Правилата на светите апостоли – произход и авторитет

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12782/319/

Почти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните 5-6 века, започват с така наречените "Правила на Светите апостоли". Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, йерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и др. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да счете, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до 15-16 век, при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския йезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501 -1584), които освен защитник на доктрината за Непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и др., говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите били издадени писмено и непосредствено от светите апостоли на събора в Йерусалим (45 г.). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-йезуит, Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.

Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила се явяват квинтесенция на казаното от самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Мат. 5:32; 19:17 и правило 48 на св. апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1Тим. 3: 2-13; Тит 1: 5-9; 1 Петр. 5:1-4 и др. с правила 17, 25, 42 -44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на указаните от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни йерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, на които указват и отците от І-ІІ в. като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиян и др. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от светите отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позоват на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат "църковни постановления", "апостолски предания", "древни чинове" и т.н.

Виждаме, че още на І Вселенски събор (325 г) св. отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги упоменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1-о и 2-о на І Вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21-о и 80-о на апостолите. В правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза "Апостолски правила" (Αποστολικοί κανόνες).

Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях е професор Дрей (Drey) от университета в Тюбинген. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолските постановления са сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква. Първият сборник е създаден през V в. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал 50 правила. Към него през VІ в. са били добавени още 35 правила и така се е появила днешната компилация, която съдържа 85 правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като автентичен частично само първия сборник с 50 правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още 35. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 г.

Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът с Апостолските правила е бил създаден през ІІІ в., когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните поместни църкви. Някои автори, като Хефеле, например, считат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на ІІ, началото на ІІІ в., но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Апостолските правила, определя времето за появата им в самото начало на V век. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание „Didascalia et Constitutiones Apostolorum” и „Die apostolischen Konstitutionen”.

В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин и влезли в сборник в периода края на ІІІ, началото на ІV в. под името Апостолски. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 г. в голямата си част повтарят Апостолските. Този факт от една страна сериозно говори в полза на сирийския произход на Апостолските правила, а от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Апостолските правила говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата е ръкопис от 520 г. (публикуван от E. Brooks) с писма на Северий Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Йоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.

Друг интересен момент в т.нар. антиохийска теза, на която още преди повече от 100 години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Апостолските правила с правилата от събора в Антиохия. Те дори считат (което е актуално и до ден днешен сред някои изследователи), че Апостолските правила всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина една такава мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Апостолските правила има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че Апостолските правила предшестват Антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че

признаването на апостолски авторитет на „правилата” не е равнозначно на апостолско авторство

Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от ХІ век, а още от ІІ-ІІІ век. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Апостолските правила във вида, в който са се утвърдили на Изток и от там в Православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 г.) са и остават 85. Римската църква никога не признава за апостолски повече от 50 правила. Но дори и в този съкратен вид, Апостолските правила не добиват безспорен каноничен авторитет в Западната църква. Причините са различни, една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и факта, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През V в. известният монах Дионисий Малки (автор на т.нар. християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Апостолските правила за първи път на латински език.[1] За превода си ползва известен нему списък с 50 правила (това е и един от аргументите на проф. Дейл за първия сборник, с 50 правила, към който били добавени впоследствие още 35). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum” и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae” още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се считат за апостолски.

В края на V в. на поместния събор в Рим (494 г. или по-вероятно 496 г.) под егидата на папа Геласий (св. Геласий І – третият и последен римски папа с африкански произход) тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет “De libris non recipiendis” и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд(ас) (514-523) [2], към числото на забранените книги бил включен и сборникът с Апостолските правила. Това включване на правилата в числото на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през ІІІ – ІV в. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций (+399) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също 46-о правило, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която взимала предвид кой именно и как е извършил кръщението.

През ІХ в. Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит за реабилитирането на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие през ХІІ в. правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на каноничен корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici ), Апостолските правила добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Но трябва изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 г. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Апостолските правила в техния силно съкратен вариант от 50 правила.

На Изток първото ясно упоменаване на някакъв сборник „Правила на Светите Апостоли” срещаме в края на ІV в. в постановленията на Константинополския събор (394 г.) под председателството на архиепископ Нектарий. Почти два века по-късно, в средата на VІ в. виждаме бъдещия патриарх Йоан Схоластик (565-577) да включва в своя каноничен сборник 85 апостолски правила. През VІІ век се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Апостолските правила. На Трулския събор (690-691 г.), който ние православните наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките” консилум „erraticum”, се приема едно дълго правило известно като правило 2-о. Там се прави кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци с по-известни правила, като изрежда тези на предходните поместни и Вселенски събори, частните правила на св. отци: Теофил, Дионисий, Петър Григорий, Атанасий, Василий и т.н. Това правило започва изброяването с Апостолските правила, като изрично упоменава, че те са 85. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Апостолските правила са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и светите отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал”.

Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като А. Карташев са „полемично отправени” срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около 10 папски легата, а представителите на Изтока на моменти са достигали 230 души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий І (687-701), категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Йоан VІІ (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за "византийското коварство" съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в „Liber Pontificalis” буквално пише, че легатите били принудени да подпишат решенията на събора „legati decepti suscribserunt”. По-късно папа Николай І ще използва подобен повод, за да напомни на император Михаил ІІІ как с принуда византийците са изнудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана Vittorio Peri изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Апостолските правила и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папа Константин І (708-715), Адриан І (772-775) и Йоан VІІІ (872-882).


Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за "правилата на VІ Вселенски събор" и дори цитират споменатото второ правило като правило на VІ Вселенски събор. Такава практика съществува и у някои автори пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между V и VІ Вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на VІ Вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият Вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматичните въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че VІ Вселенски събор (680-681 г.) и Трулският събор (690-691 г.) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на V и VІ Вселенски събор. При всички положения обаче, правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на V, нито на VІ Вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неотделима част от едната православна Христова църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на Вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.

Свещеното предание на Христовата Църква не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Св. Дух, който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноничното творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори - нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира само по себе си, че едно епископско събрание е "църковен събор". От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго - повече? Тук е мястото на подчертаем, че Св. Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с него и поради това винаги трябва да отчитаме "историческия характер" на църковните канони. Каноните нямат "небесен произход" и не са спуснати от "небето", а "небето" слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму това, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.

Като Вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси - основни за вярата догматични истини и важни за ежедневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя "вселенски" характер и съответните събори са наречени "Вселенски". Те са Вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им придавало "вселенски", тоест общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на Вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Апостолските правила съдържа почти всички важни канони, които в последствие са били разработени от Вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от св. апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата "до края на времената".


--------------------------------------------------------------------------------

[1] Този текст е критично издаден за първи път у: Turner С., Ecclesiæ Occidentalis monumenta juris antiquissima, Oxford, 1899, fasc. I, 1-32.

[2]Св. Хормизд папа Римски, подобно на св. Геласий І е светец на Църквата. Той е известен с прекратяването на т. н. „Акакиева схизма” между Рим и Константинопол и възстановяване на общението между тях през 519 г. До нас е достигнала кореспонденцията между папа Хормисд и Константинополския патриарх Епифаний. Паметта му се чества на 6 август.