Старецът схиархидякон Иларион (Дзюбанин): Как се спасявате, милички?

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10220/100/

Винаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”

Преди две години, на 21 октомври 2007 г. православният свят се прощава с още един духовник, за когото важат думите: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване”(2 Тим. 4:7-8). Старецът Иларион е роден на 5 март 1924 г. в Русия, град Щигри, Курска област, семейството му малко по-късно се премества в Харков. На 12 годишна възраст загубва баща си, който е бил едва на 46 години.

В живота му особено голямо влияние оказва неговата леля Нектария, монахиня още от царско време. Когато е мобилизиран на фронта по време на Втората световна война, тя му дава за благословение пояс с напечатан на него 90-и псалом. През 1943 г., като ефрейтор от артилерията, о. Иларион участва в една от най-тежките битки на цялата война - тази при Курската дъга. За това време той пише: „Струваше ми се, че бях на дъното на ада, когато куршумите и осколките на снарядите убиваха намиращите се до мен войници, аз си спомнях за благословението на моята леля, четях този псалом и Господ не един път ме спасяваше от неизбежна гибел...”. Тогава, в тези напрегнати дни, той дава обет на пресвета Богородица, че ако оцелее, ще служи на Господа до края на дните си.

През 1949 г. по молитвите на монахиня Нектария, отец Иларион окончателно приема решение да посвети живота си в служба на Бога. През 1950 г. постъпва като послушник в Киево-Печорската лавра, а през 1957 г. е постриган за монах с името Игнатий. През 1960 г. Киево-Печорската лавра е закрита от комунистите, подобно на Рилската св. обител у нас, а монасите изгонени. Отец. Иларион отива в Почаевската лавра, където носи послушанието – екскурзовод, което му дава възможност да общува с хиляди различни хора, от различни народности и култури. Гоненията на Хрушчов обаче не пощадили и Почаевската лавра и се наложило отецът да напусне лаврата и близо 15 години да служи в Харков. Едва през 1977 г. се връща отново в Почаев. В продължение на 35 години отецът се въздържа от приемането на свещенически сан. Но след завръщането си през 1988 г. в Киево-Печорската лавра под давление на братството променя мнението си. През 1991 г. във връзка с 1000 годишнината от Кръщението на Киевска Рус, братството на лаврата постановява да бъде ръкоположен за дякон. Същевременно о. Иларион пише молба с настояване за пострижение в схима. Митрополитът одобрява и скоро след като е ръкоположен за дякон, отецът е възведен в сан схийеродякон, а в последствие в схиархидякон. След кратко пребиваване в Йерусалим, по благословението на митрополита на Киев и цяла Украйна Владимир през 2001 г. отец. Иларион отива на Света Гора. Пребиваването му на Атон също е кратко и по волята Божия се завръща в Киево-Печорската лавра. Последните години от живота си прекарва в Преображенския манастир в Стеблов. Отецът много обичал неделята - деня на Възкресението. За него всяка една неделя била малка Пасха. По този повод той често обичал да казва: „Аз ще умра в неделя”. Така и станало, предсказвайки своята смърт, отец Иларион умира на 21 октомври 2007 г.

Много може да бъде изписано за този скромен, юродив и прозорлив старец, за това как по неговото лично застъпничество пред тогавашния президент на Украйна Л. Кучма Киево-Печорската лавра не е предадена в ръцете на патриарха-разколник Филарет или за това, че предсказва трагедията на Югославия. Многобройни са интересните истории свързани с него, а те могат и още да се допълват от спомените на обгрижваните от него стотици духовни чеда по целия свят. Известно е, че той има духовни чеда дори в България и заради тях о. Иларион е посещавал родината ни. Но тук не сме в състояние да обхванем всички интересни моменти от духовническия му път, защото идеята ни бе да разкажем за неговото невероятно чувство за хумор. Хуморът, който по думите му лекува човека от лицемерието и високомерието.

* * *
Около беседката, недалеко от килията на отеца, се е събрала голяма тълпа. Идва редът на една от многобройните чакащи и тя веднага пада в краката на стареца. С огромно съкрушение започва да нарежда:

- Грешница съм аз, батюшка, голяма грешница, наруших поста и ядох колбас.
- Какъв колбас – строго пита отец Иларион. - Я ми дъхни.
- Ох, грешницата аз. Ох, Боже, от лавката, взех си „кучешка радост”, от рубла и петдесет килограма.

- Не си ти никаква грешница, мъченица си – да ядеш от този салам... Няма да ти дам заради това епитимия, но виж, затова че произнесе напразно името Господне – 20 поклона. Тръгвай!

Става с усилие жената и тръгва неуверено, отива си, но след малко, измъчвана от съмнения, се връща отново:

- Батюшка, защо ме накара да ти дъхна?
- Прости, майко, стори ми се, че миришеш на алкохол.
- Ох, горката аз – пада отново в краката на стареца. – Ох, грешницата аз, съгреших... Пих, отче, пия от тая зараза, ама не днес, вчера пих.
- Е, щом е било вчера, тогава ще направиш десет поклона по-малко – строго заявил отецът.
* * *
През 80-те години в Почаевската лавра пристига на екскурзия представителна група офицери начело с началника на армейския щаб. Подредени и строени около килията на о. Иларион, офицерите очакват той да се появи, за да ги разведе из лаврата. Излиза старецът с огромна връзка ключове и с бодра стъпка се насочва към генерала. За генерала това се оказва необичайна ситуация, за първи път му се налага да общува отблизо с монах. Застава мирно и козирува:
- Началник щаб на Червенознаменния прикарпатски военен окръг генерал-лейтенант Грачов.
Отец Иларион с не по-малка сериозност също козирува:
- Войн на Небесния Цар, архидякон Игнатий (в схима Иларион), Почаевска лавра.

* * *
Късна есен в края на 90-те години. Уморен, отец Иларион в пълно схимническо облачение се прибира, подпирайки се на бастунчено си след дълга служба в килията си. Изведнъж към него се втурва огромен млад мъж, с остригана до голо глава, облечен в тъмно кашмирено палто, с ярко червен шал – типичен представител на „новите руснаци”.

- Ей, слушай, бащице... Мене тук при вас ме изпратиха... Ти ще извиняваш, че аз така, по-простичко, ама ваш'те работи не ги разбирам. Имам проблеми, сериозни. Помогни ми.

Отец Иларион го поглежда и пита:

- Какво има, уважаеми?

- Ами тука, виж сега, една такава работа – започва смутено младежът. - Казаха ми, отиваш в Лаврата. Има там един, най-главният, лесно ще го познаеш, облечен е целият в черно, с черепи и кости на фланелката... Той се познава с всички, дето са му подобни и лежат погребани в пещерите. Там стават големи чудеса. Всичко могат да направят...

Отец Иларион развеселен пита:
- Как се казваш, чедо?
- Василий ме наричат, Вася. Аз съм от Москва, бащице, помогни.
- А, Василий Блажени е дошъл!
- Да... абе не! Мен фамилията ми е друга, ама на теб що ти е фамилията ми?
- Е, извинявай. Какво трябва да помогна?
- Мангизи ми трябват, разбираш ли, много мангизи!
- Какво? - неразбиращ пита отец Иларион.
- Кинти, мангизи, зелени гущери... пари бе, бащице, пари!
- А, пари...
- Казаха ми там, в Москва – отивай в Лаврата, помоли се да ти помогнат, разбираш ли? По работа съм дошъл тука.
- А от мен, какво искаш?
- Ами, ей така да се помолиш на твоите подобни, да се появят при мен мангизи.
- Не са подобни, а преподобни! А виж, молитвата е хубаво нещо. Хайде да се помолим
- Слушай ся, бащице, аз съм човек дето си държи на думата. Имай предвид, че я нещо не се получи, както трябва, ще си имаш работа с мен.
- Ех, какво ще ми вземеш, глупчо? Добре сега, не се обиждай, хайде ела в килията ми.
- Бащице, аз казах, не ме гледай, че съм малък на години...
- Ти какво, и в затвора ли вече си бил?
- Пу-пу! - плюейки през рамо, недоволен процежда Вася. - Не бе, бащице, така се казва.
- Хубаво, хубаво, само недей да плюеш тука, че ще ни накарат да мием целия коридор.

Влизат в килията на отец Иларион. До стената в дясно – неудобен дървен креват, вляво една проста библиотечка. Аналой с икони, много икони, в рамки и без рамки, фотографии. В ъгъла табуретка, до нея дървена пейка. Старецът уморено се отпуска на дървеното легло.
- Седни за мъничко, Вася, аз .. ей сега ще се помолим.

Вася пристъпя от крак на крак, крие ръце зад гърба си – вижда се, че за първи път попада в подобна обстановка и се чувства неловко.

- Аз ей сега, Вася, ей сега. Ето, вземи молитвеника и чети. – Вася с неохота взима молитвослова и го разгръща.

- Ми, кво да чета тука, то всичко на чужд език написано...
- Не е на чужд език, Вася, а на църковнославянски. Е, хубаво, ето ти на теб на руски – казва старецът, като му подава друга книга.
- Ама чакай сега, вие нали казахте, че ще помогнете, ще се помолите... Аз такова, не умея, въобще не умея.
- Ти какво, Вася? Не умееш да четеш ли?
- А, не бе, не, такова... Никога не съм се молил.
- Няма нищо, Вася, това може да се поправи. Ето сега и ще започнем. Защото... в противен случай нищо няма да се получи. А и аз съм си забравил в трапезарията очилата... Ама щом не искаш, няма да те насилвам – надига се от леглото отец Иларион.
- Хубаво де, хубаво, ще се молим – разтваря книгата Вася. – Къде да чета?
- Започни с молитвата „Отче наш”. Ти чети, а аз ще повтарям.

След кратка пауза Вася започва неуверено: „Отче наш. Иже неси на небе...”

- Не неси, а еси! Тоест, Ти, Който си на небето. Продължавай!

След няколко минути молитвата е прочетена.

- Сега да прочетем „Достойно есть...”.

- К'во? Пак ли?
- Не пак ли, а продължавай!

След няколко минути завършват и тази молитва. Василий вече едва издържа на напрежението и е готов да зареже всичко, но събира сили и с неуверен, но уважителен глас казва:

- А за парите кога ще се помолим? Нали обещахте?

Очите на Василий се спускат надолу, под кревата на стареца, където е поставен отрано приготвен от стареца ковчег. „Да, мисли си Вася, този дядо е сериозен, много сериозен”.

- Сега, сега, Вася – изважда го от мислите му гласът на стареца – Какви пари са ти нужни?
- Ами как какви, обикновени, долари, евро, лири – развълнувано прошепва Василий.
- Какви долари, евро?
- Ами в смисъл – американски или европейски пари.
- Аха, - съвсем сериозно казва старецът – Давай тогава твоите долари на размножение.

С недоумение, но видимо доволен Василий тършува по джобовете си и вади банкнота от 10 долара.

- Ето една десетачка, останала последна... А на мен ми трябват още много.
- Щом трябват много, тогава много. Ей там, виждаш ли саксията с цветята? Вземи си парите и ги засади вътре. Ще ги поливаме, ще ги наглеждаме... ще израсте парично дърво, ще берем...

Замръзнал и невярващ, Василий гледа тъпо на отеца и не може нищо да каже. Настъпва тягостна тишина.

- Ти, Вася, си мислиш сега: „Изкукуригал е старецът, за глупак ме взима”. А какво ще си помисли за мен Господ? Аз съм схимник, обети съм дал, за нестежание обет и изведнъж да падна на колене и да го моля за торба пари? Какво ще си помисли Господ?

Василий трие неловко носа си и като се чуди къде да остави молитвеника, бавно отстъпва към вратата.

- Ти, отче, такова... прости. Бог да бъде с парите...
- Не, миличък, Бог с тебе. Винаги да бъде Бог с тебе. Всеки ден помни Господа. Колкото можеш, моли се. А парите... Ако е необходимо, ще има и пари – ще ти се дадат. И чувал с кинти, и с мангизи, с долари и евро.

Гостът видимо доволен, че всичко е свършило, казва:

- Е, аз да тръгвам вече, време е.

- Къде ще тръгваш? – разнася се строгият вик на отец Иларион.

Василий уплашено поглежда ту стареца, ту ковчега под леглото му.

- А чай със сухари и малиново сладко кой ще пие с мен? Какво си мислиш, извърши си молитвения подвиг и хайде – тръгваш. Не става така. Ето вземи си доларите и да запалиш една свещ, най-голяма в храма на Василий Блажени в Москва. Да му се помолиш. Сядай сега, ей там на пейката, аз бързо ще приготвя всичко.

Старецът още дълго разговаря с Василий, който си тръгва видимо окрилен.

След няколко месеца пристига поклонник от Москва и търси о. Иларион. Носи специални поздрави от „Василий от Москва” и думите: "Предайте моля поздрав (пари не изпращам – няма да вземе) на онзи старец, дето целия е облечен в черно с черепи и е слаб като скелет. Ние с него даже долари сме садили. Кажете му моля, че при Василий всичко e наред. Още не е почнал да се спасява, засега има само торба с пари”.

* * *
Края на 90-е години. Добре облечен господин спира отец Иларион на входа на храма и пита:

- Бъдете така добър, уважаеми. Къде тук при вас има благоприятна среда? Нужна ми е, за да прочистя аурата си.

Старецът Иларион изважда от джоба си една носна кърпа, шумно се издухва в нея и я скрива в подрасника си. След това добавя с благ глас:

- Днес, мили човече, не е сряда, а петък (игра на думи – в руския език среда се използва и за среда и за сряда). А за прочистването, да, вие действително се нуждаете от такова. Добре би било да слезете до Почаевския манастир и да помолите о. Антим да ви чете. Той е добър, ще ви помогне.
- Защо ми е на мен да ми четат? Аз съм грамотен, психиатър съм, доктор на науките. Говоря пет чужди езика.
- Да, но този свещеник ще ви говори на най-важния език – на езика на Господа.
Психиатърът видимо объркан отговоря:
- Да... Този език аз наистина не го знам и щом вие съветвате... Да, да, ще отида.

* * *
- Батюшка, заповядайте в нашия манастир, - моли млада монахиня. – При нас е такава благодат, все едно раят е слязъл на земята. Природата е чудесна! Сестрите при нас са като ангели. Е, без крила разбира се, но никога не се сърдят, на всички се покланят, всички много се обичат...”.

Близо до тях стояла възрастна монахиня. Слушала, мръщела се, слушала, мръщела се и накрая не издържала и казала: „Това у вас не е манастир, а бардак. Вас даже и бесовете не ви изкушават”.

- Да, - съгласява се тъжно отец Иларион – манастирът е полесражение. Води се непрестанен бой за православните души... Как се спасявате там, милички?

Младата монахиня видимо обидена, отговаря с половин уста:

-Спасяваме се батюшка, хубаво се спасяваме, молим се постоянно.
- А от какво живеете? Трудите ли се? – пита нарочно отец Иларион.
- Постоянно се молим, отче, за работа не остава време. Живеем за сметка на благодетели. Пожертвования събираме.
- Е, да помага Бог. И за това, Слава на Бога. Ще дойда при вас, на пролет ще дойда. Градина ще ви помогна да си направите. Може пък нещо да посеете. Бях веднъж в един женски манастир. Вярно, отдавна беше. Всички сестри на полето, работят, само една седи... Питам: „Майко, а вие защо не помагате?”. А тя се обиди. „Аз казва не съм майка, а схимница”. И се скри в килията си.
* * *
Често хората се обръщали към отец Иларион за съвет относно поста. Той с усмивка отговарял на всички въпроси кога и какво може или не може да се яде. Повтарял, че духовният пост е много по-важен от телесния, както и че без телесният е невъзможно да се управлява духовния. Но винаги наблягал на думите: „Всичко яжте, само един друг не се яжте!”.

В статията са използвани материали от книгата "Старцы Киево-Печерский и Почаевский", Киев, 2008 г.