.
Автор: Мински и Слуцки митр. Филарет (Вахромеев)
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/ah4k9
По Божия милост и Руската православна църква навлиза в годината на великия юбилей – 2000 години от Пришествието в света на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Епохална граница както за целия свят, така и особено за св. Църква Христова. Юбилейната година подбужда не само към прослава на Триединния Бог за Неговата благодатна грижа за света и за Църквата, но и към критична оценка на резултатите от нашето служение на нивата Господня. В частност, затова е организирана и настоящата конференция, под надслов Православното богословие на прага на третото хилядолетие, която е призвана да направи анализ на състоянието и на перспективата за развитие на съвременното православно богословие. Както вече беше отбелязано във встъпителното слово на светейшия Патриарх, ние действаме в руслото на даденостите на традицията. Така, в навечерието на хилядолетието от Кръщението на Русия се състояха три общоцърковни богословски конференции, посветени на осмислянето на този юбилей.
През изминалите десетилетия бяха проведени не малко конференции, семинари и други събирания, на които се обсъдиха проблемите на развитието на богословието, на богословското образование, на православната мисия. Много от тях, организирани от синодалните отдели на Руската патриаршия и богословските учебни заведения, имаха общоцърковен или епархийски характер. Пример за това са станалите традиционни Рождественски четения в Москва или богословските конференции на Православния св. Тихонов богословски институт. Какво е особеното на настоящата конференция и какви са нейните задачи? За необходимостта от такава конференция се е говорило неведнъж на пленуми и работни срещи на Синодалната богословска комисия. Там бе отбелязано, че съборната природа на Църквата и католичният характер на утвърждаваните от нея истини неизбежно подсказват, че всички проблеми пред нея изискват общоцърковно богословско осмисляне и предполагат съборна богословска дискусия. При това тази дискусия трябва да се провежда регулярно, да е професионална, да има общоцърковен статус. Беше предложено да се провеждат редовно богословски конференции на РПЦ. Първа от тази поредица конференции е настоящата, която е посветена на 2000 години от Рождество Христово и е събрала ректори и преподаватели от духовните училища, ръководители и сътрудници от синодалните учреждения – всички въвлечени в делото на църковното свидетелство и служение.
Юбилейният характер на конференцията предполага двойна задача: най-вече да даде обща оценка на православното богословие в отминалия век, да укаже на ценното, което е било извършено и същевременно да покаже исторически обусловените негови предели. Освен това, трябва да се набележат ориентири и задачи за бъдещата работа и преди всичко да се формулира списък на актуалните теми за богословски анализ. Тази концепция намери подкрепата на светейшия ни Патриарх и Св. Синод. Резултатите и препоръките на конференцията ще бъдат представени на поредното заседание на Св. Синод и на предстоящия Архиерейски събор.
Затова наш дълг е не просто да посочим актуалните проблеми на православното богословие, но и да поставим по възможност подходящата диагноза на състоянието му, в резултат от което да се направят конструктивни предложения за неговото развитие и усъвършенстване. При това нашата критика не бива да се превръща в критикарство и анализът трябва да еобективен. Всички трябва ясно да осъзнаем общата си отговорност за съдбата на Църквата.
В своя доклад бих искал да очертая само основните контури на проблематиката, която, според моите представи следва да бъде разгледана на тази конференция. За себе си не смятам възможно да се дават готови отговори. Смятам за по-правилно да бъдат предложени въпроси за следваща дискусия.
В последните десетилетия на 20 в. динамичното развитие на църковния живот в много отношения доведе до промени в битието на нашата църква. За този период е прието да се говори като за време на духовно възраждане. Многократно се увеличи паството Христово, създадоха се и се възобновиха много нови енории, увеличи се броят на свещенослужителите, възстановиха се и се построиха храмове, манастири, духовни училища. РПЦ, която по Божия воля получи отново свобода за проповед и служение, се изправи пред предизвикателството на въцърковяването и обгрижването на наново придобитото си паство, задачата за утоляване духовната жажда на народа Божи и на всички търсещи истината. От опит знаем, че този кръст се оказа не по-малко тежък от онзи, който Църквата носи по времето на комунизма. Църквата се сблъска с множество проблеми, преди всичко в сферата на катехизацията и образованието. Те са породени от острата нужда от богословски образовани и подготвени свещенослужители. Освен това е необходимо богословско осмисляне на ситуацията, в която се оказа Църквата и на пътя, който тя измина през отминаващото столетие.
Що се отнася до състоянието на нашата богословска наука, то трябва открито да признаем, че днес нейните очертания една започват да се оформят. Всички прекрасно знаем, че руската богословска наука, която преживя разцвет през 19 и началото на 20 в., след 1917 г. бе парализирана. Това, което с Божията помощ ни се удаде да възстановим след Втората световна война, беше само бледо подобие на дореволюционната школа. В Църквата, понесла невиждани гонения, нямаше нито сили, нито средства, нито кадри за възстановяване на богословските школи на старото ниво. И все пак беше постигнат определен успех в областта на възстановяването на духовното образование. Тук обаче е важно да подчертаем, че богословското образование все още не е богословска наука.
Справедливостта изисква да кажем, че за изминалите десетина години беше направено много: увеличи се броят на духовните учебни заведения, започнаха да се откриват нови богословски институти и факултети, издава се духовна, богословска и църковно-историческа литература, възпитаници и студенти на духовните училища се изпращат за обучение в чужбина, провеждат се богословски семинари и конференции, започна издаването на Православна богословска енциклопедия. Въпреки всичко това обаче поводите за безпокойство у нас са повече, отколкото тези за успокоение. Все още бавно напредваме в посока възраждането в нашата църква на научно-богословската школа и традицията на научно-богословската работа.
Трябва да обсъдим следния въпрос: в какво състояние е днес богословската наука в Руската църква?
С този въпрос естествено са свързани и две други теми: каква трябва да бъде богословската наука в Православната църква? Какво конкретно трябва да се направи за нейното възраждане?
Навярно при отговора на първия въпрос са възможни крайни гледни точки. За някои вероятно е неприемлив самият израз възстановяване, възраждане на богословската наука, те предпочитат да се говори за разкриване или усъвършенстване. По мнението на други, в РПЦ днес въобще липсва богословска наука и затова богословската традиция трябва да се възсъздаде наново.
И тук струва ми се, възниква особен за дискусията въпрос: какво е значението на наследството на руските богословски школи, възникнали сред руската емиграция? Тук също можем да чуем всевъзможни крайни мнения: от възторжено отношение към тази богословска традиция до нейното пълно отхвърляне. Нашата задача се състои в това, да избегнем, от една страна, безразборното осъждане произведенията на задграничните православни автори, а, от друга – да се избегне също толкова неуместното безкритично възхищение от всяка тяхна дума. Трябва да се върви по пътя на критичното усвояване на тяхното наследство.
Темата трябва да се разглежда в по-широка перспектива: не само в пределите на Парижката школа или рамката на богословските трудове от академията Св. Владимир в Ню Йорк. Макар тези школи да са оказали несъмнено огромно влияние върху развитието на православното богословие в световен мащаб, не трябва да се забравя и за достиженията на богословската наука в останалите поместни православни църкви. Не трябва да се игнорира и богословието, което се развива извън Православната църква.
Говорейки за усвояване на богословските достижения на 20 в., трябва да имаме предвид и факта, че, на първо място, проблематиката на това богословие е свързана с богословието на предния век. В голяма степен то е обусловено и от взаимодействието с инославното богословие и не на последно място, богословието трябва да се разглежда на фона на научните, на философските, на научно-методологичните и общокултурните достижения, доколкото, както е известно, прекалено много в богословието на миналия век е свързано с динамиката на историко-културния контекст на 20 в.
Казаното може да се обобщи като три задачи или теми:
1. Критична рецепция на резултатите от развитието на православната богословска наука от края на 19 в. до наши дни. Осъзнаването на общия смисъл и патос на това развитие.
2. Критичен анализ и усвояване достиженията на инославната богословска наука на 20 в.
3. Анализ на развитието и усвояването на достижения, свързани с богословието на хуманитарните и другите науки, преди всичко философия, история, лингвистика и културология, и с методологията на науката и научното знание.
В каква степен тези задачи са актуални за нашето богословие? И ако са актуални, по-какъв начин могат да бъдат решени? Тези въпроси могат да бъдат предложени за обсъждане и на нашата конференция, нещо, което ни поставя пред необходимостта да отговорим на основния въпрос: какво е мястото и значението на богословието в живота на Църквата?
Твърде често забравяме, че Църквата е призвана да богословства, че в противен случай тя не може нито пълноценно да ръководи своите чеда, нито да свидетелства в свят, който винаги, в по-голяма или малка степен, остава невъцърковен. Богословието, като работа по тълкуване на проповядваното учение, не е второстепенно дело, а самото условие за истински църковна православна проповед и душегрижие. Ние трябва да се стремим към това, да бъде разсеяна добилата популярност представа за богословието като незначително за Църквата занимание на професорите богослови. Да се разсее обаче тази представа може само в случай, че богословието, научно-богословската работа бъде отново осъзната като дело на Църквата, и то не само на ниво висша църковна власт, но и във всяка епархия, във всяко духовно учебно заведение. Днес ние се нуждаем от нов богословски порив, който, надявам се, се ражда тъкмо в средите на днешните студенти от всички нива, които са дошли в Църквата с желание да ѝ послужат.
В заключителната глава на фундаменталния си труд от 1937 г. Пътища на руското богословие прот. Георги Флоровски пише: „Идва време, когато богословието вече няма да е лично или частно дело, с което всеки е свободен да се занимава или не в зависимост от талант, влечение или вдъхновение. В днешното лукаво, съдбовно време богословието отново става някакво общо дело, превръща се във всеобщо, съборно призвание… Отново се открива богословска епоха… Нашето време отново е призвано към богословието”.[1] Тук отец Флоровски отбелязва основните мотиви и елементи, от които според него се развива творческият постулат на руското богословие в съвременна обстановка, а именно: молитвено въцърковяване, апокалиптична вярност, възвръщане към св. Отци и свободна среща със Запада.
Както и да се отнасяме към тази оценка за състоянието на руското богословие, със сигурност не трябва да оставим без внимание въпросите, които тя повдига. Преди всичко това засяга четирите положения от този постулат. Затова искам да предложа за дискусия и въпроса, в каква степен православното богословие на 20 в. е следвало този постулат и какво е неговото значение за нас днес.
Изглежда, че ако се вгледаме в пътя, извървян от православното богословие през изминалите десетилетия, можем да кажем, че като цяло то се е стремило да следва творческия постулат, за който големият руски патролог и богослов говори. Ето как е ставало това.
Молитвено въцърковяване
Днес става все по-ясно, че никакво богословско разсъждение или църковна наука не са възможни, отделно от духовната, аскетична традиция, изолирани от осмисляне опита на светите подвижници, посветили себе си на молитвата, и въобще изолирано от благодатното битие на Църквата като цяло. С това е свързано задълбоченото изучаване на исихастката традиция и наследство на забравеното късновизантийско богословие – преди всичко на творенията на преп. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà – и засиленото внимание върху темите на литургичното богословие, основополагащото значение на Евхаристията и т. н.
Апокалиптична вярност
Следва да отбележим, че този труд на руската богословска мисъл се извършва в сложните условия на отслабване на православието отвън, на фона на продължаващата секуларизация на общественото съзнание и култура и под натиска на атеистичните и псевдорелигиозни идеологии, а понякога и в условията на явни и прикрити гонения. Църквата действително се превръщаше в малко стадо (Лука 12:32) и единственото, на което можеше да се опре, бе непоклатимият камък на вярата, защото Отец благоволи да даде на нея Царството. Тази апокалиптична вярност се е съхранила в православното богословие като цяло: вярност не в смисъл на оправдание и обосноваване на лъжливи и апокалиптични настроения, на екзалтирано очакване на близкия край на света, а като интелектуално утвърждаване на истинските есхатологични основания на вярата и на духовния опит. То показа способността да даде богословски отговор за християнското упование (1 Петр. 3:15).
Възвръщане към отците
Православното богословие на 20 в. действително се развива под знака на връщане към отците. То се обогати не само с много изследвания на творчеството на отделни автори, но и с възстановяване и разгърнато изложение на светоотечески възгледи върху отделни догматични теми и проблеми. Бяха направени и опити за патристичен синтез – например, в работата на Вл. Лоски Очерк върху мистическото богословие във Византия (1944 г.) и в книгата на Йоан Майендорф Византийското богословие (1974 г.). Значителен прогрес в изучаването на светоотеческото наследство бе постигнат – нещо, което трябва да бъде подчертано – и в инославното богословие.
Темата за светоотеческото богословие е особена. На нея ще бъдат посветени два пленарни доклада, ще бъде обсъждана и в специална секция, но все пак ми се иска да споделя някои свои съображения. Според мен, днес това е сред най-актуалните, ако не и най-актуалната тема в православното богословие. Разглеждайки я, ние се сблъскваме с цяла поредица сериозни проблеми, които, надявам се, конференцията ще обсъди. За всички богословски и околобогословски разсъждения днес е характерно обръщане към св. Отци. То се ползва като способ за потвърждаване църковността на изказани мнения, посочвайки на авторитетен източник на православното вероучение. Само по себе си, такова позоваване е традиционно и закономерно – винаги църковните богослови са търсили преди всичко вярност към изначалното Апостолско предание, изразители на което са тъкмо Отците. Но същевременно не е ли парадоксално, че днес представители на всевъзможни богословски и псевдобогословски мисловни направления се стремят да потвърдят възгледите си, позовавайки се на Отците на Църквата? Тази ситуация може да доведе до краен възглед за това, че ролята и функцията на св. Отци в живота на Църквата е само декоративна, че техните писания не са нищо повече от източник на цитати, че богословието съвършено произволно може да се ползва от техните мисли за доказване на крайно противоположни мнения. Възможен е обаче и още по-радикален извод, а именно, че Отците са остарели, тъй като са богословствали в отдалечено от нас минало, почтено и величествено, но все пак минало, и заради това – неактуално днес. Богословите, изучаващи Отците, са хора уважавани, но техните занимания в живота на Църквата имат далеч не първостепенно значение. Тук може да се направи аналогията: светският учен, изучаващ древноруската писменост, е разбира се уважавана личност, но неговата роля в социално-икономическия живот на страната е незначителен. В това разсъждение безусловно има риторично преувеличение, но да попитаме себе си: каква в действителност е ролята на св. Отци, на тяхното богословие в духовното образование и ежедневния живот на нашата църква? Като заявяваме преданост към наследството на Отците, прилагаме ли ние усилия да го изучаваме, създаваме ли такава атмосфера в местата на нашето църковно служение, че светоотеческото богословие да се окаже действително съществен елемент в обучението, в проповедта, в пастирската практика и във всекидневния живот? Длъжни сме ясно да осъзнаем огромната роля, която играят св. Отци в живота на Църквата. Защото тъкмо те саза нас изразители на нейната вяра. Ето защо, така както се казва в определенията на вселенските събори, сме длъжни да следваме св. Отци. Църквата е апостолска, светоотеческа. Вярата на Църквата е единна и неизменна, тъй като Църквата е единство на благодатния живот. Като казваме това, ние утвърждаваме, че вярваме така, както са вярвали апостолите и св. Отци, че вярваме в това, в което те са вярвали. Вярата се съдържа в Преданието. Функцията на Преданието е в това, от поколение на поколение да предава вярата на Църквата и опита на нейното благодатно битие. Преданието е вечно и всеобщо църковно съзнание и Църквата облажава Отците като изразители на това съзнание и истински свидетели на нейната вяра. Ето защо в православното богословие и вероучение е толкова важно позоваването на авторитета на Отците, което пък потвърждава, че истинското богословие е именно светоотеческо. Това разсъждение може да бъде изложено и различно: ако не следваме св. Отци, ние отпадаме от Преданието и напускаме Църквата. Следването на Отците не е отвлечен или академичен въпрос, а въпрос на нашия живот в Църквата и на нашето спасение. Затова изучаването на тяхното богословие е задача от изключителна важност.
Но тук се натъкваме на друга трудност: казваме, че Отците са вярно изразилите учението на Църквата, но самото това учение ние познаваме до голяма степен тъкмо от тяхното наследство. Вселенските събори не дават цялостно, систематично вероучение. Освен това, не всичко казано от Отците съответства точно на църковното учение. Ако не можем да наречем пряк израз на църковното учение цялото наследство на св. Отци, то въпросът за интерпретиращата и анализираща роля на богословието добива особена важност.
Известно е, че Отците са използвали и въцърковили най-добрите достижения на античната наука и философия по творчески начин. Във връзка с това често се твърди, че светоотеческото богословие може да бъде правилно възприето само в контекста на късноантичната мисъл. Но и в рамките на тази епоха не е съществувала еднородност и методологично еднообразие. Самите Отци са принадлежали към различни културни, философски и езикови традиции. И ако е трудно да говорим за единен контекст на тяхното наследство, както и да се вземат предвид множеството дискурсивни практики и научни методи, в чиито рамки се е осъществявало тълкуването на това наследство, то доколко е обосновано твърдението, че съществува свързано и цялостно светоотеческо богословие, както и универсален способ за неговото тълкуване? Според мен, това също е немаловажен въпрос за нашето богословие, който също се надявам да можем да обсъдим на предстоящите дискусии.
Можем условно да означим две крайни гледни точки. За първата, съществува не една, а цяла поредица взаимно несвързани светоотечески традиции, нямащи помежду си никакви допирни точки. Другата изхожда от априорни постулати, които нейните привърженици представят за основополагащи за православното и за светоотеческото богословие и като се основават на тях, строят своята богословска система.
Без да предлагам отговори, нито да предвиждам резултатите от дискусията, ми се иска само да напомня, че ние вярваме в единството на църковното Предание и на вероучението, което Отците изразяват. Но от друга страна трябва да си припомним, че наследството на св. Отци е сложно и нееднородно. Поради това следва да се избягва прибързаното абсолютизиране на междинни изводи на богословската наука. Известни са примери за това, как живото светоотеческо наследство може да се унищожи в името на някакъв абстрактен принцип. Богословите не следва да уравняват различията между отделните отци. Същевременно, нито един паметник на светоотеческата писменост не бива да се разглежда изолирано от Преданието, от което се явява неотделима част.
Затруднението в определяне понятието светоотеческо богословие ни поставя пред по-широката задача да дадем определение за това какво е богословие, какъв е неговият метод и характерни особености. Така, продължавайки да размишляваме над третия постулат на о. Флоровски, изникват следните актуални въпроси: 1) за съотношението между богословие и вероучение; 2) значението на полемичния елемент в богословието; 3) значението на неговата критична роля. Бих искал да направя кратко отклонение по този повод, като се надявам и тази тема да бъде обсъдена на предстоящата дискусия.
Какво е съотношението между богословието и вероучението?
В разглеждането на този въпрос също са възможни крайности. От една страна, е възможно да съществува мнение, че исторически формиралото се вероучение трябва да е за богословието не толкова сковаваща норма, колкото обект на научно-критично изследване и анализ. Затова при такъв подход вероучението и богословието трябва да бъдат ясно разграничени и методически разделени.
От друга страна, съществува изкушението богословието да се отъждествява с вероучението, догматите, безупречното свидетелство на вярата от вселенските събори. Когато св. Отци говорят за богословието, те не го отделят от светостта и чистотата на живота, от степента на опитното приобщаване към истината, достигнато от нейните свидетели. Тук е достатъчно да си припомним добре известната мисъл на св. Григорий Богослов: „Не всеки може да любомъдърства за Бога, защото способни на това са само хората, които са изпитали себе си, които са провели живота си в съзерцание, а преди всичко са очистили или очистват и душата, и телата си” (Слово 1 за богословието). Така разбирано богословието не може да се научи, към него можем само да се приобщаваме по степента на подвига и личната святост. Съществува обаче и опасност от това, едно такова богословие да се откъсне от живота и да стане недостъпно и непреподаваемо за нас. То може да придобие статичен и самодоволен характер, в него ще пресъхне духът на творчеството и свободата.
Вероучението и богословието не трябва да се противопоставят, но не трябва и да се отъждествяват. Все пак богословието не е самоценно, какъвто не е дори и догматът, който е най-вече указание за пределите на разума в богопознанието, което го удържа в границите на вярата на Църквата. В този смисъл догматите имат негативно значение, защото исторически са формулирани именно за опровержение на ереси, посягащи на спасителната истина на църковното учение. Но формиране на догматите е имало и в процеса на напрегнатото богословско търсене на истината. Догматите не се създават, те само с необходимата задължителност и нормативност определят в думи вярата на Църквата. Как и защо обаче се избират точно такива думи и термини, защо се обявяват за еретически едни или други богословски твърдения е дело на богословието. То трябва да се стреми към изразяване вярата и благодатния опит на Църквата, към осмисляне на повереното му Божие откровение. Следва да се различава, от една страна, богословието като процес и метод за търсене на най-доброто изразяване на църковното вероучение и, от друга – богословието като резултат от богословските търсения, тоест словесното, понятийно, концептуално и логически оформено вероучение на Църквата, от приетото и припознато от Църквата като истинно изражение на истината, тоест догмата. Но това различаване не предполага противопоставяне: богословието достига кулминацията си в догмата.
Какво е значението на дискусията и полемиката за богословието?
За разлика от вероучението в собствен смисъл на думата, богословието е реакция на някакъв проблем. То има своето място тогава, когато в хода на църковната история възниква недоумение или въпрос за вярващия разум. Функцията на богословието е не само в осмислянето на църковния опит, но и в отговора на въпросите, които засягат съотношението на църковното и онова, което се намира извън този опит.
Богословието се осъществява и развива в условия на възникване и съществуване в Църквата на различни богословски концепции, които се опитват да разрешат един или друг въпрос, засягащ вероучението или отношението на Църквата към света. То е полемично. Докато се издаде общоцърковно определение като съборно решение или догмат, вътре в Църквата има място за богословска полемика. Особеността на тази вътрешноцърковна полемика е там, че всички участници призовават към традицията, към учението на св. Отци, но същевременно, като правило, само едно от мненията за същността на църковната вяра се признава за съборно, тоест общоцърковно, изначално вярно на вероучителното Предание. И историята на Църквата показва, че без сериозно, всеобхватно, аргументирано обсъждане не е прието нито едно вероучително решение.
Може ли да говорим за критична функция на богословието?
Като духовно-интелектуална дейност, богословието е призвано да се занимава с критика на съществуващите в рамките на църковния живот частни предания от позицията на съборното Предание, което то определя под формата на вероучителни системи. Богословие, което критикува частните и местни традиции, в които понякога се съдържат елементи на суеверие и възприемане на второстепенното като съществено и обратно, може да се оцени и нерядко мнозина оценяват като опасност, като заплаха за установилия се църковен бит. Именно затова богословието винаги, в една или друга степен, скрито или открито, е в конфликт със самодоволната монотонност, същността на която е в нежеланието да се постави под въпрос правилността на каквото и да е в безметежния поток на рутината. Древните израилтяни, например, не желали да чуват пророческите прокламации на волята Божия. В Църквата пък именно богословието изпълнява пророческата функция, като напомня на вярващите за това, към което ги е призовал Господ. Тази функция или мисия са изпълнявали и Отците, много от които са страдали за думите на правда. Достатъчно е да си спомним подвига на верността към богословската истина на преп. Максим Изповедник, Мартин Изповедник епископ Римски, преп. Симеон Нови Богослов, преп. Максим Грек и др.
Размисълът над полемичния и диалогичен характер на богословието естествено води до заключителния пункт от богословския постулат на отец Флоровски, за нуждата православното богословие свободно да срещне Запада.
Свободната среща със Запада
Това е най-обширната и сложна тема и тя изисква особено разглеждане. Тук бих желал да отбележа най-важните моменти.
Историческото значение на срещата със западното богословие
В методологичен план руската богословска школа дължи много на богословската традиция на Запада. Но фактът на връзката на нашето богословие с него се разглежда различно. За някои това е едва ли не „първородният грях” на руското православно богословие. Говорят за нуждата от избавяне от западния плен на руското православно богословие, а всъщност, заедно с водата изхвърлят и новороденото – унаследената от западното богословие дисциплинираност на мисълта, научните метод и принципи на богословското изследване.
Да си спомним мъдрото разсъждение на о. Флоровски по този повод: „В реда на подражанието руското богословие е преминало всички главни етапи на западната религиозна мисъл от новото време… Необходимо е не само да се повтарят готовите западни отговори, но да се разпознаят и преживеят именно западните въпроси… Независимостта от Инославния запад не трябва да се изражда в отчуждение. Именно отделянето от Запада не позволява действително освобождение. Православната мисъл трябва да почувства и изстрада западните трудности и изкушения... Нужно е творчески да се осмисли и претвори целия този опит на западните изкушения и падение, да се изстрада целия този европейски копнеж… Само такова състрадателно съпреживяване е надежден път към възсъединяване на разпадналия се християнски свят, към спечелване и връщане на отделилите се братя… Православното богословие е призвано да отговаря на инославните въпроси от дълбочината на своя съборен и непрекъснат опит. Да противопостави на това инославие не толкова изобличение, колкото свидетелство за истината на Православието”.[2]
Задача и смисъл на междуконфесионалния богословски диалог
Че призивът на отец Георги не е останал без внимание, може да засвидетелства всеки запознат с хода на междуконфесионалния диалог, който е започнат в миналото и продължава в настоящето. В резултат от свободната среща със Запада, извършена през 20 в., православието престава да бъде за западните християни екзотична източна религия, явявайки уникалност и сила на съборно изповедание, утвърдено върху непрекъснатото единство с древната апостолска Църква, с Църквата на Вселенските събори. За православните беше насърчително да срещнат на Запад не само отпадане от учението на древната Църква, но и искрен стремеж към съборно възпълване, свидетелство за истината, макар и изразено в западните богословски категории. Започна процес на сериозно, понякога мъчително взаимно изучаване и диалог, завръщане към единството на богословското съзнание на древната Църква. От православна страна този диалог никога не е бил продиктуван от безпринципно и прибързано съглашателство. Косвено доказателство за свободата и безкомпромисността на православна страна е фактът, че нашите инославни партньори и събеседници не веднъж са обвинявали православните в консервативност, закостенялост, неготовност за съгласие с предлаганите формулировки и интерпретации. В действителност, проблемът не е в закостенялостта, а във верността към православния дух и смисъл на източното християнско Предание, низхождащо към древното богословие на Отците и учителите на Църквата. Участвайки в съвместните християнски акции, печелейки големи успехи в делото на православното свидетелство, нашите богослови никога не отстъпват от своите позиции, които излагат открито – в противовес на всички опити за скоропостижно богословско примирение с инославните събеседници и опоненти.
Сред най-важните богословски въпроси, възникнал около диалога с инославни, е този за Църквата, за нейните задачи и природа и, в частност, за нейните граници. Във въпроса за границите на Църквата се сблъскваме с удивителен исторически парадокс: Православната църква, която винаги се е съзнавала като Вселенска църква, църква на Символа на вярата, свидетелстваща, че вън от нея няма спасение, установи канонична допустимост да бъдат приемани в лоното ѝ инославни, без задължително това да става чрез тайнството Кръщение, а само чрез Миропомазване и дори Покаяние. Разбира се, както ни е известно, беше дадено необходимото обяснение за това явление. Но трябва да кажем, че този въпрос и до ден днешен е открит. Такъв остава и въпросът за целите и задачите на православното свидетелство в диалога с инославните, за възможностите и целесъобразността на участието на православни църкви в международни християнски организации.
Концепцията за диалога и общението стават основа за междуконфесионалните богословски отношения. Тук, в частност се появява ключовата за цялото научно и философско развитие през 20 в. тема за езика.
Темата за езика, за символа, за корелацията на смисъла и неговото изразяване се превръща в една от най-важните за православното богословие. И проблемът тук е не само във факта, че тази проблематика доминира в съвременната наука и философия. Защото задачата на богословието се заключава в това, да направи упованието и вярата на Църквата понятни както за църковните хора, така и за нецърковния свят, в който днес живеят християните. Именно поради това темата за езика е толкова съществена и актуална. В своето мисионерско служение Църквата трябва да има предвид не само езиците, на които тя самата говори, но и езиците на съвременния свят.
Отделна тема е езикът на богословието. Богословието изразява духовния опит на Църквата, опита от богообщението на човешки език и с това изпълва самия език с богословски смисъл, насища го с духовно съдържание. Затова богословието е винаги съвременно, то е възможно само като живо мислене. Отците от класическия период на Отците са извършили интелектуална, културна революция. Използвайки съвременния им език на философията и културата, те са започнали да възвестяват на града и света истините на християнското благовестие.Но тъй като езикът на езическия свят не може да вмести или да изрази новото съдържание, което влага в него Църквата, в процеса на християнската проповед св. Отци по същество създават нов език, който впоследствие се превръща в език на християнската култура. Такава задача стои пред Църквата и днес.
Всичко казано до тук се отнася до общите проблеми на богословието. По-нататък бих искал накратко да се спра върху проблемите на отделни раздели от богословската наука.
Догматическото богословие
Задачата на догматическото богословие се заключава предимно в построяването на вероучителен синтез, в осъзнаване на догматите като елементи на непрекъсваемите и взаимосвързани системи на истините на вярата, пазени в Църквата от апостолски времена. Но такава задача неминуемо се сблъсква очевидни обстоятелства: Църквата е догматизирала и нормативно изложила само основните истини на вярата. Значителна част от догматичните въпроси са осветени в светоотеческото наследство – безусловно и авторитетно – макар и Църквата да не ги е утвърдила като вероучителни норми. Освен това съществуват множество богословски и вероучителни проблеми, които нямат ясен и единодушен отговор в светоотеческото наследство, но все пак са необходим елемент от вероучителната система – теми от антропологията, мариологията, еклисиологията.
Може да бъде поставен и въпросът: възможна ли е появата на богословски синтез в близко време? Трябва ли да се стремим към неговата скорошна поява? Предполагам, че на този етап още не сме съзрели за такава задача. Преди всичко, не сме съзрели поради общата слабост на богословската наука: слабост научна, методологична, духовна. Освен това, доколкото с усилия на богословите на 20 в. бяха очертани контурите на желаната система, изхождайки от това, отчетливо разбираме колко много още не е изследвано, в колко много раздели още е необходим дългогодишен научно-богословски труд. Този труд ще бъде необходим практически във всички области на богословското знание, но най-вече в патристиката, в библейското богословие, в обобщаването на резултатите от изследванията в сферата на литургичното и каноничното богословие, на аскетиката и богословския метод, на богословието на езика и на символа.
Библейското богословие
В областта на библеистиката е нужно богословско тълкувание на резултатите от научното изучаване на Библията, постигнати през 19 и особено през 20 в. Ние трябва отново, в съвременен богословски контекст, да осмислим основополагащите въпроси и преди всичко, какво е това Св. Писание? Какво е неговото място в живота на Църквата? Необходимо е отново в нашата епоха да отговорим на въпроса за боговдъхновеността на Божественото Писание, – изменчиво по форма и вечно и неизменяемо в неговото Първовестие – за неговия авторитет, значение и смисъл… Въпросът за библейската критика, за нейните граници, цели и задачи за нас е един от най-актуалните.
Богословие на историята
Освен всичко друго, Църквата е и историческа реалност. В исторически аспект трябва да бъдат разгледани всички богословски проблеми и проявления на църковния живот: Св. Писание и Св. Предание, устройство и богослужение на Църквата, канони и пастирство, целия духовен живот. Историята показва динамиката на църковния живот. Опитът на Църквата се е натрупвал с векове. Историческият път на Църквата е пътят на преобразяването и освещаването живота на християните: каещи се грешници, внасящи в историческия образ на Църквата особености, обусловени не само от историческия и културен контекст, но и от греховността на човешката природа.
Богословието на историята винаги се намира пред изкушението да не забележи опасността от преувеличаване историческата относителност и човешката греховност, то може прекалено много да подчертае чисто човешкия характер на църковното битие. В работата на църковния историк няма нищо по-сложно от това да покаже истината за богочовешката природа на Църквата, да покаже във всички колебания на историята ѝ вечното и неизменното, свързано с божествената и надсветовна основа на църковното битие. От друга страна съществува не по-малка опасност от освещаване на исторически преходното в живота на Църквата. Историческият подход трябва да бъде източник на постоянна критическа оценка както на църковното минало, така и на настоящето.
Литургичното и каноничното предание като източник на еклисиологията
Съвременните литургични спорове засягат предимно въпроса за възможността или невъзможността да бъде изменено нещо в богослужебния чин, който се е наложил днес. Но тези спорове по правило са доста произволни, на тях не им достига сериозна аргументация, опираща се на исторически и богословски знания. Това, от своя страна, не позволява не само да се разсъждава върху правомерността на дадено изменение или реформа, но най-вече да се разбере смисъла на богослужението и особената му роля в църковния живот.
Историческата литургика изучава еволюцията на християнското богослужение от апостолски времена и до днес. Същевременно, тя показва постоянните, неизменни литургични структури. Многообразието от богослужебните устави, чинове и поместни традиции сочат, така да се каже, човешката, исторична плът на богослужението. Но тя трябва да различи структурообразуващи елементи, които не са случайни и изменяеми, тъй като изразяват самата природа на Църквата. И тук литургиката се припокрива с еклисиологията.
От друга страна еклисиологията е тясно свързана с каноничното предание. Ясно трябва да кажем, че каноничното наследство на Източната църква е противоречиво. Неговият анализ, в смисъл на приложимостта на древните канони към съвременния църковен живот, е започнат още от предреволюционните руски църковни учени и показва, че в качество на нормативи работят само онези канони, които са усвоени на практика в качеството им на такива.
Заедно с това и до днес остава открит по-обширният въпрос за природата на църковното право, за това, доколко е правомерно да се говори за възможността юридически да се регламентира църковният живот, основа на който е не законът, а благодатта. Еднозначен богословски отговор на този въпрос няма.
В случая всички призиви за спазване на църковните канони и всички уверения в правилността на тези канони изразяват нещо повече от вяра в това, че Църквата винаги съхранява верността на своето древно Предание, че винаги остава вярна сама на себе си, на богочовешката си природа. Да се изясни как точно се съхранява тази приемственост на църковния строй и устройство и в какво точно се състои, нарушава ли се в една или друга конкретна ситуация, това е една от задачите, които трябва да реши съвременното православно богословие. При това решаването на тази задача трябва да стане на базата на научно-богословски и църковно-исторически изследвания.
Богословие на духовния опит
Особеността на православното богословие от 20 в. е, че се развива под знака на връщането към Отците и на характерното за него опитно богопознание, че превръща православната аскетика в обект на най-сериозно изследване.
Аскетиката като систематично описание на законите на водената от подвижника духовна борба говори за извънреден опит. Пътят на максимално духовно напрежение, на който е застанал подвижникът, е доброволен. Той е само един от възможните духовни пътища, които се откриват пред християнина в Църквата. Затова по никакъв начин не трябва да се пренасят аскетичните изисквания, предявявани към монаха, върху цялото стадо Христово. Ако обаче аскетиката стане главна и дори единствена наука за духовния живот опасността от такова пренасяне е очевидна.
Тук трябва да направим една уговорка. В случая става въпрос за теоретичното схващане за духовния живот. Според монашеската традиция, правилното преминаване по духовния път е невъзможно без ръководството на опитен духовен наставник – отец или старец. Само четенето на аскетични творения тук не е достатъчно. Нещо повече, опитът да се превъзмогне степента на собствения духовен ръст е извънредно опасен. Затова на новоначалните не се препоръчва да се ориентират по духовни свидетелства и съвети, предназначени за тези, които са натрупали известен опит в духовните дела.
Само че днес най-различни аскетични ръководства, както и съответстващите им творения на светите отци са практически достъпни на всеки християнин. Но далеч не всеки има опитен духовен наставник и далеч не всеки енорийски свещеник е такъв. В този случай е невъзможно да се мине без богословието.
Първата задача е да се направи такъв анализ на мистико-аскетичната традиция на Православната църква, който да позволи използването на натрупания духовен опит за систематично изложение на православната богословска антропология. Това означава да се покаже това съществено и универсално знание за вътрешния човек, за действащите в него греховни страсти, и, от друга страна, за неговите духовни възможности. Казано с други думи – опитно добитото от поколения светци знание за законите на духовния живот. Още по-точно можем да кажем, че ни е необходима аскетика за миряните.
Като говорим за нуждата от възстановяване традицията на научно-богословската работа в нашата църква, сме длъжни да обсъдим още състоянието и перспективите за развитие на богословското образование, а така също и мерките по организацията на богословската работа.
Богословското образование
В последните години се направи много за организиране на нови образователни учреждения в различни части на Русия, Украйна, Беларус и други страни от ОНД, но днес все по-остро се поставя въпросът за качеството на образованието, което предлага в нашите духовни учебни заведения.
Днес ни е нужна висша богословска школа в широк смисъл. И не просто школа, готвеща пастири и учители, но и богословска лаборатория, работата в която да формира самостоятелно богословско съзнание, опиращо се на конкретни знания и на разбиране на принципите на богословското осмисляне на църковния живот, от една страна, и, от друга – на съвременната култура. Както вече отбелязахме, нужно ни е богословие, което се храни от църковното Предание и заедно с това взаимодейства със светската мисъл и култура, пребивавайки в диалог с тях. Необходимостта от такъв диалог се определя от мисионерската природа на Църквата.
Ще бъде грешка да поставим днес пред себе си минимални, тясно прагматични цели. Това няма да даде необходимия резултат. Трябва да мислим за цялостна програма за повишаване интелектуално-богословското равнище на духовното ни образование. Вярваме, че важна крачка в това направление ще стане осъществяваната днес в нашата църква реформа на богословското образование.
Организация на богословската работа
Мисля, че днес е назряла необходимостта от намиране форма за регулярна научно-богословска и изследователска работа в мащабите на Църквата.
Особено важно е да бъде изискана общоцърковна координация на богословските изследвания. На първо място тук е координирането усилията на духовните училища в сферата на богословието. В условията на силно ограничени материални възможности е необходимо да се направи всичко възможно за ефективно и съгласувано използване на ресурсите и най-вече на човешките. Голямата отговорност тук лежи на плещите на свещеноначалието на духовните училища.
В Църквата трябва да протича регулярна и открита дискусия по всички актуални богословски проблеми. Много полезно може да се окаже издаването на общоцърковно богословско списание. Нужна е много добре обмислена перспективна издателска програма, включваща и трудовете на отличилите се наши богослови, и преводни богословски и църковно исторически трудове, значими за развитието на православното богословие.
В тези направления за развитието на богословската работа в Църквата голямата отговорност лежи върху Синодалната богословска комисия, която трябва да работи в тясно сътрудничество с духовните училища и синодалните учреждения на РПЦ.
Богословието – дело на Църквата
Богословието е дело на Църквата. Пренебрегването на богословието, съответно на богословското образование на пастирите и миряните означава пренебрегване и на делото на строителството на Църквата, както и на православната мисия в съвременния свят. Особеността на църковното богословие е в това, че то, от една страна, е дело на вярващия разум, тоест на надарените и призвани от Бога към богословско служение хора, а от друга – дело на цялата Църква, която възприема и утвърждава резултатите от богословското творчество на църковните мислители и учени. Ето защо, поставените цели няма да бъдат достигнати, ако вътре в Църквата липсва простор за богословската мисъл в рамките на Преданието. Без свободата на църковно-богословското изследване, от една страна, и без спокойната, компетентна дискусия, без съборното обсъждане на спорните въпроси, от друга, богословското дело на Църквата няма да бъде изпълнено.
Вярност към догматите
Задачата на православното богословие се състои в съхраняване на верността към догматите, което означава преимуществено внимание към догматическото съдържание на вярата, което по същество е учението на св. Отци – както в цялост, така и по всеки частен въпрос. Не трябва да се допуска опростяване на светоотеческото богословие, не трябва да се допуска и употребата на Отците напразно.
Вярност към отците
Днес Църквата е призвана да продължи богословското дело на св. Отци като отговори на многобройните предизвикателства на историческия период. Вярност към Отците означава най-вече вярност към делото им, тоест към богословието, към техния метод на богословстване. Длъжни сме да търсим богословски решения на проблемите, с които се сблъскваме и в Църквата, и на границите ѝ със света. Длъжни сме да търсим решенията така, както са правили това Отците, сблъсквайки се с характерни за тяхната епоха проблеми.
Единство на мисли и живот
Църковното свидетелство в света винаги е страдало от отсъствието на единство между богословската мисъл и църковния живот. Православното богословие трябва да реши конфликта между ортодоксия и ортопраксия – правилна вяра и правилен живот. То е призвано не да противопоставя тези понятия, а да покаже взаимосвързаността им и тяхната взаимообусловеност. Неговата задача е да формира и проясни църковното съзнание, което да послужи за достигане до единство на вяра и живот.
Католичност (съборност) на православното богословие
Православната вяра, това е вярата на древната Църква в съвременната епоха. Не е допустимо да се отъждествява православието с източната традиция, а още по-малко с гръцко, славянско или руско християнство. Въпреки всички църковни разделения, православието остава вселенско изповедание, с цялото свое разнообразие, национални и културни исторически въплъщения. Съответно и православното богословие е дело общоцърковно, тоест общоправославно или всеправославно.
Богословският кеносис
Мисионерското призвание на Църквата в съвременната епоха – често наричана безрелигиозна, а всъщност епоха на разпространение на т. нар. „нова религиозност”, която е твърде далеч от църковната традиция – изисква от православното богословие и църковна проповед съединение на мъдрост и смирение, на това смиреномъдрие, образ на което е самият наш Спасител Господ Иисус Христос.
Трябва да сме внимателни към съвременния свят и неговите търсения, съмнения и проблеми, трябва да проявим усилие, да разберем противоречивия път на неговото развитие. За това е необходимо да изучаваме културата на съвременния свят, езика, на който той говори, а също и различните религиозни традиции и направления, станали в една или друга степен популярни за съвременника ни. Такова снизхождане в любовта и готовност за диалог съвсем не е задължително да бъдат прояви на адогматизъм или безразличие към вярата, напротив: именно верността към догматите е пораждало това безстрашие, с което светците са отивали да проповядват Христовата истина. Ако вярата ни е силна и богословски осмислена, ние, подобно на Самия Христос можем и трябва да отидем при света и да му занесем вестта за спасението, изпълнявайки заповедта на Спасителя: „идете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15).
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар