Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

събота, 12 януари 2013 г.

Развитие на Византийската литургия (част І)

.
Автор: Хуан Матеос
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Двери.Бг. http://dveri.bg/3qxcq 



Литургия на Словото

От началото до Трисвятое

Сред християните от източен обряд, както римокатолици, така и православни, се наблюдава определен стремеж към реформа на техните литургии. За този стремеж разбрах по време на своя престой в Бейрут, както и от моето общуване с православни в Гърция. Както в Европа, така и тук, в Америка, нуждата от една по-приспособена към пастирските нужди литургия се усеща твърде остро. Клириците и по-образованите хора чувстват и обичат красотата на византийската литургия. Но понякога те се питат, могат ли вярващите да проникнат в нейната цялостна дълбочина? Не остава ли голяма част от богатството на Литургията скрито от народа?
Нека думите ми не се тълкуват превратно. Въобще не желая да се представям като инициатор на литургични реформи. Просто искам да покажа, че не можем да направим полезни и дълговременни реформи, без да сме добре осведомени за историческото развитие на литургиите. В противен случай реформаторите ще се водят от собствените си вкусове, съхранявайки тези страни от литургиите, които им харесват и отстранявайки онези, които не им харесват, без някакъв обективен критерий.
Истинският литургист не постъпва така. Защото, изучавайки литургията, ние разбираме определени принципи, които ще направят заключенията ни по-обективни и плодотворни. Някои елементи от литургиите са преминали един или друг път на развитие. Някои фрагменти в Литургията са добавени с определени цели или нужди в определен период от време и са останали в състава ѝ много след като тези нужди са престанали да съществуват. И, напротив, определени древни способи за извършването на церемониите и обредите, които отдавна вече са излезли от употреба, днес могат да се окажат по-подходящи от заменилите ги по-късни нововъведения.
За да бъдат открити прибавките и промените и за да им се даде оценка, като се изхожда от контекста, в който се използват, сме длъжни в самото начало да отправим общ поглед върху историята на развитието на Византийската литургия. И това съвсем не е лека задача. В една или друга степен ще разгледаме това развитие в следващите лекции. Днес ще съсредоточим вниманието си върху развитието на т. нар. малък вход.
Входът през 4 в. и в наши дни
Ако изследваме древните документи, – като творенията на св. Йоан Златоуст – посветени на Антиохийската и на Византийската литургия, ще видим, че Литургията е започвала с приветствието на епископа Мир вам. Веднага след отговора народът е сядал и се е четяло Св. Писание. Но в днешния чин на Византийската литургия четенето на Писанието е предшествано от много по-дълги церемонии и молитви. В тържествена обстановка тези церемонии могат да продължат цял час, както например по време на честването на хилядолетието от основаването на Великата лавра на Атон. Виждаме, че от времето на Златоуст, когато Литургията е започвала с четене на Писанието, до наши дни, тя е придобила много елементи, несъществували в нейния първоначален вариант.
Днес в началото на Литургията намираме следните елементи: мирна (наричана още велика) ектения, три антифона, две малки ектении и съпровождащите ги молитви; молитвата на Входа и самия Вход, тропари и кондаци, Трисвятое. Откъде са се появили тези елементи? Ако се върнем към времето на св. Йоан Златоуст, т. е. към Литургията във вида, в който тя е била по негово време, ще видим, че епископът и свещениците са влизали в храма и са приветствали народа с думите Мир вам, на което им отговаряли: И со духом вашим. С други думи, първоначалният вход е без съпътстващи го песнопения. Народът, свещениците и епископът просто влизали отвън в храма без всякакво пеене. След приветствията клирици и народ сядали и слушали Писанието. Клириците седели на издигнато място насред храма, наречено бема. Верните също слушали Писанието – седнали отстрани на нефа, така че клириците се намирали по средата им.
Трисвятое – химн по време на процесия
След 4 в. към Литургията постепенно се добавят нови елементи. Един от тях е пеенето на Трисвятое.
Трисвятое е древен тропар, който се е пеел по време на покайни процесии. През 5 в. е било много разпространено извършването на покайни процесии (наричани днес кръстни походи или лития) през Константинопол, чрез които се измолвала защита от земетресения и други бедствия. И действително, легендата за произхода на този химн е свързана с откриването му при страшното земетресение, разтърсило града в 450 г.
Легендата разказва, че катастрофалното земетресение принуждава хората да се съберат извън града и да молят за милост: Κύριε ελέησον – Господи, помилуй. Внезапно едно дете било взето на небесата, където чуло ангелите да пеят: Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний, помилуй нас! Върнато на земята, детето разказало чутата ангелска песен. Хората сами я запели и земята се успокоила. От този момент Трисвятое започва да се пее на покайните процесии, извършвани от един храм до друг, където се е служела Литургия. Преди да стигне до другия храм, процесията можела да направи няколко спирки на определени места, за молитва към Бога за конкретни нужди. Една от тези обичайни спирки бил Константинополският форум – голям централен площад в града. Тук се четели специални молитви – ектения, позната още като усърдно моление, която по-късно също е включена в състава на Литургията. Понякога патриархът четял и други молитви, с молба към Господа за защита на града и хората. В много тържествени случаи, като Началото на църковната година (1 септември) или в годишнината от основаването на града (11 май) се пеели три антифона, следвани от четене на Апостола и Евангелието. Сугуба ектения завършвала молитвата на тази спирка и така процесията продължавала към храма, като по време на движението се е пеел псалом с припяване след всеки стих на тропар.
В древност тропарът, пян по пътя за храма, е бил самото Трисвятое, повтаряно от народа след всеки стих от избрания псалом. Псаломът пък обикновено е бил 79-ти: „Пастирю Израилев, послушай! Ти, Който водиш като стадо Иосифа, Който седиш на херувимите, яви се!”, тъй като през това време (както и днес) епископът е благославял народа със ст. 14-15 от същия: „Боже на силите! Обърни се, милостиво погледни от небето и виж, и посети това лозе” (Господи, Господи, призри с небесе и виж…). Преди самото начало на процесията от първия храм към втория, патриархът четял молитвата преди Трисвятое. От нейния текст може да се види връзката ѝ с покайната процесия:
… Не презираяй согрешающаго, но полагаяй на спасение покаяние: сподобивий нас, смиренних и недостойних раб Твоих, и в час сей стати пред славою Святаго Твоего Жертвеника, и должное Тебе поклонение и славословие приносити: Сам, Владико, приими и от уст нас грешних Трисвятую песн и посети ни благостию Твоею: прости нам всякое согрешение, волное же и неволное, освяти наша души и телеса, и дажд нам в преподобии служити Тебе вся дни живота нашего.
В края на процесията, на влизане във втория храм певците, завършвайки пеенето на псалома, запявали Слава на Отца и Сина и Светия Дух… и Трисвятое се повтаряло още два пъти. После, когато цялата процесия била вече в храма, Литургията започвала както обикновено с приветствието на служещия Мир всем и с четенето на Св. Писание.
Включване на Трисвятое в състава на Литургията
От казаното до тук се вижда, че Трисвятое се е пяло при специални процесии в Константинопол. От други Константинополски документи обаче, датирани малко по-късно, от 6 в., се вижда, че Трисвятое се е пеело и в дни, когато не е имало процесии. Когато клириците влизали в храма за извършването на Литургията, те го използвали като входен химн. Така се вижда, че в Литургията е въведен нов елемент, принадлежал дотогава на процесията. Заедно с Трисвятое, но вероятно на по-късен етап, в нея са включени и два други фрагмента от процесията: молитвата преди Трисвятое и сугуба ектенията, поставени след четенето на Евангелието, както това се е практикувало по време на спирката на Константинополския форум.
Различни тропари
По такъв начин Трисвятое се използва през 6 в. като обикновен Introitus (входен химн) за възкресните и празничните дни. Постепенно, възможно с цел да се избегне еднообразието, са съставени различни химни за различни празници или за празнуване на Възкресението.
Всеки нов входен химн се състоял от тропар плюс съответстващия псалом. За възкресните дни се използвал Пс. 94: „Придите, возрадуемся Господеви”. Тропар бил и известното песнопение Единородний Сыне, в което накратко е изложена цялата история на Изкуплението – от Въплъщението до победата над смъртта:
Единородний Сине, и Слове Божий, безсмертен Сий, и изволивий спасения нашего ради воплотитися от Святия Богородици и Приснодеви Марии, непреложно вочеловечивийся, распнийся же Христе Боже, смертию смерть поправий, Един сий Святия Троици, спрославляемий Отцу и Святому Духу, спаси нас.
Тропарът е съставен по времето на Юстиниан Велики и е въведен в състава на Литургията от него преди 540 г. Постепенно започнали да го употребяват в петък и в събота, а накрая и ежедневно, когато нямало собствен входен тропар за деня. Тъй като Единородний Сыне е достатъчно дълъг, той не се пеел целия след всеки стих от Пс. 94. Пеел се само последният стих Един Сий Святия Троици… За празници били съставени специални тропари с псалми. За Рождество Христово, например, е приспособен Пс. 109: „Рече Господ Господеви моему: седи одесную мене”, а съответстващ тропар станал Рождество Твое, Христе Боже наш… След 10 в. под палестинско влияние са въведени и осем специални възкресни тропара, които се явявали входни за осем недели, като Пс. 94 не се променя. Ето като пример тропарът на втори глас:
Егда снизшел еси к смерти Животе Безсметний, тогда ад умертвил еси блистанием Божества: егда же и умершия от преисподних воскресил еси, вся сили небесния взиваху: Жизнодавче Христе Боже наш, слава Тебе.
Както обикновено, тропарът се пеел изцяло в началото и края на псалома, а след всеки стих се повтаряла последната фраза: Жизнодавче Христе Боже наш… Въвеждането на новите възкресни тропари наложило преместване на Единородний Сыне към втория антифон, където се намира и до днес. Следователно по-нататък ние сме длъжни да проучим произхода на тези антифони.
Трите антифона
Трите антифонни псалома се пеели в Константинопол не само на тържествени процесии, но и на вечерните и на други литургични служби. По време на процесиите антифоните се пеели докато процесията се движела. Виждаме, че Трисвятое, заедно със своя псалом отначало е песнопение на процесията, което впоследствие става първият входен химн на Литургията и че в по-късно време са съставени и други входни химни, които не го измествали. Между 7 и 8 в. в Литургията става още едно нововъведение: подготовката на хляба и виното, извършвано дотогава след четенето на Писанието, и ектенията (т. е. в началото на евхаристийната част от Литургията), пренесено в самото начало, преди първия вход. Докато се извършвало това приготовление на даровете, трябвало времето да се запълни с нещо благочестиво. Така в началото на Литургията са добавени три антифона, подобни на онези, които се пеели в определени дни на форума. Вече съществуващият входен химн станал трети антифон, като така загубил функцията си на входно песнопение и пред него били поместени два нови антифона. По такъв начин – в качеството му на трети антифон или входен хим – бил съхранен предишният Пс. 94 „Придите, возрадуемся Господеви”, който се пеел по време на процесията. За първи и втори антифон били избрани два предшестващи псалома: 91-ви: „Благо есть исповедатися Господеви”, и 92-ри „Господ воцарися”. Пс. 93 пък – Бог отмщений Господь – като неподходящ за празнична служба е съзнателно изпуснат.
Молитви
Днес между пеенето на антифоните се четат четири молитви. Първите три от тях се наричат молитви на първи, втория и съответно на третия антифон, а четвъртата – входна, молитва на входа. Молитвата на входа е определено древна и се е прочитала пред дверите на храма, когато народ и клирици са се приближавали с процесия към храма за извършването на литургията. Както показва призивът на дякона Господу помолимся, молитвата се е четяла на глас и предполага прекратяване пеенето на химна на процесията. Произходът на трите антифона обаче е доста по-сложен за изследване проблем. Редно е да посочим в какво се състои този проблем и да предложим пътища за неговото разрешаване.
Да започнем с втората молитва:
Господи Боже наш, спаси люди Твоя и благослови достояние Твое, исполнение Церкве Твоея сохрани, освяти любящия благолепие дому Tвoeгo: Ти тех возпрослави Божественною Твоею силою, и не остави нас, уповающих на Тя.
Текстът не е свързан с пените тогава псалми. Състои се от изрази, не напълно свързани помежду си. Първата фраза всъщност представлява благославяне на народа. Ако то сравним с текста на задамвонната молитва (opisthambonos), четяща се в края на литургията, ще видим, че нейното начало много прилича на тази на втория антифон. Освен това, ако се обърнем към древните ръкописи, ще установим, че текстът на тази молитва не само прилича, но е буквално същият с този от задамвонната молитва. Така имаме две редакции на една и съща молитва, първата от които, по-древна по време, се чете като молитва на втория антифон и втора, която днес е задамвонна молитва – разширена редакция на същия текст. Доколкото задамвонната молитва в миналото е била сама по себе си благословение в края на литургията, можем да направим извода, че и днешната молитва на втория антифон е благословение в края и не предполага съпроводително пеене на псалом.
Молитвата на третия антифон е съвсем различна:
Иже общия сия и согласния даровавий нам молитви, Иже и двема, или трем, согласующимся о Имени Твоем, прошения подати обещавий, Сам и нине раб Твоих прошения к полезному исполни, подая нам и в настоящем веце познание Твоея истини, и в будущем живот вечний даруя.
Молитвите в този текст със сигурност не са пеене на псалом. Тогава към какви други молитви се съотнасят? Към молитвите, извършвани заедно, когато много гласове се съединяват в молитва, т. е. молитви, съдържащи общо прошение. Всичко това ни дава основание да се замислим, не е ли била свързана тази молитва с ектенията – там, където дяконът възнася молитви, а народът отговаря заедно в един глас.
В молитвата на първия антифон имаме:
Господи Боже наш, Егоже держава несказанна и слава непостижима, Егоже милост безмерна и человеколюбие неизреченно: Сам, Владыко, по благоутробию Твоему, призри на ни и на святий храм сей и сотвори с нами и молящимися с нами богатия милости Твоя и щедроти Твоя.
Отново в горния текст нямаме никакво указание, тази молитва да предшества пеенето на псалом. Напротив, тук виждаме различаване (разделяне) на клир (с нами) от народ (и молящимися с нами), въпреки че и едните, и другите са обединени в обща молитва. Съвместната молитва на клир и народ, която се произнася гласно, ни навежда на мисълта, че тук отново става въпрос за ектения. Ако сравним тази трета молитва с т. нар. втора молитва на верните от Златоустовата литургия, ще видим, че и тук, и там, в почти едни и същи думи е различен клирът от народа (ми = клир, молящиеся с нами = народ). И доколкото втората молитва на верните без всяко съмнение е заключителната молитва на ектенията, то даденото сходство потвърждава нашето предположение.
Обобщавайки тези разсъждения, можем да кажем, че тези три молитви, които се намират сега в чина на литургията под наименованието Антифонни молитви, не са създадени за тази цел. Фактически две от тях – първата и третата – са имали по всяка вероятност връзка с ектенията, а втората със заключителното благословение. От друга страна, тези три молитви съставляват определена група, така че в определен момент са били заедно, но разположени на друго място в Литургията. Доколкото две от тях имат отношение към ектенията, то трябва да разгледаме мястото на ектенията в Литургията и съотношението между ектенията и молитвите. В изворите, достигнали до нас от 4 и 5 в., просителната ектения винаги е в края на службата, така че дори Йерусалимският епископ е бил принуден да идва в последната част на службата поради факта, че там се е четяла тази ектения. Днес, както знаем, Литургията се състои от две части. Първата, Литургия на Словото е построена като словесна служба, а втората е на Евхаристийната жертва.[1] Така ектенията в литургията се е намирала в края на първата част, след четене на отпуста на оглашените.
Ектенията винаги се е съпровождала от една или от няколко молитви – в тази връзка установяваме наличието на две различни традиции: антиохийска, където има една молитва, съпровождаща ектенията, и малоазийска (най-старият документ за тази традиция произхожда от Лаодикийския събор), която има две молитви: една преди или по време на ектенията и друга след ектенията, плюс заключителната молитва на благословението.
В източния обряд сме длъжни внимателно да различаваме Литургията според традицията на Мала Азия (Константинопол) и останалите служби от дневния цикъл, следващи палестинската традиция, която се отнася към Антиохия. В Литургията намираме две молитви, наричани молитва на верните. Едната е трябвало да се чете мълчаливо (не на глас) по време на Великата ектения, а втората да се произнася на глас – в края на просителната ектения. Старите Константинополски утренни и вечерни, които вече не съществуват по подобен начин, са следвали малоазийската традиция: две молитви за верните плюс молитва на главопреклонението или благословението.
Така, ако искаме да идентифицираме съвременните антифонни молитви, които, както видяхме, нямат отношение към пеенето на псалмите, сме длъжни да гледаме на тях като на една древна триада молитви на верните (молитва по време на ектенията, молитва след ектенията и молитва на благословението), принадлежащи към стария Константинополски чин. Според нашето мнение, което сега не можем да изложим цялостно, това са ранните молитви на верните от Василиевата литургия. Днешните молитви на верните в тази литургия трябва да имат друг произход – съставени, не за да съпровождат ектенията, а за подготовка за извършване на Евхаристията.
Великата ектения
В предходните разсъждения изхождаме от предпоставката, че Великата (мирна) ектения, наричана още молитва на верните или на гръцки συνάπται, намираща се сега в самото начало на Литургията преди първия антифон, по-рано се е намирала на друго място.
Действително, според изворите от 4 и 5 в., συνάπταιсе е чела след Евангелието, след отпускане на оглашените и на другите категории хора, които не са били в пълно общение с Църквата (бесновати или обладани, каещи се). По-късно, вероятно през 8 в. Великата ектения е била пренесена на ново място, преди Трисвятое, непосредствено след входа, като остава на това място до 12 в. Едва след 12 в., вероятно първоначално в Константинопол, Великата ектения е била поставена на мястото, което заема и днес в реда на литургията.
Каква е могла да бъде причината за тази промяна – великата ектения да бъде преместена от отпуста на оглашените към началото на Трисвятое? Много е вероятно това да е станало поради въвеждането на сугуба ектения в Литургията непосредствено след Евангелието, която по-рано е била характерна за процесиите.
Пастирското служение
Виждаме колко много изменения са направени в първоначалната структура на входната церемония. В заключение можем да зададем въпроса: подобрили ли са тези промени пастирското значение на първата част на византийската литургия?
В самото начало, когато Литургията започвала с четене, богословското значение е било ясно: в християнския живот първенството принадлежи на Бога. Ние трябва преди всичко да Го слушаме, да Го призоваваме, да се учим от Него и чак след това да Го молим за помощ в нашите нужди. По-късното развитие на Литургията, което поставя преди четенето на Св. Писание химните от процесиите – първоначално Трисвятое, а след това и паслмите и тропарите (сега наричани антифони), съхранява това мислене: Бог е поставен в центъра на богослужението, Литургията все още се открива с хвалѐния и прослава на Бога. Входните химни представляват, ако можем така да се изразим, явно признание за Божието присъствие и съдържат актове на хваления и поклонение, подобаващи на това присъствие. Когато Литургията е започвала с четене на Писанието, това присъствие се е подразбирало, защото не можем да слушаме Словото Божие, без да съзнаваме Неговото присъствие. С въвеждането на входните химни Божието присъствие започва да се изразява още по-дълбоко и осезателно. Може да твърдим, че въвеждането на тези химни е реален прогрес в структурата на Литургията.
Въвеждането през 8 в. на първия и втория антифон е продължило тази линия, въпреки че вече започнало да създава известни неудобства. Началната похвала станала неоправдано дълга и затъмнила факта, че централен момент на Литургията на Словото е самото Слово Божие. По същото време е било извадено четенето от Стария Завет и е възможно да е бил съкратен предишният псалом, прокименът. Така, по-ранните и по-пастирско значими елементи от литургията са били отхвърлени и са отстъпили място на нови, фиксирани и в по-малка степен пастирски.
Пренасянето в 12 в. на великата ектения в самото начало на Литургията пренася акцента с прославата на Бога върху човешките нужди. Ние предполагаме, че това антропологично начало на Литургията има по-малка религиозна ценност отколкото предишното богоцентрично начало. Самото служене на Литургията е училище на християнската духовност. Вярващите са длъжни да разберат и да осъзнаят, че Бог е по-важен от тях и техните нужди.
От четенето на Писанието до Анафората
Литургията на Словото обикновено е поучителната част от Литургията. Без да се отрича този назидателен характер, можем да зададем въпроса: защо това назидание се извършва преди Евхаристийната жертва и още повече, защо Църквата не позволява никога да се извърши Жертвата, без преди това да е прочетено Св. Писание?
За да отговорим на този въпрос, трябва да осъзнаем, че разбирането на Литургията на Словото като назидателна служба не е съвсем правилно. Трябва да съществува някаква особена връзка между Словото и Жертвата, която да ги прави неделими. Основание за това намираме в Евангелието според Йоан (15:3): „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал”. Словото Божие очиства тези, които го слушат, а никога не се нуждаем така от очистване, както преди приемането на Тялото и Кръвта Христови.
Литургията на Словото – освен своята назидателна функция – е преди всичко очистване, обръщане към Бога, откриване на сърцето към по-голямо послушание към Светия Дух. В различните евхаристийни литургии това често се изразява в молитви или призиви, произнасяни до или след четенето на Св. Писание. В латинската меса, например, след прочитане на Евангелието свещеникът целува книгата, произнасяйки: Евангелските думи да изгладят нашите прегрешения. И в молитвата преди Евангелието, четена днес във Византийската литургия, свещеникът тайно моли Бога, светлината на богопознанието да изгрее в нашите сърца, за да потъпчем всяка плътска похот и да водим богоугоден живот.
Брой на четивата
Днес Византийската литургия съдържа две четива: едно от Апостола и едно от Евангелието. До 8 в. обаче, четивата са били три: едно от Стария Завет (от пророците) и също Апостол и Евангелие. Такива са и традициите на испанската, галската, римската, миланската и арменските литургии. Във Византийската литургия три четива все още присъстват само на големите всенощни бдения: в навечерието на Рождество Христово, Богоявление и на Велика Събота. В навечерието на Рождество – когато Литургията се извършва след вечернята – днес откриваме осем четива от Стария Завет, а след Трисвятое идва четенето на Апостола и на Евангелието. Но ако се обърнем към стария Типикон ще видим, че Трисвятое се е пеело между седмото и осмото пророчество (от Стария Завет). Така вечернята е имала седем четения, а литургията три: пророчество от Стария Завет, Апостол и Евангелие.
Сходна структура с някои особености съществува и на бдението за Богоявление. Четивата за вечернята са били седем, но според Типикона имало и други пет четива, в случай че патриархът отивал за кратко в резиденцията си и не се връщал до времето, когато е трябвало да се пее Трисвятое. След Трисвятое отново се четяло пророчество (тринадесето по ред), Апостол и Евангелие.
На Велика Събота имало още седем четива – като допълнение към обичайните седем поради факта, че по време на четенето, което ставало в главния храм, патриархът извършвал кръщения в баптистерия. Ако броят на кръщаваните бил голям и четенето свършвало преди да свърши самото кръщаване, се четели и седем други четения, за да се запълни времето. Последното четиво (в съвременната Литургия петнадесето по ред) принадлежало на самата Литургия, както и след това – на Апостола и на Евангелието.
Цикъл на четивата
Днес ние имаме четива от Апостола и от Евангелието за всеки ден от годината с изключение на Великия Пост, когато четива се предвиждат само за събота и за неделя. Причината за това изключение е във факта, че Литургията винаги се извършва в дух на радост и благодарение и затова извършването на Евхаристията в дните на строг пост и скръб е сметнато за неуместно.
Трябва да отбележим, че цикълът на годишните четива също не е създаден по едно и също време и не всички негови части са еднакво древни. Най-древният цикъл е фиксиран за неделните четива и за четивата от Светлата седмица. След това се появил специален цикъл четива за съботите. По-късно, в манастирите, където ежедневно се е извършвала Литургия, монасите избрали от останалите части на Новия Завет откъси за другите дни от седмицата. С това се обясняват и различията в последователността на четивата във византийския лекционарий. Отделен порядък за неделните четива, всеки откъс следва предишния, четен предната неделя. Аналогичен порядък съществува и за съботите, както и за останалите дни. Така имаме три различни правила за четивата.
Псалмите между четивата
Когато византийската литургия имала три четива, в двата промеждутъка между тях пеели псалми: между пророците и Апостола псалом, наричан Прокимен, а между Апостола и Евангелието – Аллилуия. Същото важало и за римската меса. Ако обаче при византийската литургия след отмяната на четенето на пророците прокименът запазил своето място и се чете преди Апостола, то в римската меса – след премахването на старозаветното четиво – първият псалом бил преместен след Апостола и така днес в латинската меса между Апостола и Евангелието има два псалома. Може би тук е и мястото да поясним каква е разликата между псалмите между четивата, и антифонния псалом.
За изпълнението на псалмите между четивата, наречени още респонсорни псалми (от responsorium – отговор) са необходими двама изпълнителя: солист или псалмист, т. е. певец, който запява припев и пее стихове от псалома, и хор, който повтаря припева след всеки стих или група стихове, изпълнявани от солиста. Припевът е винаги избран стих от същия псалом, който на гръцки се нарича προκείμενον, т. е. стих, предшестващ (псалома), който трябва да бъде запят от солист и повторен от хора. Трябва да кажем, че този вид псалми никога не завършват с пеенето на Слава.
Антифонното изпълнение на псалмите изисква четирима изпълнители: двама солисти и два хора. Солистите се редуват да пеят стиховете от псалома, докато хоровете им отговарят, като пеят антифона или антифоните. Антифонът обикновено е наричан във Византийската църква тропар. Той може да бъде изпълняван от един от хоровете или от двата едновременно. Антифонът не е взет от самия псалом, който се изпълнява, но е отделно църковно съчинение или може да бъде просто едно обикновено Аллилуя. Антифонният псалом винаги завършва със Слава и нине.
Респонсорният псалом повече подхожда за духовни размишления, затова такъв способ на изпълнението му се използва между четивата. Антифонният псалом, където се редуват два хора, подхожда повече за процесиите (лития).
Молитвата преди Евангелието
Количеството и мястото на молитвите, свързани с четивата в различните чинове, е различно. В римския обряд, например, няма молитви преди четивата, тъй като молитвата Mundacormeum[2] е по-скоро за очистването на дякона, който е длъжен да прочете Евангелието, а не молитва, която трябва да слуша цялата църква.
В съвременната Византийска литургия молитвата преди Евангелието се чете от името на всички:
Возсияй в сердцах наших, Человеколюбче Владико, Твоего богоразумия нетленний Свет, и мисленния наша отверзи очи во евангелских Твоих проповеданий разумение: вложи в нас и страх блаженних Твоих заповедей, да плотския похоти вся поправше, духовное жителство пройдем, вся, яже ко благоугождению Твоему, и мудрствующе, и деюще.
С тази красива молитва молим Господа да ни дарува плодовете на Евангелието, а именно – да живеем по Дух. От Бога ние всичко очакваме, а от себе си – нищо: Той е, Който просвещава сърцата ни със Своята светлина и открива очите на нашия ум, за да видим тази светлина и да разберем Неговата евангелска вест. От Него се научаваме да почитаме заповедите Му, а плода на това почитание е живот по Бога.[3] Тази молитва обаче не принадлежи на Константинополската традиция. Изглежда, че Византийската литургия, подобно на Римската, не е имала молитви преди Евангелието. Тази молитва принадлежи на Якововата литургия, използвана в Йерусалим, и до 12 в. отсъства от Византийската литургия.
Ектения на усилената молитва
След прочитането на Евангелието четем Сугуба ектения. Откъде е определението сугуба или усърдна, усилена? Това е превод на гръцкото εκτενής. Намираме формата на този вид молитва в Деяния Апостолски, когато ап. Петър е в тъмница и цялата Църква се моли за него. Ектенията започва с възгласа:
Рцем вси от всея души и от всего помишления нашего рцем.
Защо е тази двойна употреба на глагола рцем? Защото в този възглас са се слели в едно две различни фрази. Според древните ръкописи дяконът започва с наставления към народа, който е длъжен да отговори с Да кажем всички: Господи помилуй. След това той започвал самата ектения с думите: „От всея души и от всего помишления нашего рцем”. Хората били вече научени и отговаряли: Господи, помилуй.
Продължавайки ектенията, дяконът чете прошение: Господи, Вседержителю, Боже Отец наших, молим Ти ся, услиши и помилуй. И започваме да разбираме защо ектенията се нарича сугуба или усилена. В мирната (великата) ектения дяконът призовава народа: Господу помолимся („На Господа да се помолим”). В сугуба ектенията молитвата е адресирана непосредствено до Бога, а настойчивостта ѝ е изразена в три глагола: молим Ти ся, услиши и помилуй. Дяконът продължава: Помилуй нас Боже, по велицей милости Твоей (виж Пс. 50), молим Ти ся, услиши и помилуй. Народът през това време трикратно отговаря Господи, помилуй – още една причина тази ектения да бъде наречена усилена, усърдна. Молитвата на сугуба ектенията е свързана с последното прошение – според последованието, съдържащо се в гръцките литургични книги, така че това е развитие на молбата, на прошението за милост:
Господи Боже наш, прилежное сие моление приими от Твоих раб, и помилуй нас по множеству милости Твоея, и щедроти Твоя низпосли на ни и на вся люди Твоя, чающия от Тебе великия и богатия милости.
След това дяконът започва нов тип прошение, което започва с Още се молим и няма в своя край характерните за тази ектения глаголи: „Молим Ти се, чуй ни и ни помилвай”. Броят и съдържанието на тези прошения може да варира в зависимост от поместната църква. Ако се обърнем към старите документи, ще видим, че прошението преди молитвата Помилуй нас, Боже е било последното прошение на ектенията, но така че между това и първото, Господи, Вседержителю, е имало и други прошения, които са изчезнали днес. Две от тези прошения са били много характерни: Богатий в милости и обилний в сострадании, молим Ти ся, услиши и помилуй и Не хотяй смерти грешника, но еже обратитися и живу бити ему, молим Ти ся, услиши и помилуй. Можело да се добавят също прошения за града, за хубаво време и други, идентични с тези, които сега се четат на великата (мирната) ектения. След последното Помилуй нас, Боже вярващите пеели Господи помилуй – не само три пъти, както е днес, но девет или дванадесет пъти, като издигали ръце нагоре. Епископът, четейки славословието Яко милостив и человеколюбец Бог еси…, се обръща към хората и три пъти ги благославя.
Произходът на сугуба ектения
Молбите в сугуба ектенията, както в древната си редакция, така и в съвременна употреба, имат вселенски характер. Възможно ли е обаче да предположим, следвайки традицията, че такава е можело да се чете преди отпуста на оглашените? Длъжни сме да отговорим отрицателно на този въпрос. В Апостолски постановления, както и в други древни описания на Литургията, намираме, че непосредствено след проповедта били отпускани тези, които не могли да присъстват на Евхаристия: оглашените, обладаните и каещите се (които още не били приели Кръщение или били отделени от Църквата). Те били отпускани преди извършването на каквато и да е всеобща, вселенска молитва на верните.
Както видяхме, сугуба ектениите са покайни ектении, четени по време на спирки при покайните шествия (процесии). Древните прошения вече са излезли от употреба и цитираното в предния раздел ясно свидетелства за този покаен характер. Заедно с антифоните и Трисвятое, сугуба ектения се отнася не до Литургията, а до процесиите и се четяла в много тържествени случаи, след като на форума се прочитало Евангелието.
Ред на отпустите
Отпустът на оглашените е бил предшестван от ектения – молитва от тяхно име, включваща молитва за благословение, произнасяна от епископа над огласените, които по призива на дякона стояли с преклонени глави. Тъй като благословението (ευλογέω, benedico) означава пожелание за нещо хубаво, епископът се молел на Бога да дарува на огласените второ раждане чрез Кръщението, плодове от което ще бъдат прошката на греховете и дрехата на нетлението. Видимо противоположният смисъл на първите две дяконски възгласа в ектенията за оглашените изисква разяснение. Дяконът започва, като казва: Помолитеся оглашенные Господеви и веднага след това: Вернии, об оглашенных помолимся. Всъщност, оглашените, както виждаме в Апостолски постановления, стояли на колене в безмълвна молитва, докато верните, които били Църквата, ходатайствали за тях пред Бога, отговаряйки на дяконските възгласи. След ектенията на оглашените се давал знак да станат и да преклонят глави, за да получат благословението на епископа или заключителната молитва. Такъв отпуст – с ектении и благословение – се извършвал и за другите три категории: обладани, просвещаеми и каещи се.
Превод: Венцислав Каравълчев


Mateos, J. „The Evolution of the Byzantine Liturgy” – In: John XXIII Lectures, vol. I, NY: John XIII Center for Eastern Christian Studies 1965, p. 76-112. Подзаглавието е на преводача. Следва втора част. (бел. прев.).
[1] У нас е прието тези части да се наричат Литургия на оглашените и Литургия на верните (бел. прев.).
[2] „Боже Всемогъщи, очисти моето сърце и уста, за да мога достойно да възвестя Твоето свето Евангелие”.
[3] В оригиналния текст авторът използва католическия израз живот, удовлетворяващ Го във всичко, който е несъвместим с православното богословие (бел. прев.).
http://dveri.bg/3qxcq


Няма коментари: