Православното семейство в светлината на Свещеното Писание и Предание

.
Автор: Венцислав Каравълчев

Доклад, прочетен на Първата кръгла маса на тема "Семейството днес", организирана от Неврокопска епархия и Община Благоевград на 21 ноември 2012 г.

Публикувано: http://dveri.bg/a34a6 

Домът на родителите за всеки един човек е началото на пътя на неговия живот. Тук той се учи да прави своите първи стъпки, да говори, да мисли, да чувства. Тук чувствителният детски дух събира първите си впечатления, първите преживявания, учи се да разпознава истината от лъжата, да чувства любов или омраза, попива и се учи на всичко онова, от което е пропит, от което живее и диша домът на родителите му. Казват, че децата са огледало на нашите недостатъци – макар родителите да искат то да „отбере” само добрия пример от семейния живот, детето попива всичко – защото в началото на своя житейски път човек живее чрез своите родители.

Неотдавна бяха разпространени резултатите от едно социологическо проучване сред младите хора между 14 и 29 г. 46% от вярващите сред тях са заявили, че са били въведени във вярата от своите родители, а 26% от бабите и дядовците. Това потвърждава за сетен път важността на семейната среда и приемственост на ценностите. Затова щастлив е този, у когото любовта на родителите запалва в него светлината на любовта към Бога. Тази любов трасира извисения и красив пряк път към райските двери. Ето защо в житията на великите Божи угодници, нашите по-големи братя и сестри във вярата – светците, толкова често срещаме думите: Роден бил в благочестиво семейство, от любящи родители...

Още в самото начало на Библията, в първата глава на книга Битие се казва: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”(Бит. 1:27). От това библейско свидетелство виждаме, че различието „мъжко – женско” е отражение на самия Божествен образ. Ако използваме думите на митрополит Калистос (Уеър), един от най-известните съвременни православни богослови, то: „Образът Божи е даден не отделно на мъжа или отделно на жената само, но на двамата заедно. Този образ намира своето изпълнение, (реализация) в техните взаимоотношения, в тази взаимност, която ги съединява”. Християнският Бог е Един и Троичен – Той е Св. Троица, за разлика от божествата на други монотеистични религии, които пребивават сами, затворени в своята божественост. Така и човекът е създаден според изначалния замисъл на Творението да не бъде сам – да споделя живота си в общуване и търсене на своята пълнота. Затова и малко по-нататък в книга Битие се подчертава: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит.2:25). Ще напусне човек семейството на родителите си, за да създаде свое собствено семейство. В това ново семейство един мъж и една жена ще станат едно в Господа и ако трябва да се изразим богословски точно - за да намерят своята пълнота и да станат себе си. Защото жената става себе си чрез своя мъж и обратно. Св. Йоан Златоуст казва: „този, който не е съединен с връзките на брака, не представлява сам по себе си едно цяло, но само половина”. Ето защо св. ап. Павел като говори за брака, за този благословен съюз между мъжа и жената, говори за такава велика тайна, която може да бъде сравнена само със съюза между Христос и Църквата - „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Ефес.5:32). Св. Йоан Златоуст и св. Ефрем Сирин пряко посочват, че бракът на Адам и Ева е предобраз на връзката между Христос и Църквата...

Даваме ли си реално сметка за величието на тази тайна? Колко често дори ние, които сме в Църквата, се опитваме да вникнем в дълбините на това, което действително прави и осмисля нашия брак. В съвременното ни забързано общество като че ли рядко имаме време за подобни размисли, започваме да губим ориентация и се плъзгаме по наклонената плоскост на модното – съвместно съжителство, брак по сметка, брак по принуда, брак по необходимост, да не говорим за най-абсурдното – „еднополови бракове”.

А това, което само и единствено прави доброволният съюз между един мъж и една жена брак, е любовта. Ако използвам отново думите на митр. Калистос Уеър, който резюмира светоотеческата мисъл по повод на тази велика тайна, то бракът е: „пряк израз на способността на човешката личност да бъде образ и подобие на Светата Троица. Сътворена да бъде икона на триединния Бог, човешката личност е създадена за взаимна любов, което означава преди всичко любовта между мъжа и жената”. И ако продължа малко тази мисъл – любовта намира своя завършен, пълен израз в ставането на мъжа и жената една плът, чрез благословения съюз на брака. Любовта, която е сам Бог, както ни открива св. Йоан Богослов (1 Йоан 4:16), е над всичко и съединява в Себе Си всичко. „Само любовта съединява съществата с Бога и съединява тях с другите същества”, пише авва Таласий. А св. Йоан Златоуст допълва мисълта му: „Любовта изменя самата същност на нещата... Само любовта прави от две същества едно...”, и за да не остане дори и капка съмнение, че любовта и бракът са нещо различно, отделно съществуващи монади, той казва: „Бракът е тайнството на любовта”.

Св. Йоан Златоуст казва и нещо много повече, от което сигурен съм, биха се скандализирали еднакво както фанатично религиозните хора, така и крайните либерали: „Когато мъжът и жената се съединяват в брака, те се явяват образ не на нещо земно, но на Самия Бог”. Само в светлината на тези думи на светеца можем ясно и правилно да разберем първото чудо, което нашият Спасител извършва в своя земен живот – чудото на сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1-11). Не в мъката на хората извърши Бог първото си чудо сред нас, но в радостта им. Христос избра това да се случи на брачното тържество на едно неизвестно семейство, за да свидетелства чрез брака за живота на триединния Бог. Това е призив и предизвикателство за осмислянето на фундаменталната антропологическа перспектива на „тайнството на любовта”. Терминът „семейна Църква”, „домашна Църква” или „малка Църква”, както се изразява св. Йоан Златоуст, това е семейството като Църква, като общение и общо дело в любовта. Това е не просто една хубава алегория, а самата реалност, самата същност на тайнството, това е фундамент на самата Църква. Като говори за брака, св. Климент Александрийски пряко използва думите от Евангелието по Матей (18:20): „където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”.

Св. Амвросий Медиолански казва, че родът човешки е „добро” в единството на мъжкото и женското. Двойката Адам–Ева, мъж-жена отразява множествеността в Бога, Който, бидейки „Един”, казва „Ние” (Бит. 1:26). Нашето отношение към домашната Църква определя отношението и битийноста на всеки един от нас към „голямата Църква”. Респективно духовната криза се проявява както в семейния живот, така и в църковния като цяло, а оттук и на цялото общество. Неестествено и нереално звучат опитите, които днес някои християни правят, върху руините на „домашната църква” да търсят алтернатива за реализацията си като християни в Църквата. Не може на дом без основи и стени да слагаме покрив.

От казаното до тук, виждаме, че бракът не е нещо ново за християнството, нещо, което се появява с идването на Христос и с Църквата. Напротив, това е изначален дар на Бога за човека. Част от предвечния Божи промисъл за света и живота, фундаментален израз на самата Божественост, която св. Йоан определя с най-съдържателната дума в човешката история – Любов. Затова и с идването на Христос, бракът не само не е премахнат, но напротив, благословен е и е изпълнен отново с изначалното си съдържание и предназначение, както и всички други неща, които Христос не идва да наруши, но да изпълни (Мат. 5:18).

Съвсем естествено в ранната Църква не е съществувала някаква специална брачна служба, каквато имаме днес. Кое е правило тогава от брака на двама души тайнство? Кое го е правило църковен? Св. Игнатий Антиохийски разказва, че желаещите да встъпят в брак са правели две неща: заявявали са пред своята християнска община желанието си за това и са искали благословението на епископ, за да бъде „бракът им в Господа”, а не само по плът. Тяхната християнска вяра и животът им в Църквата е правил бракът им тайнство, което е обвързвало и Бога. Всичко останало било според местните традиции и обичаи: сключван бил брачен договор, така както изисквали законите на Римската империя, имало е сватбено тържество, първа брачна нощ и т.н. Както пише авторът на Посланието към Диогнет през ІІ в.: ”Християните не се отличават от другите хора, нито по език, нито по житейски обичаи... те встъпват в брак, както и всички останали, подчиняват се на предписанията на законите, но по своя живот превъзхождат самите закони”. През трети век Тертулиан свидетелства, че за тайнството брак вече има специален чин и то се извършва с голяма тържественост в самата св. Божествена Литургия. И наистина участието в литургията на брачната двойка, причастяването им от една Чаша ги е свързвало пред Бога и пред хората в едно цяло. Това показва, че както цялото богослужение на Църквата, така и тайнството брак, търпи през вековете развитие, достигайки своя естествен център, своя апогей и същевременно своите естествени корени в Тайнството на Тайнствата – Св. Евхаристия. За съжаление с времето този център отново е изместен и съответно губи своето значение. Постепенно тайнството брак напълно се откъсва от св. литургия и става отделен ритуал – Чашата на причастието е заменена с ритуалните чаши и др. Така съвременните брачни двойки не могат да разчетат правилно посланията, които Църквата е вложила в цялата брачна служба и това без съмнение ги ощетява.

И нещо много важно, през първите векове на християнството, когато църковният брак все още не бил единствено признаваният от империята брачен съюз, Църквата никого не принуждавала към извършването на това тайнство. Съвсем естествено било само християните да имат църковен брак, без това да означава, че гледали на другите като на живеещи без брак. В този случай остават естествените възможности и добрите намерения на съпрузитеда развият и съхранят своето семейство. Хората, които по различни причини не живеят брака като тайнство, е възможно да притежават много положителни качества в характерите си и наистина добри намерения за развитието на брака си. Но без срещата с благодатта на Бога тези естествени способности остават неоплодени. Бракът се крепи на борбеността на двамата съпрузи, която може да бъде изключителна, но може и да се изчерпи, казва един съвременен гръцки духовник. Вярата на съпрузите, тяхното упование в Христос, позволява на Бога да участва в техния живот и да им дава сили там, когато всички други са изчерпани. Създавайки християнско семейство, ние всъщност искаме от Бога да съединим любовта си с Неговата любов, Той да придаде на нашата любов друго качество – отвъд естественото, но и да живее вечно.