Сякаш се каят, сякаш прощаваме...

.

д-р Николай Михайлов
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/14477/48/

През 2002 г. трима интелектуалци - д-р Николай Михайлов, проф. Калин Янакиев и Явор Дачков - публикуваха в медиите Открито писмо за състоянието на Българската православна църква. Десет години след това отново разговаряме с д-р Михайлов за положението на нашата църковна общност и за ситуацията, породена от отварянето на досиетата на висшия клир.

- Какво се промени в Българската православна църква десет години след вашето отворено писмо?
- Архонтите са новината. Съществото „мутра” беше въведено в храма, като „светилник на скрин” (по думите на Пловдивския митрополит Николай). Това, което извърши Галактион Старозагорски е смайваща литургична пародия, ритуално кощунство. Но то е и своеобразна карикатура на византийската „симфония на властите”. „Мутрите” получават статут на „външни епископи”, на гаранти на временното благо. Архиереите – князе на църквата, пастири на душите. Получава се нещо като корпоративна църква, финансово обезпечена елитарна структура. Синтез на Църква и Подземие. Масонска работа с евразийски елементи. Или обратното.

- Изправени сме пред лицето на сериозна, може би най-сериозната църковна криза, която кулминира в отварянето на досиетата на висшия клир. Страхувате ли се от нея?
-Не виждам основания. Висшият клир е в трайна несъстоятелност, която по парадокс спестява всички остри кризи. Острата криза предполага контраст на състоянията „до” и „преди”, предполага пречупване. В нашия случай няма до и преди, има все същото. Не може да стане нито по-добро, нито по-лошо, защото е посредствено. Защото е такова, каквото е било, е и ще бъде. Посредственото е стабилно в своята посредственост. Какво може да ни изненада от страна на висшия клир, от къде иде този потрес? За висшия клир се знае всичко, което трябва да се помни, за да си спестим разочарования и „кризи”. Този клир е провинциален, бавноподвижен, съсловно затворен, несменяем. Този клир е произведение на тоталитарната власт и на българското битово монашество, с руска или гръцка специализация, което не променя много. Този клир е възпитаник на българските духовни училища, дремещи в 19 век, в епохата на Рада Госпожина, с назидателната книжнина и умопомрачителната апологетика на г-н Маджуров, воюваща с фантоми като Хекел и Хелвеций, в епохата на Дерида и Докинс. Този клир говори неудобопонятен език, с архаични включвания и дежурна патетика, защото не може иначе или защото бяга от отговорна публична реч. Накрая, но не на последно място, този клир е носител на всички свойства на своя народ, на неговата „дребна душа”, по думите на един наистина праведен български духовник. Този клир е народен, той е наш и ние сме негови. Спокойно, следователно.

Православният човек е в криза, преди кризата с архивите. В душата на този човек истини на Преданието се конкурират с предразсъдъци на Просвещението, научни положения с битови суеверия, реалността с телевизията. На всичко отгоре арбитражът на тези вътрешни „войни” е поверен на „духа на времето”, на постмодерния релативизъм, който въдворява мир, чрез обезсмисляне на всичко. Получава се голяма немощ. Православието, в неговата масова употреба, е редуцирано до ритуалите на колективното суеверие и смътния религиозен усет, до автоматизирана „благочестива” практика, която вълнува сетивата, но приспива духа. Консервативният инстинкт бди над този благочестив хаос и отказва да го проблематизира, за да си спести дестабилизация на веровото равновесие. Маловерието е плашливо, обича душевен комфорт. Мисълта тревожи. Много по-често, отколкото допускаме, „религиозността” маскира воля за власт и стратегии на самолечение. Интелигентът си набавя мощ, масовия човек - опора. Тези „досиета” са важни.

- Какви ще са последиците от тази криза върху църковния живот и преди всичко върху църковното съзнание на миряните?
- Ако стане ясно, че архиереите са работили за „националната сигурност, културно-историческото наследство и световния мир” няма да им стане нищо, ще бъдат оневинени „по икономия”. Ако имат доноси ще трябва да се каят, което повлича лицемерие, защото няма как да се кае този, който е направил всичко, за да не му се наложи да се „кае”. В последна сметка, разкаянията и прошките ще бъдат сведени до драматургията „сякаш”. Сякаш се каят, сякаш прощаваме. Живеем в епохата на симулациите, ще се справим и с тая.

Има хора, които страдат от разкритията. Чух една благочестива жена да казва, че чула свещеник от „Св. Седмочисленици” да казва в проповед: „Така е било, е и ще бъде”. И се успокоила. Чудесни думи от амвона. Никаква патетика, никакви илюзии. Скромна мяра, съвет за търпение. Слава Богу за всичко…

Широката публика от случайни църковни „потребители” ще се справи трудно, особено „десните”, които са шокирани от разкритието, че патриархът няма досие. Но имат отговор: ”от КГБ е”. И се успокояват, щом им хрумне тази мисъл.

- Виждате ли оздравителен изход от ситуацията, която ще предизвика отварянето на досиетата на висшия клир?
- Не съм сигурен, че имаме сили за справяне с въпроса. Ще се замаже. Най-голямата фалшификация ще настъпи в момента на „прошката”, защото нито ще се каят, нито ще прощаваме, а ще се преструваме. Рискът да се случи „благочестив” театър е съвсем реален. Накрая, ще настъпи тържествената измишльотина - от умора, безсилие и суета. Ще се събере православната художествено-творческа интелигенция в някоя зала и от висотата на своята „въцърковеност” ще обяви готовност да прости, защото желае да е отговорна и щедра. Ще се получи колективна прелест с бурни ръкопляскания, чийто адресат ще бъде тя самата. Няма да е добре, ако миряни с харизмата на специално самомнение се натоварят с мисията „да артикулират” актуалната криза, като последна инстанция на съвестта и разума. Ако започнат да индивидуализират вини, да връчват индулгенции и да предписват лечения, в качеството си на нещо като архиереи от гражданското общество. Това ще бъде безобразие на самонатрапен духовен борд, на нелепа духовна претенция. Тази привилегия на уникалната съдна способност принадлежи на интелектуалците от "АБВ", на набожните атеисти. На християните прилича скромност. Убягва ни тази скромност, „суетата всинца ни лъсти”. Бедите се мултиплицират с усилията на „спасителите”, това се опитвам да кажа. В слабостта и безсилието има повече духовна истина, отколкото в натрапничеството на „експертите”, в активизма на „компетентния елит”. По-добре да се каем, а Бог да промисля. Не се знае, какво ще излезе от собствените ни ръце, какво благочестиво безобразие ще се получи. Не беше ли молитвата средството?

„Оздравителен изход” ще имаме, съдейки по очакванията, ако всички архиереи, извършвали доноси, постъпят в манастир за покаяние или сладък живот. По избор. Но то няма да се случи, освен по чудо. Междинните варианти, свързани с лицемерни разкаяния и суетни опрощения, ще изведат на авансцената всеобщата ни несъстоятелност. Това, от което се нуждаем не е „изход”, сиреч набързо сковани компромиси, а истина. Търсенето на истината е бавна работа в режим на несигурност и такт, а не сприхав натиск на късогледо „правдолюбие”. Нуждаем се от освестяване. Това което говорят архиереите дотук е духовно невменяемо. Говорят като „блажени”, като владици, с извинение. „Такова беше времето”, „всяка власт е от Бога”, не можеше да не бъдем „в синхрон”, „извинявайте, ако има засегнат”. Чух да казват, че авторът на тези думи „се покаял”. Това ли било?

Със старата представа за национална църква е свършено, този трус ни връща към неизбежното. Държавата не се нуждае от Църква, а от бутафория с това име. И наема персонал. Така беше при комунизма, така ще бъде и нататък. Глупаво е да очакваме от този персонал да се кае и още по-глупаво е да обявяваме, че се е разкаял. Тази игра на фалшификации е политическа, мястото й е в партиите и в телевизора, а не в Църквата. Моята теза е, че „кризата” не е толкова в разкритията, колкото в лесните „решения”, в съзнателната или безсъзнателна лъжливост на подходите за справяне. В присъдите и индулгенциите.

- Има ли гонение срещу Църквата у нас и от кого?
- Гонение срещу Църквата има от І век, освен в периодите на фаворизиране от държавната власт, но тогава Църквата не е била в гонение, а в падение. Изборът между героична и послушна Църква е мъчителна дилема. С Кесаря винаги е сложно.

Сигурно е, че ”кажете си доносите” не е гонение и „спрете с архонтите” – също. Ако това е гонение, предлагам да му се израдваме. В претенциозността на „външните” има повече истина, отколкото в самозащитата на църковните патриоти, идолопоклонници на институцията. Църквата не е сграда, личен състав, фолклор и национална идентичност, а Дух и Истина.

Впрочем, като казват „гонение” със сигурност нямат предвид ДС и със сигурност имат предвид „Двери” и Горан Благоев. ДС не ги преследва, а защитава. И то в писмен вид.

- Какво бихте искали да се случи в Българската православна църква през следващите десет години?
- Енории, братства. Вероучение в енорийските центрове, провеждани с творчество и такт. Грижа за децата. Край на архонтите. Благоприличие на висшия клир, спонтанно или под натиск. Разговор в дълбочина за духовната ситуация, взаимна подкрепа във всеобщата ни немощ. Отказ от малоумна политизация, еманципация от предразсъдъците на „лявото” и „дясното”. Посветени монаси, благоразумни свещеници. Мир. Огнено покаяние за изтерзаните ни души. Но това е друго, съвсем друго…
.
.