Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

събота, 21 юли 2012 г.

Църква и политика

.

Автор: Георги Ходр- Митрополит на Ливанските планини
Превод: В. Каравълчев
публикувано: Живо предание http://dveri.bg/kra6c

Църквата е градът Божи и предчувствие за Царството Божие, което тя обещава на тези, които ѝ се уповават. Политиката е размисъл за града човешки, за неговото управление в историята, за неговото устройство. Размисълът за срещата на тези две пространства е необходим, още повече че призованият към спасение човек е и, наред с всичко останало, политическо животно, както го нарича Аристотел – същество, което се развива по логиката на пòлиса под въздействието на очакванията и разочарованията на обществото.

Както енергията на Църквата, така и енергията на политическата практика поставят въпроса за срещата на тези две страни на действителността. Църквата иска да възприема историята посредством диханието на Духа, а градът човешки се стреми към справедливост, която е аспект на божественото присъствие. Пребивавайки в света, Христовите ученици се стремят чрез своето свидетелство да го преобразят и превърнат в преддверие на Храма. И обратно, правителствата и хората, управлявани от тях, които търсят красота и истина в човешкото съжителство, съвместно извършват служението си на света. На тези страници ще се опитам да изясня, как е възможно да се живее с тези две служения едновременно.

Църквата, която се уповава на Царството Божие, никога не е спокойна, защото християнската душа живее в мъчително противоречие между своята обърнатост към Бога и своите страсти. Тя страда от това, че не може тук и сега да установи Царството на Бога. Тя преживява свето нетърпение, сякаш евангелското слово неумолимо е обречено на поражение. Тъй като единственото нейно усилие е любовта, тя знае, че обръщането на света към Бога може да се провали и да се наложи отново чрез оглашение, проповед и пастирски труд да се призовава към вярност спрямо Божията правда. Всичко е неустойчиво и затова Църквата е позиция, а не организация. Възможно е да кажем „не” на внушението свише, да се откажем от окръжаващите ни благодатни дарове, да не слушаме това, което Дух Свети говори на Църквата. Възможно е в един социологически труд да се опише състоянието на една поместна църква. Но в това описание няма да прочетем онова, което Сам Бог вижда в тази Църква, защото само Той, Един, изпитва сърца и утроби, а когато структурата на Църквата външно като че ли отслабва, тогава, може би, Сам Светият Дух прониква в безчислените души.

Градът човешки в много отношения вече не е такъв, какъвто е бил преди, поради простата причина, че управлението му е принудително. Един от последните патриарси на Антиохия, Александър, учил в Киевската духовна академия, който почина през 1958 г., веднъж ми каза по повод църковната дисциплина:

„Църквата няма изпълнителна власт”. Тя е организъм на любовта, властта в нея се осъществява от любовта и поради това тя се обуславя от съборността и това я прави, по израза на моя учител прот. Николай Афанасиев, Църква на Духа. Епископът, както и неговата Църква, първенствуват в любовта, по думите на нашия Господ: „Симоне Ионин, любиш ли Ме? … Паси Моите овци”.[1] Църквата няма юридическа власт. Това, което се нарича канонично право, не е право в тесния смисъл на думата, защото като такова правото е принудително. Клирик, който е съден по законите на каноничното право, приема този съд поради това, че обича Църквата. Той съзнава, че е извършил прегрешение, че в неговата вина има неправда, а в изкуплението на тази вина – любов.

Междувременно, в държавната област има юридическа задължителност, която се осъществява от изпълнителните органи, в това число и от полицията. Държавата е област на картелното право, има затвори, а в много държави и смъртно наказание. Парламентарното мнозинство приема закон и този закон влиза в сила. Поддържан от силата на приелото го мнозинство, този закон може да бъде и несправедлив. В някои страни се осъществява проверка на конституционността на закона, но е невъзможно с абсолютна точност да се провери, дали този закон е в съгласие с доброто и истината. Често законът не съвпада със справедливостта. И въпреки това трябва да се изпълнява. Можем да разсъждаваме за нравствеността на този или онзи закон, но той си остава закон, непоколебим. Държавата е пространство на текста, не на вътрешната убеденост.

Освен принудителния характер на държавната власт, правото се определя чрез насилието. Апостол Павел, в Посланието си до римляните, като че ли оправдава меча, който носи началникът. Но, едновременно с това, Павел смята, че началникът е „Божий служител, теб за добро” (Рим. 13:4). Именно прилагайки това условие към държавата, Павел казва, че всяка власт е от Бога (срв. Рим. 13:1). И, макар така да се говори и след първите гонения против християните, Апокалипсисът осъжда Нерон и произнася присъда срещу Звяра. Християните от следапостолско време искат свобода и очакват деня на нейното провъзгласяване от св. Константин. Не смятам апостол Павел за легитимист, но той е осъзнавал, че въвличането в политиката би отвлякло първите християни от проповедта на Евангелието, докато революцията на робите е била нещо невъзможно в обозримото бъдеще дори от собствено политическа гледна точка. Затова и днес стои проблемът за политическото въвличане и борба против установената власт. Ако началникът не носи, използвайки думите на апостол Павел, меч за твое добро, ако народът мизерства и страда от несправедливостта, то трябва ли да се търпи робството? Съществува ли законност вън от справедливостта?

Но проблемът за бунта е свързан с проблема за употребата на насилие. Тук не е мястото за подробен и широк разбор върху темата за насилието. Но ми се иска само да напомня, че участието във война е било единодушно отхвърлено от всички отци на Църквата до блажения Августин, който се завръща към унаследеното от предците понятие законна[2] война. В моята беседа „Изгонването на беса на насилието”, включена в книгата Призивът на Духа, посочвам, че освен стотника Корнилий, на когото Павел проповядва словото Господне, чак до 170 г. сл. Хр. ние не знаем нито един воин християнин. В тази статия показвам, че неучастието на християните в защитата на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. и оттеглянето им в Пела ясно свидетелства, че те не са се интересували от съдбата на Йерусалим.

В плана на богословската рефлексия, в завета на Господ Иисус Христос можем да прочетем следното: „Нека тези, които желаят кръщение в Господа, да се въздържат от военна служба и от всяка обществена длъжност. В противен случай, да не бъдат приемани”. Ориген говори, че християните не трябва да се защитават против враговете си, че не могат да убиват хора, че не трябва да повдигат меч против който и да е народ и да се обучават за война.

Въпреки последователното неприемане на насилието от изначалното Предание, впоследствие систематичният отказ от война престава да бъде всеобщ за Изтока. В християнския Изток е възприета идеята за отбранителната война, когато такава се е водила против турците или против т. нар. „католически” армии, когато те нападали православни страни, например Русия. Пацифизмът е забравен. Националните църкви, постоянно нападани отвън, се пропиват с националистически чувства и повече или по-малко благославят войните, водени между техните страни. Спомням си, преди около 30 години гледах прекрасен руски филм, сниман по роман на Толстой. Там бе показан човек, обвинен в сериозно престъпление. На въпроса „Руснак ли сте?”, той отговори: „Да, православен съм”. Между националното себеотъждествяване и религията цареше, а и до днес цари смесване на жанровете, защото нацията се е сформирала в свободата, която действено проповядва Църквата. Чувството за свобода се отъждествява с евангелския призив. Църква и нация са станали една плът. Нашата позиция по отношение на войната много се усложни от момента, в който християнството престана да бъде малцинство и в много страни се сля в едно с нацията. На мен, във всеки случай, ми се струва, че християните не могат да подкрепят агресия, която се предприема от техните правителства, особено когато е отправена срещу малки и беззащитни страни. Защото тогава на мощните имперски държави ще бъде позволено да нападат страни, които са разположени по всички точки на земята, да ги нападат с цел завладяване, по редица икономически причини, които се прикриват от стремежа за установяване на свобода и демокрация. Смятам, че е допустима законна, отбранителна война в случаи, когато всички останали дипломатически средства са изчерпани, без да са помогнали. Мисля, че можем да разпрострем понятието законна самозащита, която каноничното право позволява на миряните, върху целия народ. Моето мнение се основава върху задължението да бъдат защитавани жените и децата, възрастните и онеправданите. Не призовавам да бъде прието понятието патриотизъм, но напомням за понятието любов към общността. Окупаторът не просто марширува под звуците на музиката. Той руши инфраструктурата на страната: мостове, пътища, домове. И това огромно разрушение изисква след това възстановяване, а то е прекалено скъпо, особено за бедните страни. Не казвам, че Църквата трябва да мие оръжието със светена вода. Казвам само, че съвестта на Църквата изисква да се поддържа защитата на страната.

Тук съм принуден да се спра накратко на понятието нация. Смятам, че нацията не е понятие, благословено само по себе си, че тя не е онтологическо понятие. Това понятие е прагматично, то обозначава някаква общност, живееща на една територия, която ѝ е била исторически дадена и на която тя иска и е длъжна да живее. Именно историческата действителност води до развитието на народа, който се самоопределя в своето чувство за любов и съобщност. Точно това чувство на съобщност противостои на раздробяването, на този носител на нещастия за народа, който отново възстановява сам себе си с труд и творчество и помага на другите свободолюбиви и миролюбиви народи.

Историческото самосъзнание на нацията ѝ придава чувството за общочовешко развитие и в тази перспектива Църквата прави Евангелието източник на живот за тази нация, въпреки че тя самата не трябва да се отъждествява с нацията, която, като всичко преходно, е временна. Докато обаче нацията съществува, тя ще трябва да се храни с божествената храна. В края на краищата, християнската нация или християнското мнозинство е длъжно да се стреми към живот в мир с всички нации, независимо от религиозните им убеждения. Мирът е постоянно усилие, чиято цел е благоденствие за всички хора и съгласие между тях.

Същевременно съществуват мултикултурни и мултирелигиозни нации. И в тях Църквата е длъжна да поддържа мира между всички съобщества, без да се отказва от себе си. Целта е да се постигне практическо единство между различните религиозни култури и етнически групи. Това усилие може да бъде много трудно, но Църквата, когато за пореден път се окаже малцинство, остава закваската на тестото, продължава да живее в смирение, като се отрича от волята за власт, дори ако другите групи хора разбират съвсем различно връзката между националните съобщества и религиозните в собствен смисъл такива. Необходимо е двойно – евангелско и заедно с това практическо усилие, дори някои съобщества да не приемат християнското мнозинство. На хората в такива общности, християните са длъжни да служат със същата любов, с която служат един другиму. Християните трябва да се трудят за развитието на всеки народ, без да се стремят към господство.

Остава въпросът за държавата като защитник на националната общност. Християните са длъжни да се стремят към присъствие във всички държавни системи, но не като привилегирована каста, а като служители на всички. Тези миряни, които са призовани към служение на Църквата, трябва да присъстват в администрацията, да вдъхновяват и да направляват нейната работа. Да се борят против корупцията в министерствата, означава да носят своето християнско служение.

Служението, извършвано от християните в управлението на държавата, поставя евангелските ценности в служба на всички, дори когато не се използва християнска терминология. Тъкмо чрез нашето свидетелство за справедливост и нашите очистващи действия в много сектори на обществото Христос показва Своето присъствие.

Свидетелството може да е плодотворно и във външната политика. Служението на мира и стремежът към сътрудничество с другите страни способства и съхранява националното единство. Помните, че Христос е наречен нашият мир и този наш мир е вътрешен. Но мирът и сътрудничеството с другите народи поражда великодушие и може да доведе до убеждението, че войната може да бъде избегната, с което се избягва гибелта на много хора. Мирът може да бъде малко възкресение. Но той е възможен, само в случай че признаем правата на другите, както и че те признаят нашите. Това е постоянното усилие да се откриеш пред другите, за да се създаде истинско международно съжителство, в което всеки ще бъде признат със собствената му култура, т. е. с онова, което го отличава от другите и представлява неговото собствено величие. Това е много по-важно от онова, което ни обединява в нашите икономически и военни интереси. Нацията, дори и не богата, може да бъде велика в духовните си достижения.

Църквата разбира се, не може да играе ролята на някакъв британски кабинет в сянка или в качеството си на опозиция да изучава министерски досиета. Не ѝ подобава да изследва цялата работа на правителството, за да го одобри впоследствие или да го подложи на критика. Църквата не е държава в държавата. Тя не заменя министерствата преди всичко, защото политиката е наука и изкуство, което повечето от епископите не владеят и най-вече защото областта на нейната дейност е спасението на човешки души. В региона, в който живея, често съм принуден да слушам за прекомерно вмешателство на духовни лица в реалната политика.

Има обаче две сфери на националния живот, в които Църквата е призвана да участва. Първата е запазването на народностното единство, а втората – защитата на онеправданите, преследваните чужденци, които са подложени на гонение заради раса, език или друга причина. И Христос е бил беден, но днес бедните се страхуват да издигнат глас поради факта, че силните заставят политиката да обслужва собствените им интереси. За Църквата политиката не е важна, тя възвестява Царството на нищите и на слабите. Именно на тях преди всичко Христос е искал да проповядва Евангелието.

Много е важно Църквата никога да не забравя, че цялата ѝ сила е в Словото Божие и че тя изпълнява пророческо служение и е длъжна за всичко да съди в името Божие. Аз не съм против това да се дружи с тези или онези политически деятели. Но прекалено голямата близост на духовенството с политици застрашава да ни приближи към една или друга политическа тенденция, да ни направи партийни, а това може да доведе до разделение в Църквата. Политическите различия между архиереите могат да окажат влияние върху синодалните събрания. Важно е да се установи дистанция между епископите и свещениците, от една страна, и политическите партии – от друга. Никой клирик не бива да бъде привличан към някаква партия и, ако каноничното право не го принуждава да заеме административна длъжност в държавно учреждение, то от само себе си се разбира, че в интерес на единството на Божия народ свещенослужителят не трябва да се кандидатира на изборите в законодателните органи. Защото тогава няма как да остане надпартиен. Вярно ли е, че при светския режим Църквата е по-дълбоко свързана с вярващите и с останалите хора? Предвид историческите обстоятелства или гонения, на пръв поглед изглежда, че споменаването на религията или религиите в конституцията е доказателство, че в обществото има спокойствие, че на традиционните вероизповедания се отдава дължимото, особено ако се окаже, че мнозинството са православни. На практика обаче това не е така, тъй като това не прави силата на Евангелието по-голяма, а православните си мислят, че съществуват в исторически план дотолкова, доколкото са признати. Основното в нашето историческо съществуване е да бъдем видими за Бога. Следователно, византийската политика на симфонията вече не е полезна. Държавата вижда във вярата на своите граждани само лично предпочитание, което не засяга колективния живот. Но това не пречи на Църквата да блести на своето място, да преобразява култури и да очиства нрави.

Няма смисъл да обсъждаме секуларизма като философска позиция, която не познава Бога не само в областта на държавата, но и на знанието и мирогледа. Това нас не ни засяга. Ние проповядваме на хората, които се наричат светски, Христос в цялата Му сила. Влизаме с тях в диалог на собствения си език. Смесването на конституцията или на закона за религиите с политиката изкушава християните, защото в такъв случай възниква разговор за културното християнство извън вярата. Познавам хора, които са привързани към историческото интелектуално православие, но само поради гордост не желаят да принадлежат към византийското наследство и остават вън от истинското послушание към Господа. Тази лъжовна църковност в определена степен поддържа филетизма, който, ако се прояви на ниво йерархия, отслабва интереса на същата към живота на онази част от паството, която принадлежи към друг етнос. Църковният национализъм лишава Църквата от нейните есхатологични измерения.

Никъде смесването на религия и политика не се набива на очи така, както е в Ливан, където парламентът се избира на основа вероизповедна принадлежност. Там се приема, че всеки гражданин на страната симпатизира или принадлежи на една от 18-те религиозни общности, на които са разделени християнството, юдаизмът и ислямът в Ливан. Броят на местата в парламента е разпределен между тези общности. По същия начин стои и въпросът за съставянето на министерски съвет и назначаването на всички административни постове. Президентът на Републиката, Председателят на Палатата, Премиер-министърът също трябва да са членове на една от общностите, споменати в текста на конституцията. Така нито един атеист не може да извлече преимущество от атеизма си. Всеки се ражда в една или друга религия, която определя неговото законно себеотъждествяване и положение в страната. Тези, на които са известни злоупотребите на режима в Ливан, могат само да се надяват на идването там на светско правителство.

Църквата – в света и в отношението си към света – е винаги на кръст. Тъкмо тази свобода гарантира нейното възкресение – тук и сега. Тъкмо нейната независимост от временното е това, което ѝ позволява да вкарва във временното вечния живот.

Превод: Венцислав Каравълчев
---------------------------------
* Митрополит Гор Ливанских Георгий (Ходр) „Церковь и политика” – В: Человеческая целостность и встреча культур, Киев 2007, с. 121-129.
[1] Иоан 21:16 (бел. прев.).
[2] В смисъл на справедлива (бел. прев.).

Няма коментари: