Църковният календар І

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10399/319

Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден. (ІІ Петр. 3:8)

През последните дни в Църквата ни с нова сила се разгоря пламъкът на спора – нов vs. стар стил. Една журналистка, която преди време избърза да „осъди” БПЦ в Страсбург, преди да е било решено каквото и да е, сега се опита да предреши и календарния спор с провокативната „новина”, че тази година вероятно е последната, в която Рождество Христово се празнува на 25 декември! В популярния ежедневник, който иначе има специално отношение към "православните теми", новината на "Двери" за жалбата относно промяната на календара бе раздухана, преиначена и получи изкуствена обществена значимост. Инициаторът пък на последното нагнетяване на обстановката около въпроса по кой календар трябва да служи БПЦ, о. Марий Димитров, в едно радиопредаване си позволи да тълкува волята Божия (в познат вече стил) и смая всички с твърдението, че ако българският народ не се покае (разбирай, не се върне към стария стил) го очакват куп беди, между които и изригване на Витоша...

В настоящата статия ще се опитаме критично да разгледаме аргументите срещу новия стил, защото повечето от тях показват или непознаване на същността им, или просто целят да заблудят хората, които не са запознати с проблема.

Лично за мен, календарният въпрос никога не е имал някакво сотирологично значение и винаги ми се е струвало абсурдно да се хабят сили и енергия за апологии на този или онзи стил. Убеден съм, че календарът по никакъв начин не може да помогне или попречи на вярващия в деня на Страшния съд, тъй като Христос ще иска от нас отговор за същностните неща и тези 13, а скоро и 14 дни, в повече или по-малко е абсурд да бъдат определящи. Сам Бог, както всеки християнин добре знае, е извън календарите и времето (Пс. 89:5; Сирах. 41:6-7). Времето е човешка категория, определяща мястото ни в историята, която съществува само в контекста на времето, а за християните е присъщо да разглеждат всичко „от гледна точка на вечността”. Ето защо е меко казано нечестно да бъдат плашени вярващите с нелепи твърдения, че новият календар е път към ада, и следващите го са обречени на погибел, а същевременно се игнорират истинските и наболели църковни проблеми, разрешаването на които може да даде съществен принос в борбата за душите на мнозина.

Краеъгленият камък или централният аргумент във всяка една апология на стария стил е позоваването на някакво решение на Първия Вселенски събор относно празнуването на Пасха, което обаче никога не се посочва! Защо? Почти винаги позоваването на това решение е придружено и с авторско тълкувание, което при всички положения трябва да затвърди у читателите внушението, че новият стил грубо погазва постановеното в това правило и дори само този факт е достатъчен да ни постави извън Църквата. Към това обобщение мнозина апологети на стария стил си позволяват да добавят допълнителни аргументи и тълкувания, а именно, че постановлението е създадено най-вече с цел да забрани празнуването на Пасха с друговерци, а целта на новия стил била приобщаването ни с тях. Така ли е обаче в действителност?

Навярно на мнозина заинтересували се от въпроса им е направило впечатление, че всички апологии на стария стил се позовават на решенията на Първия Вселенски събор, но те никога не цитират това решение, а се опират на 7 Апостолско правило! Само че правилата на св. Апостоли, макар и да отразяват тежненията на епохата и някои разисквания на Първия Вселенски събор, не се явяват правила на събора, а нещо съвсем различно! Твърде манипулативно е да бъде слаган знак за тъждественост между двете, както мнозина недобросъвестно правят. Правило номер 7 на Първия Вселенски събор третира съвсем различен проблем от 7 правило на Св. Апостоли. Тук е редно да уточним, че така наречените "Апостолски правила" не са дело на самите апостоли, но на тях се гледа като на носител на ранното предание на Църквата и още от първите векове те имали голям авторитет, за което, разбира се, спомогнал и Първият Вселенски събор. Но Апостолските правила нямат и не могат да имат авторитета на правила на Вселенски събор! За да престанат бъдещите спекулации относно каноните на този събор, е необходимо ясно да кажем, че Първият Вселенски събор не е оставил нито един канон относно празнуването на Пасха! Тоест, всеки път, когато апологети на стария стил се позовават в текстовете си на някакво правило на Първия Вселенски събор, с което очевидно се опитват да облекат обвиненията си към новия стил с авторитета на този най-висш форум на Църквата, те определено ни лъжат. Това, което е било разисквано и решено на събора, но без да бъде формулирано в правило или канон, е относно празнуването на Пасха от всички църкви в един ден, а не както е била дотогава практиката различните църкви да се ползват от собствени изчисления и да празнуват в различни дни. Това става ясно от посланието, което император Константин Велики изпраща до епископите, които не са присъствали на Първия Вселенски събор.


И все пак, читателите ни навярно си задават въпроса, откъде тогава идват тия ожесточени нападки и тази ревност не по разум за стария стил? Няма дим без огън, казва народната мъдрост, щом толкова се шуми, едва ли е без причина. След като видяхме, че позоваването на "каноните на Първия Вселенски събор" е безпочвено, нека разгледаме някои от другите аргументи на вярващите в светостта на календара.

Седмо правило на св. Апостоли гласи: „Епископ, презвитер, или дякон, който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите, да бъде низвергнат от свещен чин.”

Очевидно е, че това правило има връзка с разискванията по време на Първия Вселенски събор, но да се твърди, че е правило на самия Вселенски събор е меко казано некоректно. Но апологетите на стария стил ни най-малко не се срамуват да го правят, нещо повече, позовавайки се на това правило, те се опитват да ни го разтълкуват по начин, изгоден на тяхната теза, но твърде далеч от истината. Като се опират на определено погрешното тълкуванието на Зонара: „.. Цялата заповед на това правило се свежда до следното: християните не трябва да празнуват пасхата с юдеите, т.е. не в един същи с тях ден; тъй като техният непразничен празник трябва да предхожда, а след това да празнуваме нашата Пасха. Свещенослужител, който не изпълнява това трябва да бъде низвергнат. Същото определя и Антиохийският събор в първото си правило, споменавайки, че определението за празнуването на Пасхата е определение на Първия Никейски събор”, радетелите за възвръщането на стария стил в Църквата тържествено обвиняват новостилните църкви в какви ли не грехове и канонични нарушения. Основното е, че новия календар позволявал някои празници (само неподвижните) да се празнуват заедно с инославни. Ако направим един кратък исторически обзор, ще може сами да се убедим, в погрешното търкувание на Зонара и отново в пълната неоснователност на обвиненията в канонични нарушения на т. нар. нов стил.

Сам нашият Господ Иисус Христос по време на земния Си живот, както е засвидетелствано в Евангелието (Ин. 2:13-25; 5:1-47) е вземал участие в юдейските празненства. Неговият пример след Възнесението е следван и от апостолите (Деян. 2:1; 20:16). Този пример е възприет и от ранната Църква и затова първите християни са празнували Пасха на 14 нисан, тоест в същия ден, в който юдеите са извършвали своята Пасха. Тази практика дълго време просъществувала в римската провинция Азия, като поради тази причина християните били наричани четиринадесетници. В много от другите църкви била извършена първата пасхална реформа и те започнали да празнуват в първия неделен ден след 14 нисан. Тази реформа не се явявала някакво богословско осмисляне на празника, а по-скоро прецизност по отношение на историческия факт на Възкресението, тъй като Христос възкръсва в „първия ден след съботата” (Мт. 28:1), тоест в неделя. И двете практики имали своето право на съществуване, но неизбежно разликата била и повод за съблазън. Любопитно е да отбележим, че различието става предмет на обсъждане между св. Поликарп Смирненски и епископа на Рим Аникет по време на посещението в Рим на св. Поликарп през 155 г. Срещата не довела до уеднаквяване на практиките, тъй като и двете страни държали на собственото си разбиране за празника. Това различие обаче не довело и до разрив между двете църкви (както прибързано правят днес някои от отпадналите в разкол правоправещи), но напротив, отчитайки различията си, двамата йерарси отслужват съвместно св. Евхаристия, в знак на потвърждение на единството си в Христа. С това си съвместно отслужване на св. Литургия, двамата църковни предстоятели ясно показали, че въпросът за датата на празнуването на Пасха не се явява догматически и не може да бъде причина за църковно разделение!

За съжаление, на римския престол не винаги стояли хора от висотата на еп. Аникет. По времето на своето управление римският епископ Виктор (189-198) заплашил малоазийците с отлъчване, ако не уеднаквят пасхалната си практика с Рим. Епископ Поликрат Ефески, който стоял начело на малоазийските епископи, написал писмо до еп. Виктор, в което обяснявал, че малоазийската традиция следва апостолската практика и за тях практиката на Рим се явява нововъведение, но те не ги съдят, нито искат да се откажат от нея. Еп. Виктор обаче бил непреклонен и отлъчил малоазийците от евхаристийно общение. Тази груба реакция на римския епископ Виктор предизвикала протестна реакция дори у такива привърженици на празнуването на Пасха в първата неделя след 14 нисан като св. Ириней Лионски. Св. Ириней отправил послание към еп. Виктор, като го призовавал да пребивава в мир с празнуващите Пасха на 14 нисан. В него между другото св. Ириней Лионски казва, че прекратяване на евхаристийното общение по обрядови въпроси е недопустимо.

Тук е времето да подчертаем един много важен момент от църковната история, а именно, че в началото Църквата не извършвала собствено изчисление на Пасхата. Тя плътно следвала юдейското изчисление и различията се появили само в това дали да празнува точно на 14 нисан или в първата неделя след 14 нисан. Но в периода ІІ-ІV в. юдеите провеждат реформа на своя календар. Тъй като техният календар е лунен, в сравнение със слънчевия се натрупва грешка, която трябва периодически да бъде поправяна (в лунния календар дните са с продължителност 29 и 30 дни, като годината съставлявала 364 дни, затова се налагало често евреите да прибавят една високосна година – вместо 12 тя съдържала 13 месеца и по този начин изравнявали своята година с тази от слънчевия календар). В резултат на юдейската реформа на календара се получило така, че при изчисляването на празниците по новия си календар у евреите се случвало така, че Пасха понякога започнала да се пада преди началото на пролетното равноденствие. В древния свят пролетното равноденствие се считало от мнозина за начало (неофициално) на новата година. В резултат на тази реформа и на християните се налагало да празнуват веднъж преди пролетното равноденствие, веднъж след него, което наложило християните да съставят собствени пасхални таблици за изчислението на Пасха, за да могат винаги да празнуват след пролетното равноденствие - така било поставено началото на християнската пасхалия. Създаването на такава независима пасхалия означавало, че християните повече нямало да се съобразяват с юдейската дата 14 нисан, която след юдейската календарна реформата престанала да отразява правилно деня на Пасха. В Рим и в Александрия започнали независимо един от друг да създават свои пасхални таблици. Няма да се спираме подробно на принципа, залегнал в създаването на тези пасхални изчисления, само ще отбележим, че имало църкви като малоазийските например, които продължили да празнуват съгласно утвърдената практика на 14 нисан по юдейския календар. В резултат на изменилата се църковна практика, когато Александрийската и Римската църкви създали собствена пасхалия, независима от юдейската, се стигнало до там, че понякога разликата в празнуването на Пасха между малоазийските и другите църкви стигала до 5 седмици.

Точно тази разлика се опитва да отстрани Първият Вселенски събор и точно на това се явява отражение въпросното 7 Апостолско правило и 1 правило на Антиохийския събор. Да бъде уеднаквено празнуването на Пасха в цялата Църква и това празнуване да става на базата на собствено изчисление на Пасхата, което да не бъде в зависимост от изчисленията на юдеите. Точно и ясно, никакви забрани за съвместно празнуване с юдеите, както се опитват да ни убедят старостилните защитници. А щом няма забрана за празнуване на Пасха заедно с юдеите, то напразно ни се вменява и забрана за празнуването с инославни, още повече, че канон, съдържащ термина инославни никъде не съществува. Всичко е въпрос на манипулации, математика и добре подбрана аудитория. Но за да не бъдем голословни в твърдението си, че това правило не забранява празнуването на Пасха заедно с юдеите, а само забранява тя да бъде изчислявана съгласно техните пасхални таблици, е необходимо да приведем няколко примера.

Ако Църквата ни действително с това правило е целяла забрана за празнуването на Пасха заедно с юдеите, и реципрочно с инославни, то как защитниците на тази теза ще обяснят следното: Първият Вселенски събор се провежда през 325 г, Антиохийският събор се провежда 341 г. Апостолските правила се приема условно, че са съставени в един период І-ІV в., въпросното 7 Апостолско правило се е появило веднага или малко след Първия Вселенски събор, но при всички положения преди 341 г., защото на него се позовава 1 правило на Антиохийския събор. Тоест при всички положения съгласно тълкуванието на апологетите на стария стил, Църквата е забранила съвместно празнуване с инославни и юдеи преди 341 г. Да, но убедително доказателство, че правилото казва това, което твърдим ние, е фактът, че християнската Пасха продължава да съвпада многократно с юдеиската и след 341 г. Така например християнската Пасха съвпада с юдейската само две години след Антиохийския събор в 343 г. В последствие сме празнували Пасха заедно с юдеите през 347, 367, 370, 374 и 394 години. През следващия пети век сме празнували заедно с юдеите още девет пъти и т.н. За последно християни и юдеи празнуват заедно Пасха през 783 г., след тази дата поради неточностите натрупани в юлианския календар и новите реформи в юдейската пасхалия, съвместното празнуване става невъзможно. Освен това, щом въпросното правило забранява според апологетите на стария стил празнуването на Пасха заедно с инославни, защо мълчаха, когато през 2007 г. православни, католици и протестанти празнувахме заедно Пасха? Нали според тях, новият стил е създаден с тази кощунствена именно цел - сближаването с друговерци, докато старият, съвършеният, осветеният стил, никога не би допуснал подобно нещо? Хубаво е да се има предвид, че православната, римокатолическата и протестантската Пасха ще съвпаднат отново през следващата 2010 г., ще съвпаднат и в 2011 и в 2014 и в 2017 и т.н. Кой е виновен за това? Новият стил ли? Няма как да бъде той, защото сипейки обвиненията си срещу новостилните църкви, старостилните апологети някак си все забравят, че новостилните църкви остават верни на това предписание от 7 Апостолско правило, да празнуват Пасха заедно с другите сестри църкви. Изчисляването и празнуването на Пасха, както и всички подвижни празници, които зависят от Пасхата в новостилните църкви остават непроменени и се изчисляват и празнуват по същия начин и в същия ден, в който ги празнува и църквите, които се ръководят от стария стил. Тоест и при стария, и при новия стил пасхалията се изчислява така, както е било поставено в древната Църква след Първия вселенски събор. Тогава? Тогава остава само възможността, да се съгласим с единствено правилното тълкувание на правило 7 на св. Апостоли и на 1 правило на Антиохийския събор, а именно, че думите: „който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите”, не могат в никакъв случай да се разбират като забрана за празнуване заедно с юдеи или с който и да е било друг, а само като указание за прекъсване на дългопросъществувалата древна практика Пасха да бъде поставяна в зависимост от юдейското изчисление на пасхалията.

(Следва продължение)