Есхатонът в нашия живот

.

Автор: Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

Превод:Венцислав Каравълчев

Публикувано:

http://dveri.bg/96r9k

В гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Когато трябва да говоря по този въпрос със студентите в семинарията, в която преподавам, опитвам да го обясня с пример от област, добре позната на европееца, а именно – футбола. Да разгледаме техниката на игра на Марадона, на Линекер или на Стойкович. Съперникът вкарва гол или два през първото полувреме и това, разбира се, до известна степен определя стила на игра на техния отбор. Марадона или който и да е друг подобен на него все още не показва на какво е способен. В един момент обаче той с голямо майсторство вкарва също един-два гола и към края на първото полувреме вече резултатът е изравнен. И хората си мислят, че ако Марадона е могъл без усилие, с два точни удара да изравни резултата през първото полувреме, то какво ли ще стане, ако той реши да заиграе с пълни сили през второто полувреме?

Библията е игровото поле за чудесата и за знаменията на Бога, но същевременно най-важното в нея не са чудесата Божии, не е творението, не е спасението на народа на Израил и т. н., а нейната обърнатост (насоченост) към последните времена, към факта, че Бог, Който с такава лекота вече е извършил в историята такива велики дела, има да твори още.

По този начин, според подхода на Библията, направеното от Бога в началото е по-малко важно от това, което Той ще прави в бъдещето, в края на времената. Прекрасната книга Песен на Песните разказва за двама влюбени, разказва как възлюбеният си тръгва, но увлича след себе си своята възлюбена. Така а е и при нашите отношения с Бога, но още сме в първото полувреме: Бог ни увлича след Себе си към по-дълбокото общение.

Разбирането за времето

Сега бих искал да премина към разбирането за времето както в античността, така и според библейското откровение. Като цяло античността, с изключение на народа на Израил, който е получил откровение, гледа на миналото като на нещо по-хубаво от настоящето и като на фактор, който е решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е бил изгубен и нашето желание е да се върнем в този рай. По този начин, например, подхожда Одисей. Той също иска да се върне в своя изгубен рай, на своя остров, напълно в духа на Милтън. Кръгът е затворен – краят трябва да се върне в началото.

Библейското разбиране е точно противоположно. Нашата носталгия, за разлика от Одисеевата, прилича на носталгията на повечето хора – тя е копнеж по бъдещето, по онова, което идва. Обърната е не към миналото, а към онова, което предстои. Раят не е зад, а пред нас. Търсим Този, Когото Адам е загубил в Рая, и Него – в цялата пълнота на славата Му – ще намерим в бъдещето.

Да си спомним блудния син, който напуснал бащиния дом и претърпял горчиво разочарование в живота, но почувствал носталгичната жажда да се завърне в бащината къща. Когато се връщал, го посрещнал неговият баща, който бил излязъл от дома си заради тази среща. И питам: какво е теглило сина назад – носталгия по миналото или съзнанието, че баща му ще излезе да го посрещне? И двете могат да бъдат верни. От библейска гледна точка обаче най-значимото движение е на Отца към блудния син. И именно това подразбирам под есхатологично отношение на Православната църква.

Това отношение може да бъде илюстрирано, когато се вгледаме в православните икони, където я няма западната перспектива, водеща отвъд картината. Там, напротив, перспективата се обръща – от изображението към съзерцаващия. Тази перспектива е била наречена от православните иконописци и художници обратна перспектива. На завършилите училища по изящни изкуства обаче тя несъмнено ще се стори доста наивна. Само че в иконата важното е да стане понятно, че тук е Бог и че Неговите светци идват да ни посрещнат, все едно Небесата вече са тук, за да обогатят нашия ежедневен живот.

Античният поглед, който вече обсъдихме във връзка със завръщането в рая, се основава на припомнянето на събития от миналото. Православният в голяма степен се основава на призоваването на Светия Дух, идващ при нас от бъдещето. Православното литургично предание съединява това възпоменание за миналото, или анамнезата, с епиклезата – с призоваването на Светия Дух. Възпоменание, в което минало и история не се изпразват, но придобиват ново значение в епиклезата, която ние винаги трябва да разбираме есхатологично.

Обобщено можем да кажем, че краят на времето определя неговото начало, а не началото – края. В Откровението това е изразено в знаменитата фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и края” (Откр. 21:6). През 7 в. преп. Максим Изповедник пише, че когато се обмисля план за построяване на дом, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Напротив, началото се определя от крайния образ на дома – залегнал в замисъла на архитекта, т. е. крайният образ определя първоначалните скици на дома.

Св. Максим твърди, макар малко да опростявам изискания му философски език, че тайната на Въплъщението на Христос носи в себе си силата да обясни загадките на Библията и затова може да обясни и да ни помогне да разберем тайната на творението. Този, който е познал тайната на Кръста и на Гроба, познава вече тази тайна. Но този, който е проникнал и в мистичната сила на Възкресението, ще разбере и самия замисъл на Бога в Неговото творение и в откровението на Библията.

Цялостният опит на Откровението и Въплъщението е дал наистина силен тласък на идеята за историческото развитие и за процеса на историческите промени. Преди Библията и особено до Новия завет не сме имали такова чувство за историческо време или за развитие в историята. Древният и гръцкият свят в този смисъл са се страхували от историята. Те са се страхували от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето поради това за тях е бил така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучавали древните гърци.

Великата индийска цивилизация също е избягвала историческото развитие. За Гаутама Буда целият процес на формирането е нещо, от което трябва да се избяга и в това бягство може да се достигне нирвана. Дали нирваната е битие или небитие – това няма голямо значение. Важното е, че за Буда решаващо е напускането на историческия процес, на процеса на формиране.

В Библията историята е сред най-големите благословения на Бога. Тя е следствие от творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И, въпреки че и Старият, и Новият Завет са дали импулс и са вдъхновили идеята за прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат дотук. Вън от есхатологията историята би била просто последователност, низ от събития без смисъл и завършек. Значимостта и важността на историята не се оспорва, но ние не се спираме на понятието история. Ако насреща на блудния син, завърнал се в дома си, не бе излязъл баща му, завръщането не би имало смисъл.

Въплъщението на Христос в историята е нейното утвърждаване. Същевременно есхатологичната реалност на Възкресението ни освобождава от оковите на историческата събитийност, която винаги продължава да се движи, винаги се развива. Ето защо св. Максим във вече цитирания откъс твърди, че именно Възкресението дава смисъл на творението и именно в него намира смисъл и самото Въплъщение.

Есхатологията в нашето ежедневие е вярата ни във Възкресението, вярата ни във вечността на живота. Тук нямам предвид вечния живот на душата или света. На езика на Евангелието това е нещо много по-значимо. Става дума за т. нар. „ἀνακεφαλαίωση” (въз-съединяване в Христос – около главата Христос; виж: Еф. 1:10), за живот за всички – живот в събирането на цялата история. Именно Светият Дух, слизайки над Църквата и влизайки в нашето ежедневие, ни дава това есхатологично чувство.

Светият Дух и идващият свят

Колкото и да е велик някой художник, поет или футболист от равнището на Марадона, както и такива да развиват своите таланти, тези надарени хора обикновено съзнават, че върховете на тяхното творчество се решават от вдъхновението. То не е пряко следствие от дарба или от някакви специални тренировки или упражнения за развитието на тези таланти. Всестранният човешки опит говори, че истинските велики произведения или достижения в същността си са плод на вдъхновението.

Това, разбира се, не означава, че не трябва да имаме определена подготовка или че не трябва да развиваме нашите таланти. Означава, че вдъхновението, отнасящо се до есхатона, до последните времена, е повече от всичко това. Това „нещо повече” в нашия ежедневен живот е присъствието на Дух Свети.

Ако служим литургия и липсва присъствието на Дух Свети, ние просто извършваме обред. Дори толкова важно събитие като мъченичеството, подобно на мъченичеството на св. Поликарп Смирненски, ако не е благословено от Светия Дух, може да има по-малко значение от страданията и смъртта на всекиго другиго. В Братя Карамазови на Достоевски монах Альоша казва на брата Димитрий (истински грешник), че много си приличат. Въпреки че Альоша е монах и е една-две степени над Димитрий, у тях все пак има нещо много общо. Разликата между тях е съвсем малка.

Смятам, че съвременната европейска цивилизация, така прогресивна и в много отношения така поразителна, всъщност не е отишла много напред от нашия изостанал живот на Балканите. Там, където отсъства елеят на милостта, където отсъства солта на вярата, където отсъстват даровете и плодовете на Светия Дух, където не се чува тихият глас, чуван от прор. Илия, там всички наши постижения не струват нищо. Изначалният глад и жажда на човешкото съществувание остават неутолени.

Дори ако човек не греши, дори ако не е изложен на злото, той си остава пленник на битието, пленник на природата и дори на цялата вселена, защото и тя е природа и без Светия Дух човекът винаги остава пленник. Есхатологията свидетелства, че той вече не е пленник – нито на кръговрата на времето, нито на развоя на събитията, тъй като Христос е дошъл при нас отвъд границите на времето – от есхатона, за да разкъса оковите на времето и на историята. Дух Свети постоянно държи отворени вратите към идващия свят, към рая.

Христос, в Своето Въплъщение, принесе Царството Божие на човека, а в Своето Възкресение възнесе човешкото тяло на престола отдясно на Отца. И това е събитие от историята, исторически факт, в който пък е най-великото утвърждаване на човешката история. Ако обаче Светият Дух не ни бе изпратен като друг Утешител, за да държи за нас отворени Небесата, а също и мястото отдясно на Отца, то тогава въчовечаването на Христос би останало в плена на историята и на нейните анали. Или, което е най-важно – историческият процес би станал вечен. Православният опит за осмислянето на края на времената не е опит от безкрайна история. Това би било безкрайност на постоянно изтощение на духа.

Мой познат от Белград – марксист, който още не е станал християнин – ми каза: „Вие ми говорите за християнската мистика и това много ми напомня за котката, която се грее на слънцето и на която животът е станал скучен”. Отговорих му, че това, което смята за християнство, всъщност няма нищо общо с християнството. Защото всъщност християнството е радост от играта, от срещата, от прегръдката. Това е вкус на любовта, при който, колкото и радост да получаваш, оставаш ненаситен. Никога не чувстваш насита, но се чувстваш, сякаш искаш да преодолееш своите физически ограничения. Със Своя есхатологичен акт Бог е освободил Сам Себе си за нас, за да не бъдем заключени в Него.

Опитът от истинската любов е есхатологичен. Опитът от надеждата, като опит от края на времето, също е есхатологичен. Същото се отнася и до опита от очакването, който свидетелства, че човек не е това, което е, но което ще бъде. Човекът по самата си природа е есхатологично същество. Ако не приемем това, – а, като свободни творения, имаме привилегията да не го направим – обричаме човека на затворничество, дори и границите на този затвор да са безкрайно големи, галактични, вечността. Любовта иска човекът да бъде свободен, да бъде безграничен, да бъде същество есхатологично, което е обърнато към края на времената.

Два различни опита от разочарованието в човешката любов могат да се видят у Достоевски и у Маркузе. Ако обичаш човека, казва Достоевски, това завладява цялото ти същество, но в същото време чувстваш, че дори ако обичаш човека, но не можеш да обикнеш още Бога, не можеш да достигнеш това, което желаеш да достигнеш. Божията любов открива есхатологичните измерения на човешката. Ето защо, любовта към Бога и към човека символично образуват кръст. Тези две любови – към Бога и към човека, са не просто етични заповеди, а онтологични основания за човешкото същество, но също и кръст за човека. Ако махнем вертикалната или хоризонталната съставна на кръста, то всичко, което ще остане, е окършено дърво. Ако отделяме любовта към Бога от тази към човека, няма да открием есхатологичното измерение, от което се нуждае самата любов, защото любовта към Бога е действително невъзможна без тази към човека.

У Херберт Маркузе – немски марксист, живял в Америка и опитал се да съедини Маркс с Фроид – един от героите му казва в молитвата си: „О, Боже, спаси ме от самия мен”. Това, дето Христос е станал човек, означава, че в порива на любовта Бог е излязъл от Самия Себе си. Такъв Бог е екстатичен – на гръцки буквално „излязъл от себе си”. И Този излязъл от Себе си Бог, Този Бог екстатичен, както казва св. Дионисий Ареопагит, е Който излиза от Себе си, за да срещне нас – излизащите от себе си да Го посрещнем.

Ето защо казвам, че любовта е есхатологичен опит и тип живот. Когато говоря за нея в този смисъл, същевременно имам предвид и разпнатата любов. Ето защо за нас – християните – есхатологично преживяваната в ежедневния ни живот любов е кръст.

Християнинът трябва да бъде с неспокоен, с революционен дух – човек, живеещ рисковано, на пориви. Затова казвам, че човек не е само homo faber – произвеждащ, умел или homo sapiens – разумен, но също така и homo ludens – играещ човек. Дори не и homo religiosus – религиозния човек, за котото говори Мирча Елиаде, но именно homo ludens, играч-личност, едновременно даряващ любов и чувстващ любов: човек на общението. В гръцкия език думите общение и общество, за разлика от други езици, са много сходни. Човекът на общението трябва да бъде социално същество, взаимосвързано с другите.

В тесния смисъл на думата, общение е когато двама души са постоянно открити един за друг – завинаги и безкрайно. Ако смятаме, че общението свършва и така губи есхатологичния си смисъл – достигането края на времената – такова общение се оказва лишено от основание, дори да не е напълно разрушено. Бог – в Своето Битие – е вечно общение. Затова и Троица означава единно общение на Трима, Които се обичат.

Сътворяването на света за нас е призив да влезем в това общение. А историята е движение, пътешествие към този край. Ако имаме есхатологично предвкусване на истинския Бог, Който ни обича, можем да го съхраним само ако обичаме и нашите ближни. Само тогава разбираме, че общението или общество в смисъл на общение, няма да се прекрати никога. Че единственото действително ново от всичко, което съществува под слънцето, е общението в любовта, което никога не се прекратява, защото изхожда от края, от есхатона – това е общението с Бога.

Парадоксално, но оттук може да направим извод, че доколкото сме православни, то нашите отношения със света са винаги трагични. И това е така както по отношение на съвременната ситуация, така и по отношение на миналото. Нашата история, дори когато е успешна в този свят, винаги е разпната. Християнското разбиране за разпната история или трагедия обаче се отличава от древногръцкото. Без трагедията хората не могат да излязат извън предела на самите себе си. Но Бог е встъпил в тази трагедия и е бил разпнат, чрез което ние наистина излизаме от трагедията. Трагедията на Кръста се претворява във Възкресение. Което не отменя реалността на Кръста, но разпятието не е обожествяване само по себе си и никога не може да бъде обожествено, тъй като не е край, а врата към Възкресението.

Това знание ни е дадено от Светия Дух. Ето защо християните – в ранни текстове като Учение на дванадесетте апостоли – казват: „Да дойде Дух Свети и да премине този свят”. Това не означава, че са били против света, но че не смятат да заключат себе си в границите на света, дори ако този свят е сътворен от Господа: „Аз съм уязвена от твоята любов” (В Синодалния превод „Аз изнемогвам от любов” (Песен на Песните 2:5; 5:8) – буквално, „Аз съм болен от любов” – в Септуагинта: „Аз съм ранен (буквално прободен) от любовта”, казва възлюбената в Песен на Песните и уязвеният от тази любов – тя или той – е безутешен. Това лишено от утешение битие обаче е благословение.

Позволете ми да приведа един пример. Израснах при комунизма, а комунистите ни убеждаваха, че строят удивителен свят – истинско Царство Божие на земята. Тези обещания, тази визия за света ни вълнуваше. За наше щастие, много преди нас същото се било случило с Достоевски. В действителност първа жертва на комунизма е станал първият човек, нашият прародител Адам. Защо Адам пада в капана на сатаната, когато онзи му прошепнал, че може да бъде равен на Бога? Защото в определен смисъл човек действително е бил създаден, за да бъде равен на Бога. Лъжата на дявола и лъжата на комунизма звучаха убедително, защото те засягаха истински струни вътре в човешкото същество. Дяволът и комунизмът използваха тези истински струни, опитвайки се да изпълнят човека с неправда.

Ето защо св. Йоан Дамаскин пише, че Адам паднал в грях, устремен към Бога, но устремен по погрешен път. Действително, моят личен опит – на сръбски православен християнин – ми казва, че дяволът е могъща сила, притежаваща активна способност да ни привлича. Всичко това обаче бледнее в сравнение със споменатата среща с Господа, Който е излязъл, за да ни посрещне. Когато със сълзите на покаянието придобих този опит, който действително беше опит от горчиво разочарование дори в успехите ми, аз разбрах, че всъщност дяволът е много слаб и че човекът е много по-силен и от дявола, и от архангела. И понеже на християните днес се налага да живеят при режим, налагащ себе си не само със сила, но и чрез съблазнителна идеология, разбрах, защо дяволът е така агресивен в нашия живот: защото съвсем не е уверен, че може да победи човека.

Обратно на това, Бог не е агресивен в отношението Си към нас. Понякога дори се отдръпва, защото е уверен, че човекът Го следва. Любовта не е агресивна, същото важи за истината и за есхатологията. Когато приемаме тези реалности, тогава живеем с убеждението, че ежедневният ни живот е вечен. Не искаме да губим тази увереност, дарувана ни от котвата на нашата вяра, която по думите на ап. Павел сме хвърлили на третото небе. Всъщност бяхме измъчвани не само като индивиди или нации, – гърци, сърби, българи или руснаци – но и като хора, които търсят котвата на историческата сигурност, на увереността в успеха.

Живот в есхатологичното време

В крайна сметка разбираме, че Бог ни показва Своята любов в това, че сме далеч от успеха и не ни позволява да се къпем в него. Божията Любов иска да сме свободни – от всеки идол. Дори Бог може да бъде наш идол, а най-лошият от всички сме самите ние. Както е казано в покайния канон на св. Андрей Критски, който се чете в началото на Великия пост: Сам станах идол на себе си. Св. Йоан Богослов завършва своето Първо послание с думите: Чеда, пазете се от идолите.

Есхатологичната позиция на православния към живота, литургична и аскетична едновременно, е позиция на кръстната любов, водеща към възкресение. Възкресението няма да настъпи, ако не минем през опита на Разпятието. Ето защо есхатонът в нашия ежедневен живот не е усещането за блаженството на богослужението, което ни оставя чувство за умиротвореност и безопасност. В действителност религията сама по себе си е доста опасно явление. Може да се превърне в средство за оправдаване на извършени неправди, в алиби за неверие, в подмяна на кръстната любов. Това е така, защото човек може с всички бездни, таящи се в неговата душа, да се върне при самия себе си и да се погледне като крайна цел и смисъл на своя живот. В този случай любящият и страдащ Бог просто ще престане да съществува за него.

Можем да отхвърлим Христос от нашия живот, така както можем да отхвърлим е Бога чрез безбройни богчета. Нашият есхатологичен опит обаче ни говори, че Мария от Евангелието е била права: само едно е нужно за опитното познаване на Христос – да Го следваме така, както в Апокалипсиса мъчениците следват Христос. И това съвсем не означава, че просто заставаме отзад и губим историческа активност. Това не е мързел, а очакване. Очакване на продължаващ се кръстоносен поход, но не със сила, а с дадената ни от Бога немощ.

Във всички наши немощи трябва да помним, че Светият Дух е с нас и вътре в нас призовава: „Авва, Отче!”. И в този епиклезисен подход, който е призоваване на Светия Дух, в тази едновременно литургична и аскетична ситуация няма голяма разлика кой е свят и кой – грешник, кой е добродетелен и кой – паднал, кой стои горе и кой – долу. По какво са се различавали един от друг разбойниците, стоящи отляво и отдясно на разпнатия Христос? Само по това, че, макар и двамата да са били грешници, гледащи лицето на смъртта, единият от тях я е осъзнал като лична и спасителна. В момента на истинското покаяние, на есхатологичната епиклеза, той извикал „Помени ме Господи, в Своето Царство!”.

Точно това е кръстът – пресичането на възпоменание и епиклеза, на библейската диалектика на историята и есхатологията. Това обаче не е диалектика заради самата диалектика, заради някаква еволюция или революционна промяна, а е диалектика на разпятието и възкресението, на вярата и любовта.

Бих искал да завърша с мисъл на св. Марк Отшелник, която може да се предаде така: есхатологичната перспектива е незагасващата светлина на нашия живот. Бог няма да ни прати в ада за това, че сме грешници и сме извършили някакви конкретни грехове, нито ще ни прати в рая, защото сме вършили добри дела, но ще направи това според вярата, която се проявява в любовта. Ще ни съди или по-точно сами ще съдим себе си според отговора, който даваме на любовта: любовта идва към нас, продължава да свети към нас от страната на края, който е Сам Бог.

Тази позиция и открит отговор на любовта може да бъде наречен есхатологично присъствие в нашия ежедневен живот. На нас обаче ни е тежко да живеем с такова напрежение. Често, дори бидейки християни, предпочитаме сигурността, контрола и безопасността, но това в действителност са илюзии и препятствия за есхатологичното присъствие. По думите на един от най-великите отци на Църквата, св. Йоан Златоуст, когато си в неувереност, когато няма на кого да се довериш или опреш, тогава, колкото и да е парадоксално, ти си най-устойчив, защото само Господ е твоя опора и крепост. В това няма нито безнадеждност, нито страх. По-скоро прилича на откритостта, която дете има към друго дете или към родителите си, когато знае, че е обичано, защото и самото то обича.

Много деца са изпълнени с тази любов. Тя им дарява сладост и радост, и, когато пораснат и станат възрастни, любовта им неизбежно ще се срещне с опита от кръста. И ако останат верни на любовта си и преминат жестокия опит от кръста и възкресението, отново ще намерят детската откритост. Тогава ще заживеят в есхатологичното време.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Athanasios of Hercegovina “The Eschata in Our Daily Life” – In: Living Orthodoxy in the Modern World, ed. by A. Walker & C. Carras, London 1996, p. 37-49 (бел. прев.).