Руското богословие след епохата на тоталитаризма

.

Автор:Леонид Кишковски
Превод:В.Каравълчев
публикувано:Живо предание http://dveri.bg/khcdr
.
Няма неутралитет, в света вече не съществуват обикновени, прозаични проблеми или въпроси. Всичко днес е оспорвано, двусмислено и разделено. Всичко трябва да бъде съизмерено с всеобщите претенции на Антихриста, който бърза да постави върху всичко своя печат. Всички хора са изправени пред избора – вяра или неверие, и това или-или се превръща в изгаряща дилема. „Този, Който не е с Мене, е против Мене, и който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30). Революцията разкри ярка и болезнена истина за руската душа, разкри огромната пропаст, образувана от безверието, отстъплението, бедствието и покварата. Руската душа беше отровена, объркана и разрушена. Само с цената на огромни усилия, на истински духовен стремеж, със светлината на Христовия разум, чрез думи на искреност и истина и чрез словото и силата на Светия Дух, наранената душа, която е объркана и обезпокоена от зли съмнения и заблуди, може да бъде излекувана и укрепена.[1]

В един от последните акорди на своите Пътища на руското богословие отец Георги Флоровски (1893-1979) прочувствено разсъждава за смисъла на събитията в Русия. Мислите му го отвеждат, отвъд политическия – до дълбокия духовен и богословски смисъл на станалото. Той пише тези думи през 30-те години на миналия век. В съветските времена Руската православна църква страда от безпрецедентно гонение. Затварянето и разрушаването на храмове и манастири, държавен атеизъм, наложен върху всички аспекти на живота, арестите и затворите, заточението и убийството на епископи, свещеници, монаси, богослови и на десетки хиляди вярващи доведоха Църквата до изтощение. Гласът на Църквата в обществото беше заглушен, нейното учение подиграно, нейното изчезване – прогнозирано. Системата на държавен атеизъм издържа около седемдесет години.

Яростните преследвания идваха на вълни и под различна форми. Натискът върху Църквата бе неумолим. Милиони затворници бяха освободени от Гулаг през 50-те и 60-те години – добре дошло признание за масовия терор от епохата на Сталин. Въпреки това, след период на относително спокойствие за Църквата, през последното десетилетие от управлението на Сталин преследването на религията е подновено, а броят на православните храмове намален наполовина – от приблизително 14 000 до 7 000. Това показа силата на идеологическия ангажимент на Комунистическата партия за унищожаване на религията.

Една от последиците на държавния атеизъм и преследването на религията беше мълчанието на богословието. Имаше много деформации и недостатъци в руското общество преди епохата на комунизма. Деформации и недостатъци съществуваха и в живота на Църквата. Но имаше и открита дискусия и оживен дебат за ролята на Църквата и за предизвикателствата, пред които е изправена богословската мисъл. Богословите, религиозните мислители и философите разсъждаваха и дебатираха върху мисията и евангелизацията, върху мястото и ролята на Църквата в държавата и в обществото. Тези дискусии и дебати не бяха само дело и организация на църковните кръгове, нито пък бяха ограничени само до тях, но имаха голям обществен отзвук – във вестници, в обществения живот.

Въпроси в началото на 20 век

Сред най-горещите въпроси в началото на 20 век е този за отчуждението на образованите хора от Църквата. Една от характеристиките на руската интелигенция е нейното чувство за обществена отговорност, съвест и ангажираност. Най-представителните гласове на интелигенцията – писатели и есеисти, религиозни и философски мислители – по правило са далеч от Църквата и са критични към нея. Отчуждението е взаимно. Църквата и нейните главни представителни, също по правило, са враждебно и критично настроени срещу интелигенцията. Църквата и обществото, представлявано от интелигенцията, нямат общ език, и поради това липсва и общение помежду им. В началото на 20 век в Санкт Петербург са организирани разговори между представители на църковната мисъл и на светската интелигенция под формата на религиозно-философски срещи. Тези срещи са били обещаващи – въпреки трудностите, това са опити за преодоляване на взаимното отчуждение.

В годините преди комунистическата революция задълбоченото интелектуално и духовно търсене продължава да провокира руската интелигенция, подтиквайки някои към религиозната вяра. Сергий Булгаков – голям мислител, първо като политически икономист, след това като философ и накрая като богослов – свидетелства за духовното търсене на своето поколение. Той вижда своето интелектуално и духовно пътуване като завръщане на блудния син в дома на Отца.

Друг горещ въпрос в Русия през първите години на 20 век е реформата на Църквата. В специален въпросник, изпратен до всички епархийски епископи на Руската православна църква, са предложени за обсъждане и преразглеждане въпроси от целия спектър на църковния живот. В отговорите си епископите оценяват състоянието на Църквата и са искрени в своите критики към организацията и структурите на Църквата, епархийските администрации, към мисията и богословското образование. Целта на въпросника е той да се превърне в стъпало по пътя към свикване на Събор на Руската православна църква. Мнозина се надяват, че подобен събор ще освободи Църквата от бюрократичната ѝ роля, която твърде много прилича на тази на държавата, нещо което ще ѝ позволи да изпълнява истинската си роля и истинското си предназначение.

Поради нежеланието на император Николай II да позволи свикването на събор, който да доведе до реформи в живота на Църквата, свикването на такъв събор става възможно едва след абдикацията на императора през 1917 г. На събора е решено да бъдат взети мерки за възстановяване на премахнатото от Петър Велики около 200 години по-рано патриаршеско управление на Руската църква. Извършени са и други реформи в църковното управление и структура, като са набелязани мерки за промяна и в други области. Поради започналото насилие и хаоса от комунистическия преврат и последвалата го гражданската война, съборът не е в състояние да приключи работата си. Комунистическите репресии и насилие свалят Църквата от обществената сцена, а богословите са принудени да замълчат. Ново, радикално реформаторско движение под името Жива Църква е използвано от комунистическия режим и неговата тайна полиция, за да заблуждава и да разделя Църквата. Задачите на Живата Църква са да направи всички идеи за църковни реформи подозрителни като потенциални прояви на незачитане на църковната традиция и като израз на безверие.

Преследване и мъченичество

Трябва да отбележим, че репресиите в Съветския съюз имат универсален обхват. От тях страдат всички слоеве на обществото – селяни и работници, образовани и интелигенция, комунисти и социалисти, монархисти и либерали. Комунистическата идеология си поставя за главна цел да унищожи религията. Богословите, философите и религиозните мислители или изчезват в концентрационните лагери, или са принудени да заминат в изгнание.

Една значима и символична личност от това време е отец Павел Флоренски, учен и мислител с разностранни интереси – от богословието до точните науки, заради което често е наричан представител на възраждането (ренесансов мъж). В своите мисли и действия като свещеник, религиозен философ, богослов и учен о. Флоренски обединява тези често разделяни области. Той ще приведе в общение Църквата като богослужение и Църквата като богословие, светската и религиозната мисъл. Стилът на неговото богословско мислене и творчество е личен и интимен (по думите на отец Г. Флоровски), дори идиосинкратичен, но въпреки това той е известен участник в богословския разговор и диалог в руското общество и Руската православна църква. Хвърлен в затвора и заточен на север, в Соловецкия манастир, който междувременно комунистите са превърнали в лагер, отец Флоренски умира през 1937 г., в станалия нарицателен за управлението на комунистите лагер Гулаг. Богословската мисъл е ефективно скрита от обществото за много десетилетия.

В периода след Втората световна война властите разрешават съществуването на две богословски академии – Москва и Ленинград, както и на няколко семинарии. По времето на репресиите на Хрушчов семинариите са закрити. В последствие отново са отворени и така в началото на 90-те в Русия съществуват общо пет богословски училища: две академии – Москва и Ленинград (Петербург) и три семинарии – Москва, Ленинград и Одеса. Богословски книги и учебници трудно се намират, дори и в духовните училища. Тези, които са на разположение там, съответно са остарели и често непригодни за обучение. В обществото като цяло, богословската литература е голяма рядкост и се намира преди всичко в частни библиотеки или се доставя от чужденци, симпатизанти на Църквата в Русия, които посещават страната.

Два важни, но крайно недостатъчни източника на богословска мисъл са веднъж месечно излизащият „Вестник на Московската патриаршия” и богословското списание „Богословские труды”, които периодично се печатат от издателския отдел на Московска патриаршия. В преобладаващите условия на цензура и автоцензура богословските хоризонти на това, което може да бъде публикувано, са изключително тесни. А и броят на отпечатваните копия е толкова малък, че не може да осигури дори по едно копие на всяка енория. Скрито от погледите на обществото и властите, отделни вярващи, както и малки групи жертвоготовни християни със сигурност са правили всичко възможно да се запази жива религиозната вяра и мисъл. Липсата на открито пространство за публикации, обсъждане, дебат и диалог създават условия за много изкривявания и деформации.

В такива условия не е трудно да се изпадне в интелектуализъм или в антиинтелектуализъм, в естетизъм или пиетизъм, вярата да се превърне в ритуал или във вяра в предстоящия апокалипсис. Тези деформации често могат да бъдат сложно съчетание от няколко от изброените по-горе явления. Дори и при тези обстоятелства на наложен от държавата атеизъм обаче, гласът на истината и свидетелството на Бога в света, Евангелието на Христос, Божият образ в човека и присъствието на Бога в историята и света могат да бъде открити от тези, които имат уши да слушат. Ярък пример за такъв глас и личност е Сергей Аверинцев (1937-2003). Аверинцев е филолог по образование, учен по темперамент и апологет по призвание. Научната почтеност е била толкова присъща на неговите писания и лекции, както и историческата истината и морална яснота, че той става изразител на християнския мироглед, забранен от съветското общество. Това е уникално постижение – книгите и статиите на Аверинцев се публикуват въпреки всепроникващия идеологически контрол, упражняван от Комунистическата партия и Съветската държава. Неговите изследвания върху византийската цивилизация и върху други паралелни култури, както и статиите му във Философската енциклопедия са безкомпромисни в своята научна прецизност и достоверност, следователно и като свидетелство за Бога. Може би точно тяхната научна достоверност е тази, която им позволява да се възприемат не като някаква религиозна пропаганда, а по-скоро като безпристрастно и обективно научно изследване.

Разпадането на съветския комунистически режим и дезинтеграцията на Съветския съюз премахнаха държавния атеизъм от „командните висоти” на руския живот. Тази драматична промяна даде религиозна свобода в Русия за първи път от повече от седемдесет години. Движението за религиозна свобода започна с честването на хилядолетието от Кръщението на Русия през 1988 г. Въпреки все още действащите ограничения по това време, малко по малко публичното пространство се откриваше за истините на вярата и жестокото преследване на религията в съветския период. Един от първите признаци за тази промяна беше документалният филм за Соловецкия концлагер, където са били затворени и екзекутирани стотици православни вярващи, както и много други.

Възстановяването на паметта

Последното десетилетие на 20 век и първото десетилетие на 21 век са време за събиране отново на загубеното, забравено и разпръснато руско богословско наследство. Този процес не е координиран. Появяват се много нови проекти за публикации, осъществявани от съществуващи вече издателски къщи, както и редица нови издателства. Някои от тях са пряко или косвено свързани с Православната църква, други нямат връзка с Църквата или с църковните институции. Крайният резултат е повторното публикуване на много богословски и философски произведения, написани и издадени преди комунистическата цензура да бъде наложена. Четящата публика в Русия получава достъп до богословските и философски идеи на 19 век и мислители на руския религиозен ренесанс от началото на 20 век. В допълнение, книгите от страна на богословите в емиграция и особено на преподавателите в Института за православно богословие в Париж „Св. Сергий” и семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк сега са лесно достъпни. Сред новите публикации в Русия са работи, написани по време на Съветския период и четени понякога тайно, но никога преди това публикувани. Добър пример за появата на такъв мълчалив свидетел за съветския режим е неотдавнашната публикация на събраните произведения на Сергей Фудел. Трите тома (съставени от отец Николай Балашов и Людмила Сараскина, с бележки и коментари и публикувани от издателство „Русский путь” през 2001 и 2003 г.) включват мемоари, писма и есета на патристични, литургични, и културни теми. Сергей Фудел е син на отец Йосиф Фудел, добре познат московски свещеник от началото на 20 век, претърпял затвор и изгнание, но останал завинаги верен на Руската православна църква. Публикуването на творбите му прави достъпни за руските читателите една непозната визия на укривана духовност и богословски живот при тоталитаризма.

Още едно пасторално, духовно и богословско свидетелство в съвременна Русия получаваме от митрополит Антоний Блум (1914-2003), руски православен свещеник и епископ в Лондон от 1950 г. до смъртта си. Митрополит Антоний е руски емигрант – първо във Франция, а след това и във Великобритания. Той свидетелства за Христос както на Запад, така и в Русия. Неговите посещения в Съветския съюз като епископ на Московска патриаршия дават възможност на мнозина в Русия да чуят проповедите и лекциите му, а чрез тях и да оценят автентичността и дълбочина на православната вяра. В годините след краха на съветския тоталитаризъм сборници от проповеди на митрополит Антоний и неговите лекции се печатат постоянно в Русия, а гласът му продължава да звучи като живо свидетелство.

Значението на Всеруския църковен събор от 1917-1918 г. за възстановяването на патриаршеската институция и избирането на патриарх Тихон (днес канонизиран за светец) е всеобщопризнато. Повечето от другите аспекти и решения на Събора обаче са спорни. Едни го възприемат като правилно мерило за живота и структурирането на Руската православна църква: утвърждаването на съборността, свикването на редовни съвети, участието на свещеници и делегати-миряни като членове на Събора, както и създаването на смесен Върховен църковен събор, съставен от избрани йерарси, свещеници и миряни. Други го отхвърлят като парадигма, довела до движението Жива Църква, а предложените структури на църковната организация – като отровени от идеите на демокрацията, които са чужди на Православната църква. В повечето случаи, обаче и поддръжниците, и критиците на Събора се придържат към своите становища въз основа на църковната си ориентация, а не върху основата на някакво задълбочено проучване на документите и решенията, отразяващи същинската му работа.

Едва сега започват да се публикуват сериозни и детайлни изследвания върху работата на Събора. В своите оценки авторите не се ограничават до сесиите на пленарните заседания, но се вглеждат внимателно в работата по минути на съборните секции и подсекции. В наскоро излязлата книга на отец Николай Балашов се предлага задълбочен анализ на богослужебните проблеми и предизвикателствата пред Руската църква и на начина, по който Съборът от 1917-1918 г. ги разглежда – в честни и открити дискусии и дебати, в рамките на „Секцията за богослужението, проповедта, и църковния храм”.[2] Очевидно е, че въпросът за реформите в литургичния живот на Руската православна църква е първостепенен в списъка на предизвикателствата пред руското православие и че думата реформа изобщо не е табу. Едно интересно и значимо откритие на това проучване е, че поддръжници на богослужебната реформа могат да бъдат открити в много широк спектър на мнения и ориентации. Откриваме, например, че бъдещите изповедници и мъченици за вярата са сред онези, които подкрепят богослужебната реформа. В друга, неотдавнашна работа, Е. В. Белякова ни дава жива и описателна оценка на състоянието на църковния живот по времето на Събора на 1917-1918.[3] Проблемите на каноничното право и неговото прилагане, на брака и развода, на смесените бракове, втория брак на свещениците, безбрачието, монашеския епископат, жените в Църквата (включително въпросът за дяконисите), постът, молитвата за и с инославни – всичко това са част от темите, влезли в дневния ред на Събора.

Накрая, една от последните работи на Сергей Фирсов представя историята на Руската православна църква във връзка с нарастващата необходимост от реформи, с отношението на църковните лидери и правителството към тези реформи, с плановете и усилията да бъде свикан събор, с революционната разруха и съборът като движение за реформи по време на революцията.[4] Забележително е, че трите книги са публикувани като част от една серия, озаглавена „Църковните реформи”, под общото заглавие Дискусиите в Руската православната църква в началото на 20 век. Книгите от серията са истинска класика на историческата наука и освен това са написани от хора, които не са безразлични към вътрешния живот на Църквата.

Един от най-важните аспекти на този процес е възстановяването на паметта. Възстановената памет предлага уроци – както положителни, така и отрицателни. Достоверната памет на руското православие преди комунистическата революция показва, че една привидно добре устроена църква не е в състояние да предотврати падението на руското общество в посока към насилие, тоталитаризъм и геноцид. Създалото се присъствие на Православната църква в училищата и в армията, развитата мрежа на енориите, както и многобройните манастири и семинарии, очевидно не са имали духовната сила, за да образоват и просветят руснаците в духа на Евангелието. Руското богословие, с целия си научен ресурс и интелектуални възможности, не можа да повлияе в значителна степен върху моралния и обществен климат на руското общество. Вместо това, разпространилите се утопии в руското общество засягат сериозно и Църквата – до степен, революционните лозунги и идеология да са широко разпространени в семинариите. Следователно истинското предизвикателство днес е да се възстанови миналото честно, без илюзии и стереотипи.

Богословската и духовна проницателност

Това духовно и интелектуално усилие ще изисква пространство в Църквата, което да е открито за дискусия и несъгласие, за сътрудничество и проницателност, за внимателно и вдъхновено богословско проучване, както и създаването на богословска общност. От падането на комунистическия тоталитаризъм досега в руското общество са налице тенденции към екстремизъм, а в Църквата – към поляризация. В началото и средата 90-те години изглеждаше, че поляризацията в Църквата може да се яви като пречка за открит и честен разговор по проблемите и предизвикателствата на православния живот и на мисията в Русия. На конференция в Москва през 1994 г., посветена на проблемите на църковното единство, тонът и начинът на провеждане на самата конференция напомняха по-скоро за политически събирания, регулирани от идеологията, а не от богословието и от пастирската проницателност.

Друго тревожно, дори разтърсващо събитие беше изгарянето в Екатеринбург на литургичните книги, написани от отец Александър Шмеман, и на книги на отец Йоан Майендорф (забележителни американски богослови и руски емигранти, чиито богословски творения са добре известни и ценени в Русия) и отец Александър Мен (руски православна свещеник, религиозен мислител и християнския апологет, убит през 1990 г. близо до дома му, недалеч от Москва от неизвестен и досега нападател).[5] Ако се окаже, че подобни събития са плод на обща тенденция, свидетелството на руското православие ще бъде изоснови засегнато, при това за много дълго време. Че тенденцията към екстремизъм не се е превърнала в доминираща реалност за Руската църква показа фактът, че впоследствие в Екатеринбург бяха публикувани същите тези автори, чиито книги бяха изгорени през 1998 г.

Централната роля в усилията за осигуряване на свободно пространство за истински богословски дискусии и проучване е подета от Синодалната богословска комисия, насочвана и ръководена от своя председател Минския митрополит Филарет. Комисията свиква няколко конференции на богословски теми, като „Православното богословие на прага на третото хилядолетие” (2000 г.); „Учението на Църквата за човека” (2001 г.); ”Православното учение за Църквата” (2003 г.); „Есхатологичното учение на Църквата” (2005 г.); и „Православното учение за тайнствата на Църквата” (2007 г.). Тези конференции се превръщат в открит форум за представяне на научни изследвания и идеи. Конференциите са лишени от всякакъв „идеологически дух”. Няма наложена или предварително зададена богословска унифицираност. Богослови и учени от различни области имат възможност да подготвят и представят свои доклади за обсъждания и дебати. Трябва да се отбележи, че в дискусиите на конференциите цари дух на откритост. Когато се появяват разногласия, те не предизвикват изолация или очерняне. Конференциите бавно изграждат едно общество на богословски дискурс в руското православие и отвъд него. Но не само руското православие страда от липсата на отворен форум за компетентно и добронамерено обсъждане на важните теми от богословието и от живота на Църквата. Православието като цяло страда от липсата на редовно свиквани консултации и конференции, на които идеи, мнения и убеждения да могат да бъдат взаимно обсъждани в дух на разбирателство и на развитие на адекватни от православна гледна точка отговори на текущи въпроси, проблеми и предизвикателства.

Богословските конференции, провеждани по инициатива на Синодалната богословската комисия на Руската православна църква предоставят възможност за участие и обсъждане на теми на междуправославно ниво.

В постатеистичната руска ситуация съществуват специфични предизвикателства за християнската вяра и православната мисъл, които са породени от тоталитарния опит. Адекватният отговор ще изисква богословски размисъл, честност и смирение. Той също така стриктно ще изисква историческа точност.

Основна тема сред православните вярващи в Русия днес е свидетелството на мъчениците и изповедниците. В покрайнините на Москва има място, наречено Бутово. От началото на 30-те до началото на 50-те години това място е секретен обект на полицията, а екзекуции са извършвани там през целия период на съществуването му. Най-масовите екзекуции, състояли се в Бутово, са в периода 1937-1938 г., когато са разстреляни повече от 20 000 души. Приблизително 1000 от тях са екзекутирани заради православната си вяра, а повече от 300 от същите са канонизирани от Църквата като мъченици. Открито в началото на 90-те години като място, където са извършвани масови екзекуции на вярващи, Бутово се превръща в паметник и обект за поклонение. На това място е построен нов православен храм, който наскоро е осветен. Централният олтар на храма е посветен на Възкресението Христово, а страничните олтари са посветени съответно на св. Тихон, патриарх и изповедник Московски, и на новите мъченици. В долната църква стените при входа на храма показват избрани затворнически фотографии, получени от досиетата на КГБ. Те показват лицата на мъже и жени, млади и стари, религиозни и атеисти, руснаци и хора от други националности – всички жертви на тоталитарния геноцид. Има също така колекция от избрани лични вещи на избитите. Някои от тези жертви са самите гонители и убийци, тоест самите гонители впоследствие се превръщат в жертви, – но собствената им смърт по никакъв начин не е наказание за техните престъпления. Повечето от жертвите са абсолютно невинни и не са сторили нищо нередно. Някои от тях са истински изповедници на вярата и непоколебими в нея мъченици. Други са вярващи християни, които са се пречупили от изтезанията и са предали своите братя.

Най-непоколебимите и верни сега са канонизирани за светци, а свидетелството им е издигнато като модел на християнско поведение по време на гоненията. Тяхната памет се почита благоговейно. Руският патриарх идва всяка година в Бутово, в съботата след празника на Възкресението, за да отслужи св. Божествена литургия. Патриарх Алексий ІІ беше отбелязал, че Бутово е само един от многото руски Гулази (от ГУЛАГ). Свещеникът на Бутово е внук на свещеник-мъченик, убит на същото място преди повече от 70 години.

Поривът и интуицията да се съхрани паметта и почитта към страданията на мъчениците е първият и най-подходящ християнски отговор. Усилията по разкриване на историите на зоните на смъртта са необходими както на православните вярващи, така и на руското общество като една морална отговорност. Тези усилия са също важно свидетелство, предлагано на цялата Православна църква и отвъд нея. Това, което ще е необходимо в бъдеще, е богословското осмисляне на смисъла на мъченичеството, на отговорността на християните като свидетели на Христос и свидетели срещу идеологически, политически и национални идолослужения от всякакъв вид, както и на призванието на християнина да бъде ярък защитник и пазител на човешката личност, като образ и подобие Божие.

Богословската идея за защита на човешката личност предполага неотложна защита на човешката свобода. В нашето съвремие свободата е концепция, с която лесно се злоупотребява и манипулира. Това, което западната култура предлага днес като свобода, в действителност е обидно за личността и представлява похищение над образа и подобието Божие. Понякога тези, които критикуват западната култура за погрешно разбиране на свободата, могат да се превърнат в апологети, отричащи свободата. В културите, които са оформени от православната вяра, свободата често не е разбирана като религиозна и обществена ценност. И в самата Православна църква разбирането за свободата е твърде често повърхностно. Където и да бъде днес Православната църква – в посттоталитарни общества като Русия, в демократични държави като Гърция, в мюсюлмански общества като Сирия или в някоя от западните демокрации – общата рефлексия, общият размисъл върху свободата като дар и като призвание са неотложна необходимост.

Връщаме се към Сергей Aверинцев, който продължи да дава своя принос като християнски учен и православен мислител и след разпада на Съветския съюз. Сред темите, разработени от него, е и тази за преодоляването на тоталитарното минало. Неговият подход към този въпрос, както винаги, е наситен с нюанси и с едва доловима ирония. Например, той показа, че съществуват форми на борба срещу тоталитарните изкушения, които сами по себе си са тоталитарни: „Има само един антидот срещу този нов тоталитаризъм и това е чувството за индивидуална отговорност за всяка дума и действие, и, следователно, недоверие към сугестията на масите и духа на абстракцията. Единственият начин да предотвратим завръщането на тоталитаризма днес е да бъдем открити за проблемите, да бъдем напълно честни и сериозни към всичко онова, което се отнася до тях.[6]

Друг проблем е безпокойството за състоянието на езика, за неговата повреда от тоталитарния манталитет и за необходимостта той да бъде използван целомъдрено, с достойнство и с разбиране. Сергей Аверинцев видя, че тези опасения са плод на християнския мироглед и са централни за православното свидетелство на Христовото Евангелие.

Заедно с края на системата на държавния атеизъм, руското общество преживява и драматично и ентусиазирано възраждане на интереса към религията. Православната църква – с нейните традиции и обреди, празници и пости – привлича интереса на милиони хора. В началото на 90-те години някои православни християни се двоумяха дали Църквата ще бъде в състояние да отговори изчерпателно и убедително на всички въпроси, задавани от милионите заинтересовани, но дълбоко невежи хора, съзнанието на които е формирано под влияние на всепроникващата материалистична идеология на комунизма.

Дори и тогава, когато съветските граждани разбират, че комунистическата идеология е неубедителна и безсмислена, те продължават да бъдат под нейно влияние. Факт е, че днешният общ призив на Православната църква и религията за завръщане към тях отслабна. Неволите на всекидневието и всекидневната борба оказват своето влияние. В много отношения Църквата е неподготвена да убеждава, да преподава, да ръководи.

Голяма част от предлаганите популярни материали върху православната вяра са примитивни – текстове, свеждащи вярата до ритуал. И докато този стил на писане на тези материали привлича немалко хора, и затова е наистина доста популярен, истинските въпроси за смисъла на човешкия живот и за смисъла на Христовата вяра са оставени всъщност без внимание и без отговор. Сериозните трудове на богословието и на духовността са най-често твърде научни и академични за обикновените хора или за хората, чиито обичайни интереси и търсения не са в сферата на „професионалното богословие”.

И все пак, вярно е и това, че неподправеното човешко свидетелство за духовната борба и търсене е в състояние да повдигне сериозен дебат в днешна Русия. Едно такова свидетелство идва под формата на Дневниците на отец Александър Шмеман, издадени в Москва през 2006 г.[7] За обсъждането на тази книга се правят кръгли маси, разговори по телевизията, пишат се рецензии. Интересът към това събитие не се изчерпва с „църковните кръгове”, но достига и по-широка аудитория. Гласът на отец Александър е чут в руското публично пространство четвърт век след смъртта на автора.

Има едно есе, озаглавено „Какво щастие беше това!”, което е посветено именно на Дневниците. Негови автори са Григорий Явлински (руски политик и икономист, основател и лидер на либералната партия „Яблоко”) и Татяна Морозова (автор на много статии за литература и кино). Авторите са впечатлени изключително много от честността. И наистина трябва да отбележим, че отец Александър поставя честността по-високо от всичко останало – честност със себе си, с хората, с живота. „Тази честност” – отбелязват двамата автори – „за отец Александър Шмеман е критерий за целостта на човека, за присъствието на Бога в него. И обратно, „онзи фалш, с който са пронизани религията, християнството и църковността и който все повече и повече ме отвращава. Всичко това е само някаква псевдодълбочина, псевдопроблематика, псевдодуховност – всичките тези претенции за някакво висше разбиране! Всички тези словоизлияния![8] … отвеждат човека толкова далеч от истината”. Авторите говорят на онези, за които православието е не толкова вяра, колкото идеология, като им привеждат един цитат от Дневниците: „На път за дома си мислих: какви нелепи и ненужни препятствия е наслагало по пътя на такива хора нашето „православие”. И как сега то би могло да се очисти, да се обнови, да засияе! За това обаче е нужно онова отричане от идолите и особено от идола на миналото, на което православните са най-малко способни, защото точно тези идоли те най-много обичат в православието”.[9] И заключението на Явлински и Морозова е: „религиозното обновяване на Русия, както и политическото и социално-икономическото, все още не се е случило. За да се случи то, ние трябва да чуем онова, което отец Александър Шмеман има да ни каже днес, на страниците на своите Дневници”.[10]

Очевидно е, че много хора в Русия, които истински се радват на съдържанието и на тона на Дневниците на отец Александър Шмеман, влизат в конфликт с други, които отхвърлят книгата. Това разногласие не е разрушително – напротив, то е съзидателно, творческо разногласие. И тези, които се наслаждават на книгата, и тези, които я критикуват, са ангажирани в съдържателна дискусия по наистина важни богословски въпроси, – които руснаците (след Достоевски) наричат проклети въпроси – по базовите въпроси на религиозните и философските дилеми.

Руското православие днес се намира в сложно и противоречиво състояние. Възстановяването на църкви и манастири, откриването на семинарии, християнското образование и издателската дейност, преоткриването на благотворителността и на социалното подпомагане на бедните – всичко това е доказателство не само за оцеляването на Църквата през седемте десетилетия на комунизма, но и за нейната жизненост. И все пак, тази жизненост не е лишена и от своята тъмна страна. Има изкушения и изпитания, които са болезнено трудни за преодоляване. Вехтият човек от тоталитарното руско минало има силно присъствие не само в светските, но и в църковните институции. Борбата и напрежението между вехтия човек, който е оставен в кръщението, и новия човек е близка на нашия човешки и исторически опит, на нашите лични и обществени реалности.

Пред лицето на съвременните предизвикателства и проблеми Руската православна църква е принудена да обърне внимание на политическите и на обществените въпроси. Опит за рефлексия върху пресечната точка на православната вяра, съвест и мироглед с днешните морални, политически и обществени въпроси може да се види в документа „Основи на социалната концепция на РПЦ”, одобрен от епископския събор през 2000 г.[11] Трябва да отбележим, че документът не е „социална доктрина”. Изборът на това заглавие означава, че Църквата има желание да се започне разговор за артикулиране на едно социално учение, което да е основано върху православната вяра, традиция и мироглед. В средите на Руската православна църква този документ се тълкува като насока и като рамка – по-скоро като начало, а не като последна дума.

Усилията да бъдат назовани съвременните проблеми означават, че вътрешните предизвикателства в църковния живот също трябва да бъдат предмет на размисъл. В първите години на 21 век въпросите за духовния живот и ролята на старците и на духовните водачи, практикуването на тайнството Изповед, практиката и нормите на тайнството Брак имат всички предпоставки да се превърнат в дискусионни теми на кръгли маси и други форуми. Въпросите, които през 90-те години са били смятани за изчерпани, в новото хилядолетие се дискутират като отворени въпроси, изискващи допълнително проникновение.

Задачата на богословието в мисията на Църквата

За да бъде Църквата напълно адекватна в своя вътрешен живот и в общественото си свидетелство, тя се нуждае от богословието. Това трябва да бъде казвано днес, тъй като съществуват популистки възгледи, според които обучението и развитието на интелекта не са необходими, и дори могат да бъдат вредни за православния християнин. Това определено не е мнението на Кападокийските отци, както и на много други велики учители и светци на Църквата. Характерното за тях учение е, че цялата човешка природа и опит, цялата човешка същност и въобще човешкото общество трябва да бъдат посветени на служба на Бога. Богословието е необходимо за свидетелството и за мисията на Църквата така, както и съборната и универсална истина е критерият за църковен живот, а не някакъв навик, обичай или какъвто и да било там провинциализъм.

След десетилетията на държавния атеизъм, подтисничеството и ограничаването на религиозната вяра руското богословие трябва да свърши огромна работа, за да укрепне научният му потенциал, да се реформират богословските училища, да се публикуват основни изследвания в патристиката, догматиката, литургиката, пастирското и библейското богословие. В същото време, Руската православна църква може да използва своето оцеляване в епохата на комунизма и чудодейното си възраждане днес като основа, върху която може да гради. Повече от ясно е, че богословието е въпрос на живот и смърт. Ако руското богословие развие своя потенциал само на академичното и научно поприще, то няма да може да изпълни задачите и повика на времето. Руското богословие, заедно с цялото православно богословие, трябва да се стреми да обхване всички аспекти на християнската вяра и православния начин на живот и свидетелство и не бива да позволи разделянето им на категории и раздели, които съществуват изолирани един от друг. Това не означава и не може да означава унифициране на мисълта или на богословското учение. Доказано е, че единството на Църквата и единството на вярата не водят непременно до необходимост от унифициране на богословието. Православното богословие в неговите най-добри времена е било способно да вмести в себе си различни подходи към едната и съща Истина, различни богословски пътища към едното и също проповядване на вярата, различни гласове да свидетелстват за единия Христос. Ще завършим така, както започнахме – с един пасаж от о. Георги Флоровски и неговите Пътища на руското богословие:

„Настъпва време, когато богословието престава да бъде лично дело или частен въпрос, в което всеки човек е свободен да участва или не в зависимост от личните си дарования, склонности и вдъхновения. В днешното лукаво време на съдния ден, богословието отново трябва да се превърне в обществен въпрос, в общо дело, в универсален и съборен призив. Всеки човек трябва да се облече в пълно духовно снаряжение. Идва време и вече е дошло, когато богословското мълчание, обърканост, непоследователност или неизразителност в свидетелството за вярата са равносилни на измяна или бягство пред врага. Мълчанието може да бъде също толкова катастрофално, както прибързаността или неясния отговор, то може да бъде още по-съблазнително и отровно, като минаване в нелегалност, точно когато вярата е крехка и неукрепнала… Богословието трябва да ехти заедно с Евангелието и киригмата (проповедта). Богословът трябва да говори на живите хора, на живите сърца”.[12]

Допълнителна литература:

Alfeyev, Bishop Hilarion “Orthodox theology on the threshold of the 21st century: will there be a renaissance of Russian theological scholarship?” – In: Ecumenical Review, 52, 3, July 2000, p. 309-325.

Bobrinskoy, B. ‘‘The Church and the Holy Spirit in twentieth-century Russia” – In: Ecumenical Review, 52, 3, July 2000, p. 326-342.

Clément, O. “Martyrs and confessors”– In: Ecumenical Review, 52, 3, July 2000, p. 343-350.

Davis, N. A Long Walk to Church: A Contemporary History of Russian Orthodoxy, Boulder, CO: Westview Press 2003.

Ellis, J. The Russian Orthodox Church: A Contemporary History, Bloomington and Indianapolis, IN: Indiana University Press 1986.

Hamant, Y. Alexander Men: A Witness for Contemporary Russia (A Man for Our Times), Torrance, CA: Oakwood Publications 1995.

Kirill of Smolensk and Kaliningrad “The Russian Orthodox Church and the third millennium” – In: Ecumenical Review, 52, 3, July 2000, p. 300-308.

Plekon, M. Living Icons: Persons of Faith in the Eastern Church, Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press 2002.

Pospielovsky, D. V. A History of Soviet Atheism in Theory and Practice, and the Believer, 3 vols., New York: St Martin’s Press 1987-1988.

Vallière, P. Modern Russian Theology: Bukharev, Soloviev, Bulgakov – Orthodox Theology in a New Key, Grand Rapids, MI: Eerdmans 2000.

Превод: Венцислав Каравълчев
-----------------------------
Kishkovsky, L. “Russian theology after totalitarianism” – In: The Cambridge companion to the Orthodox Christian theology, Cambridge 2009, p. 261-275.
[1] Florovsky, G. Collected Works, vol. VІ: “The Ways of Russian Theology”, Vaduz: Büchervertreibsantalt 1987, p. 304-305.
[2] Balashov, N. “On the Way to Liturgical Rebirth” – In: Round Table on Religious Education and Diakonia, Church Reforms (2001).
[3] Beliakova, E. V. “The Church Court and Problems of Church Life” – In: Round Table on Religious Education and Diakonia, Church Reforms (2004).
[4] Firsov, S. “The Russian Church on the Eve of Change (The End of the 1890s – 1918) – In: Round Table on Religious Education and Diakonia, Church Reforms (2002).
[5] Виж пак там: Plekon, M. “The Russian religious revival and its theological legacy”.
[6] Averintsev, S. “Overcoming the totalitarian past” – In: Russian Magazine, June 2001. Текстът е достъпен на адрес: http://english.russ.ru/politics/20010608.html.
[7] Английска версия: The Journals of Father Alexander Schmemann, trans. J. Schmemann, Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press 2000.
[8] В българското издание на Дневниците (София: „Комунитас” 2011) на с. 57 (бел. ред.).
[9] В българското издание – с. 107 (бел. ред.).
[10] Yavlinsky G., T. Morozova “What happiness it was!” – In: Orthodox Church, 431-432, January-February, 2007; www.oca.org/PDF/DOC-PUB/TOC/2007/JAN-FEB.pdf.
[11] Виж: http://orthodoxeurope.org/page/3/14.aspx.
[12] Florovsky, G. Collected Works, VI, p. 305-306.