Благовещение

.

Автор: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12994/51/


“Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените... Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти…” (Лука 1:28-38)


Днес Църквата чества Благовещението на Пресвета Богородица. Благовестието на архангел Гавриил положило „началото на спасението” на всички нас и явило „пазената от векове тайна”. Днес, ние заедно с цялата земна и небесна Църква молитвено съзерцаваме „Царицата на Ангелите” и чуваме думите, с които тя приема да стане майка на Бога и така възстановява отново съюза между небето и земята: „Ето рабинята Господня”. С каквито и радост и тържественост да отбелязваме този празник, ние по-скоро предусещаме величието на случилото се, без да имаме реална, истинска представа за него. Съвременният човек, възпитаван от малък да бъде лидер, хегемон и господар, не разбира смирението на Богородица. Недоумението става още по-голямо поради думите, с които тя отвръща на архангел Гавриил. Думата „рабиня” (ръцкото „δούλος”) предизвиква негативна реакция, асоциира се с покорност, безволие, слугинство и въпреки че в българския език се прави опит да бъдат разграничени семантично „раб” и „роб”, този негативен привкус в значението на думата у мнозина остава. В контекста на Евангелието обаче, когато архангел Гавриил благовести на св. Богородица, думата рабиня, раб имат различен смисъл.

Рабът е антоним на работник, наемник, гръцкото „εργάτη”. Работникът е платено лице, наето за извършването на определена сезонна работа, той идва, свършва си договорената работа, получава си парите и си тръгва. Рабът, за разлика от работника, не е наемник, той е почти част от семейството, родственик, без да е от същия род, наследник, без да бъде родственик. В момента, в който св. Богородица изрича „ето рабинята Господня” се прокарва мост между небето и земята и всички ние, родствени на Богородица, чрез нея се сродяваме с небето, а Бог снизхождайки към човека, се сродява с нас в Богородица и така се явява „тайната от вечността”, а именно, че Бог стана човек, за да може човек да стане Бог.

За разлика от повечето Господски празници, Богородичните чествания се обособяват твърде късно в Църквата. Изначалното почитане на майката на нашия Бог Иисус Христос, за което имаме свидетелства от катакомбите още от ІІ в., започва да се обособява в конкретно честване едва в началото и дори средата на V в. (според артефакти в Рим и Равена от времето на папа Сикст ІІІ 432-440). Първоначално е съществувал един общ Богородичен празник – Събор на Пресвета Богородица, който възниква в резултат на вероизповедните определения на Третия Вселенски събор през 431 г.

Още с възникването си празникът Благовещение Богородично носи различни имена - Зачатие Христово, Благовещение Христово, Начало на изкуплението, Благовестието на ангела и т.н. За съжаление, дори и до днес, не знаем със сигурност къде точно и как се е зародил този празник. За празнуването му имаме сведение на бл. Йероним (+420). в Liber nominum locorum той споменава, че в Назарет, на мястото където е станало възвестяването на благата вест от архангел Гавриил бил издигнат храм в чест на Боговъплъщението чрез св. Богородица. Най-достоверното сведение обаче, от което се вижда, че Благовещение става официален празник, е указ на император Юстиниан от 560 г., в който се фиксира датата на празнуването на празника – 25 март. Интересно е, че св. Епифаний Кипърски в своя Panarion говори, как по негово време мнозина считали, че Христос е заченат през седмия месец. В приписваните на св. Атанасий Александрийски „Quaestiones ad Antiochum ducem” – (творба, създадена след неговата кончина) се казва, че Христос се въплътил в утробата на Дева на 25 март. Въобще тази дата добива популярност и започва да се налага в Църквата, след като на Запад се утвърждава и започва да се чества 25 декември като ден на Христовото Рождество. Св. Анастасий Антиохийски в една своя проповед споделя едно любопитно съждение, а именно, че датата на Благовещението 25 март съвпада с деня на сътворението на човека, защото според него съгрешилият човек трябва да бъде възсъздаден в същия ден. Тук трябва да отбележим, че съществуващите слова за Благовещение, приписвани на св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Прокъл Константинополски и др. са дело на други хора и на по-късни времена. От VІІ век нататък празникът Благовещение вече се споменава редовно в църковната и богослужебна литература. От 52-о правило на Трулския събор се вижда, че Благовещението е литургично ситуирано в живота на Църквата, а от дадените предписания, забраняващи извършването на Св. Литургия по време на Великия пост освен в дните събота, неделя и на Благовещение, разбираме, че празникът започва да се осмисля все по-дълбоко богословски. В подкрепа на това свидетелстват литургичните извори, показващи развитието на празника. Поради връзката на Благовещение с цикъла на подвижните църковни празници и поради възможните различни празнични съвпадения се създават множество правила за извършването на богослуженията от цикъла на Благовещението, наречени Благовещенски глави (ръководства или указания за празника). Едно бързо сравнение на Йерусалимския канонар (VІІ в.) на Кекелидзе (грузинската му версия) и Канонар от Синайската библиотека (Х в.) показват огромното литургично развитие и натрупване на нови указания за празника в този период от около два века и половина. Сравнението на Йерусалимските типикони (типици) позволява да се проследи до голяма степен еволюцията на празника, включително и до съвременното му състояние, зафиксирано в печатните издания.

Чрез своето литургично богатство за този празник, натрупано през вековете, Църквата отправя към всеки един от нас едно послание: онова „Да”, изречено от св. Богородица на Божията воля към нея, заличило греха на Ева. Нейната духовна чистота й дала дръзнованието да се съгласи да изпълни непостижимия дори за ангелите Божи план за нея. Подобно на нея и всеки човек, роден в Христа за нов живот, трябва да се стреми към онази духовна свобода, която ще му позволи да казва без страх и съмнение „да” на Божията воля в живота му. Само така може да се докоснем до дълбочината на този празник и да разберем думите „Днес е началото на нашето спасение, днес се открива пазената от векове тайна: Синът Божий става Син на Девица..”