете Ти,
Дай ми да целувам ръцете Ти,
Ръцете, сътворили мен чрез словото,
Ръцете, без усилие сътворили всичко,
Дай ми ненаситно да им се насищам.
Дай ми да видя Лицето Ти, Слове,
И на неизречимата красота да се наслаждавам,
И да Те съзерцавам и да се радвам от Твоето видение,
Видение неизречимо и невидимо,
Видение страшно.
Но само ми дай,
Да опиша не същността му, но действията му.
Защото над всяка природа и над всяка същност
Си Сам Ти, Моят Бог и Създател.
И ние виждаме отблясък на Твоята Божествена слава,
Светлина нетварна и приятна,
Светлина, ту укриваща се, ту съединяваща се,
Със всички нас – Твоите раби,
Светлина, духовно съзерцаема и далечна
,Светлина, вътре в нас внезапно обитаваща,
Светлина, на течаща вода подобна
и на разпалващ се огън,
За онези сърца, до които се докосва.
За онези, Спасителю мой, както позна, запленената,
Бедстващата и смирената моя душа,
Възпламени се и гори.
Като огън, получил гориво,
Как не изгоря и как не се изпепели,
Как не й причини страдание
При запалването?
(За нея) нека да кажа, Спасителю!
Неизречимо видение на необикновена красота
Представя се и весели, и пламъкът на любовта
Нетърпимо изгаря.
Как да го понеса?
Или как да разкажа за това велико чудо,
Което в мен, блудния, стана?
Защото аз не мога да понеса мълчанието, Боже мой,
И бездна на забвение да покрие делата,
Които Ти си сътворил и твориш ежедневно
С тези, които винаги горещо Те търсят
И с покаяние към Тебе прибягват.
За да не бъда аз,
подобно на укрилия таланта лукав раб,
Праведно осъден,
Откривам и на всички говоря за това,
И за Теб и за Твоето благоутробие
Чрез писмената предавам и разказвам,
О, Боже мой, на следващите поколения.
За да познаят великата Твоя милост,
Която Ти оказа и показваш на мен (самия),
Най-блуден и нечист,
И повече от всички съгрешаващ,
За да не се усъмнят, но силно да Те възлюбят,
Без да се боят и с радост да пристъпят,
Без страх и с голямо дързновение,
Виждайки морето на Твоето човеколюбие.

Превод: Венцислав Каравълчев

http://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Simeon_Novi/index.htm#смирение