Огнената река

Автор: Александрос Каломирос

превод: Венцислав Каравълчев

публикувано в: Християнство и култура, бр.36

http://www.dveri.bg/content/view/8218/138/

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.
Само че никой не може да ненавижда нещо, което не съществува. Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората знаят Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство, даже по-добре от всякога. Те се намират в пълно съзнание на това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Отношението им към Господа е сродно с отвращението към някого, когото познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: „и бесовете вярват и треперят” (Як. 2:19). Човечеството ненавижда Бога и затова Го игнорира, давайки си вид, че никога не Го е виждало и знаело - това е своеобразна симулация на безбожие. В действителност хората просто възприемат Бога като враг в собствения смисъл на думата. Отрицанието на Бога, това е мъст, атеизмът – реванш.
Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина (виж. Йоан 3:20), но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и безкрайна опасност, като противник, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който се въплъти, за да ни спаси от болест и смърт, а по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.
Дяволът заставя хората да мислят, че Бог не ни обича, но обича само Себе Си, че е готов да се помири с нас само тогава, когато ние се държим така, както Той е заповядал, че Той ни ненавижда и е до такава степен оскърбен от това, че не Му се подчиняваме, че сме длъжни да заплатим това с вечни мъки, които са били създадени от Него точно с тази цел. Кой може да обича мъчителя? Даже и тези, които се опитват да се спасят от гнева Божи, едва ли могат действително да Го обикнат. Тяхната мнима любов е принудена: те се надяват да избегнат отмъщението и да достигнат вечното блаженство само благодарение на това, че са се постарали да омилостивят този страшен и неимоверно опасен Създател.
Успявате ли да разпознаете дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно дявол в превод от гръцки означава „клеветник”.
ІІ
Но с помощта на какво дяволът е успял да оклевети Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, да разврати човешката мисъл?
Той е използвал „богословието”. Отначало е внесъл в богословието незначително отклонение, което е било прието от богословите. Благодарение на усилията му това отклонение ставало все по-сериозно и накрая то стигнало до такава степен, че християнството било невъзможно да бъде познато. Става въпрос за това, което наричаме „западно богословие”.
Налагало ли ви се е някога да се замислите над това, коя е отличителната черта на западното богословие? Неговата отличителна черта е признанието, че Бог е истинската причина за всяко зло.
Какво е злото? Нима не е отчуждение от Бога, Който е Живот? Нима, това не е смърт?[1]
Какво учи западното богословие за смъртта? Всички католици и много от протестантите възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил като вина греха на Адам на всички хора и ги наказал със смърт, тоест отделяйки ги от Себе си и лишавайки ги от Своята благодат, даваща жизнена енергия, Той ги унищожава – първо духовно, посредством някакъв духовен глад, а след това и физически. Августин интерпретира откъса от книга Битие – „но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”, като – „ако вкусите от това дърво, Аз ще ви убия”. Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, но като нещо естествено (нали Бог е създател на всичко). Така и в двата случая Бог за тях е истинската причина за смъртта.
Това е справедливо не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то се прилага и към смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада, като вечна духовна смърт, като наказание от Бога? И нима не възприемат дявола като слуга на Бога, осъществяващ наказанието на хората в ада?
„Богът” на Запада е оскърбен и разгневен Владика, преизпълнен с негодувание заради непослушанието на хората, жадуващ в Своята разрушителна страст да подхвърли за греховете на вечни мъки цялото човечество, ако не получи безкрайно удовлетворение на Своето оскърбено величие.
Какъв е западният догмат за спасението? Нима Бог Отец не убива Своя Син, за да принесе удовлетворение за своята гордост, която западните богослови наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда, за да приеме спасението на някои от нас? Какво е спасението за западното богословие? Нима това не е избягване на гнева Божи?
Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност, че истинският ни враг, това е нашият Създател и Бог? И че спасението за западните богослови – това е спасение от „ръцете” на Бога!
Как може такъв Бог да бъде обичан? Как може да се вярва на Този, Когото ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, затова правилно е да желаеш, щото този, който те заплашва, въобще да не съществува, още повече, когато тази заплаха се отнася до вечността. Даже и да се появи възможност да бъде избегнат гнева на този всемогъщ, но зъл Съдия (чрез смъртта на Сина Му), за нас би било много по-добре, ако този Съдия не съществуваше. Това е било неизбежното логическо заключение в ума и сърцата на западните народи, защото с такъв жесток Бог е отвратителен даже вечният рай.
По този начин се е родил атеизмът и именно Западът е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил неизвестен на източното християнство докато западното богословие не проникнало и в него.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие. Атеизъм – отрицание и отречение от злия Бог[3]. Хората станали атеисти, за да могат, закривайки очите си, подобно на щрауса заравяйки главите си, да се спасят от Него. Атеизмът, това е отрицание от католическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Нашият истински враг, това е фалшифицираното и извратено „християнство”.
ІІІ
Западните богослови нерядко говорят за „благия Бог”, например във Франция епитетът „добър” почти винаги се употребява по отношение на Бога. Същевременно Западна Европа и Америка никога не са били убедени, че такъв благ Бог действително съществува. Напротив, те наричат Бога благ по същия начин, по който древните гърци наричали благословение например бича и проклятието на едрата шарка, за да я прокълнат и се избавят от нея. В този смисъл Черно море е било наречено от гърците „гостоприемно”, въпреки че в действителност то е много своенравно и често доста негостоприемно.
В дълбините на душата си Западът възприема Бог като зъл Съдия, Който никога не забравя, дори най-малкото оскърбление, причинено Му от хората, нарушаващи Неговите закони. Това юридическо разбиране за Бога, което е съвършено извратена интерпретация на божествената справедливост, не е нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Възвръщане към древно-езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека.
Хората, когато не са приемани насериозно, изпадат в раздразнение и гняв, смятат това за унижение, от което могат да се избавят само чрез мъст, престъпление или дуел. Така се е изразявало порочното разбиране за справедливост, преобладаващо в умовете на така нареченото „християнско” общество.
По този начин западните християни са мислили и за божествената справедливост. Бог, като безначално Същество, е бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той взел решение, че вината на Адам трябва поравно да се разпростре над всички негови потомци, и че всички те трябва да бъдат осъдени на смърт за този грях, без значение, че те самите не са го извършили. По мнението на западните богослови, божествената справедливост действа като вендета (кръвна мъст), тоест достоен за смърт е не само човекът, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И че в действителност, трагичното до пълно отчаяние за хората е това, че за да удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога не е в състояние нито един човек, нито даже цялото човечество, въпреки че се наложило да бъде жертвано през цялата своя история. Достойнството на Бога можело да се спаси само в случай че Той сам е можел да накаже някого, който да обладава същото достойнство като Него Самия. Ето защо, за да бъде спасено и достойнството на Бога, и самото човечество не било намерено друго средство, освен въплъщението на Неговия Син, за да може Той, като човек, обладаващ достойнството на Бог, да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Своя Отец.
ІV
Тази езическа концепция за божествената справедливост, изискваща безкрайни жертви за удовлетворяване, прави от Бога наш истински враг и причина за всички наши нещастия. Изискването на удовлетворение за греха на праотците от хора, които не могат да носят за него никаква лична отговорност е една огромна несправедливост[4]. С други думи, това, което западните наричат справедливост, трябва по-скоро да се нарече „обида”, „негодувание” или „мъст” в най-лошото значение на тези думи. Нещо повече, при такова откровено шизоидно разбиране за Бога, който убива Своя Син за удовлетворение на собствената Си така наречена справедливост, жертвената любов на Христос губи всякакъв смисъл.
Има ли концепцията за такъв вид „справедливост” каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е открил? Такова ли значение има словосъчетанието „божествена справедливост” в Стария и Новия завет?
Възможно е началната погрешна интерпретация на понятието „справедливост” в Свещеното Писание да е станал неговият превод с помощта на гръцката дума „dikaiosyne”. Не може да се каже, че такъв превод е бил съвършено неправилен, но това слово, бидейки термин на езическата древногръцка цивилизация неволно се асоциирала с определени техни представи, които са могли лесно да доведат до промяна на точното значение на думата.
Преди всичко думата „dikaiosyne”, извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение на нещо, за точно съотношение, баланс. Така, човешкото общество по справедливост награждава своите най-достойни граждани и наказва лошите. Това е чисто човешката справедливост, която има място в съда. Но в това ли се заключава справедливостта на Бога?
„Dikaiosyne” е гръцкият превод на древноеврейското слово „tsedakan”, което означава „божествената енергия, която извършва човешкото спасение”. Значението на „tsedakan” е почти идентично, синоним на друго древноеврейско слово “hesed”, което означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на „emeth”, със значение „праведност”, „правда”. Всичко това, както ясно се вижда, поставя смисъла на „dikaiosyne” в съвършено друго измерение от това, което ние обикновено разбираме под справедливост[5]. И Църквата влага в разбирането за божествената справедливост именно този смисъл. Това е и разбирането, което са имали и което са учили св. отци на Църквата.
„Как може да наречеш Бога справедлив, - пише св. Исак Сирин, - когато притчата за платата, дадена на работниците: Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един денар?
Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе. Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър (Мат. 20:13-15)? Как може да наречеш Бога справедлив, - продължава св. Исак, - когато четеш притчата за блудния син, който пропилял своето състояние, живял неправедно, и въпреки това за едно едничко разкаяние направено от него, баща му бяга да го посрещне, хвърля се на врата му и го прави наследник над цялото свое богатство (вж. Лука 15:20-22)? Не някой друг казва за Бога тези думи, но Сам Неговият Единородин Син свидетелства това, за да не се съмняваме. В какво се заключава тогава справедливостта на Бога? В това, че ние бяхме грешници, а Христос умря за нас?[6]
Както се вижда, Бог не е справедлив в смисъла, в които хората разбират тази дума. Неговата справедливост, това е великодушие и любов, които Той „несправедливо” въздава на нас, недостойните за такова деяние и нищо не взима в замяна. Затова и св. Исак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, тъй като Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви засягат”. И ако Давид ни Го показва справедлив и честен, Неговият Син ни открива, че Той е благ и добър. Той е благ, казва Той, към злите и нечестивите”.[7] Любящият Бог е благ и добър даже към този, който е равнодушен към Него, непослушен е или Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не отмъщава.[9] Неговото наказание, това са средствата за изправление, прилагани с любов към хората, докато все още е възможно изправление и лечение в този живот. Тези наказания никога не се простират във вечността.
Бог е създал всичко чисто и добро. Даже неразумните твари чувстват, че техният Създател и Бог не е зъл и отмъстителен, но изпълнен с любов. Ето защо и дивите зверове са готови да признаят за свой господар подвижника – християнин, който чрез смирение се уподобява на Бога. Те се приближават към него не със страх, но с радост и с благодарност и с любяща покорност...
Бог е благ. Той ни защитава и спасява даже когато падаме. Нима не е очевидно, че злото и вечните мъки нямат към Бога никакво отношение? Те се раждат не по Неговата вола, а по волята на Неговите разумни създания, и Той не насилва тази воля. Смъртта не ни е дадена от Бога като отплата за нашите грехове. Ние сами сме паднали в смъртта в резултат от противенето си към Бога. Бог е живот и животът е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами закрихме вратите за Неговото милосърдие, даващо живот.
„Тъй като Бог е живот, а лишението от живот е смърт, - пише св. Василий Велики, - значи, колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече се приближава към смъртта”. „Бог не е създавал смъртта, - продължава св. Василий, - но ние сами сме си я навлекли... Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)... за това, за да не стане нашата греховност вечна. Св. Ириней казва по този повод: „Отделянето от Бога е смърт, както отделянето от светлината е тъмнина... същевременно това не означава, че светлината е наложила на слепите наказание да пребивават в тъмнина”. „Смъртта - казва св. Максим Изповедник - по същество е отделяне от Бога, вследствие на което по необходимост се е явила смъртта на телата. Животът по същество е Бог, Който казва: Аз съм Живот”.
Но защо на смърт е подложено цялото човечество? Защо тези, които не са съгрешили заедно с Адам, умират като Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние сме станали наследници на проклятието на Адам. Ние сме били наказани не затова, че сме чули божествената повеля заедно с Адам, но затова, защото Адам е станал смъртен; и той е пренесъл греха на своето потомство в този смисъл, че ние сме станали смъртни, тъй като сме родени от смъртен”. А св. Григорий Паламà по този повод утвърждава: „Бог не казва на Адам: „връщай се там откъдето си взет”, но му говори: „пръст си и в пръстта ще се върнеш”... Бог не казва: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, но: „в деня, в който ти вкусиш от него, ти, естествено ще умреш”. Също и впоследствие Той не казва: „връщай се сега в пръстта”, но: „ти ще се върнеш в пръстта”, и по този начин Бог предупреждава, предупреждава истинно (макар и да не възпрепятства) за това, което ще се случи”.
Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат от желанието на Бога, а като следствие от това, че Адам е помрачил своето отношение с Източника на живота чрез непослушание; Бог по Своята благост го предупреждава за това.
„Дървото на познанието само по себе си, - казва св. Теофил Антиохийски, било добро и плодовете му били хубави. Не дървото, както мислят някои, съдържало в себе си смъртта, но непослушанието. Плодовете пък не съдържали нищо друго, освен знание, а знанието е благо, разбира се, когато се използва правилно. Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на познанието не била безусловна, но временна. Адам бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните не представляват опасност. Дървото на познанието било посадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но това било „твърда храна”, докато в това време Адам бил способен да усвои само „мляко”...

[1] “Злото е отчуждение от Бога” – св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото; „Тези, които по собствена воля се отделят от Бога, Бог отделя от Себе Си, а отделянето от Бога е смърт” – св. Ириней Лионски. Против ересите; „Хората, отхвърлили вечното и по съвета на дявола обърнали се към тленните неща, сами за себе си са станали причина за тлението и смъртта” - св. Атанасий Велики. За въплъщението; „Доколкото си се отделил от живота, дотолкова си се приближил към смъртта. Бог е живот, лишението от този живот е смърт. Така че Адам, доброволно отделяйки се от Бога, сам става причина за собствената си смърт”- Св. Василий Велики. PG 31:345.
[2] Дори и до днес, Православието не се е отърсило напълно от това влияние. Виж например: „Изкупителната Жертва била извършена, за да се възстанови първоначалната хармония между Небето и земята, която грехът извратил, за да бъде загладено ръкописанието на греха, за да бъде удовлетворено оскърбеното божествено правосъдие” – Из посланието за Пасха на Вселенския патриарх Димитрий, 1980 г. В: Episkepsis (in Greek), no. 229, 15. April 1980.
[3] “Наистина безумен и ограничен в разбирането си се явява този, който говори, че няма Бог. Не по-малко безумен е този, който казва, че Бог е причина за злото. Аз смятам, че тези заблуждения са еднакво опасни, тъй като всяко едно от тях еднакво отрича висшето благо; и ако първото въобще отрича, че Бог съществува, то второто утвърждава, че Бог не е благ, защото ако Той е причина за злото, то, естествено, Той не е добър. Така и в двата случая е налице отрицание на истинния Бог” - св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото.
[4] “Ако всички, родени от Адам, са станали грешни заради неговото съгрешение, то по всяка справедливост те не носят отговорност, тъй като са станали грешни не сами по себе си; затова терминът „грешници” се използва в дадения случай вместо „смъртни”, защото смъртта е отплата за греха. Така, както в първия човек природата станала смъртна, всички тези, които обладават природата на своя праотец, съответствено също наследяват смъртност” - Евтимий Зигабен. Тълкувание на Посланието до Римляни.
[5] Това е нещо съвършено различно от нашето подразбиране за думата „справедливост”. Незнанието на този факт се явява причина някои напълно чужди на Православието теории да бъдат разглеждани като негови крайъглени камъни. Такава е юридическата концепция за спасението, в основата на която лежи разбирането за една справедливост, която много напомня закона за Необходимостта на древните, който подчинява на себе си не само човека, но и Бога. Всичко това придава на християнството мрачен вид. Виж изследването: S. Lynonnett. "La Soteriologie Paulienne". Introduction a la Bible, 11. Belgium: Desclees & Bower. P. 840.
[6] “Ако човек с готовност и радост приема в името Божие всяко лишение, той вътрешно се очиства. Ако човек не гледа от високо даже на явния грешник, той наистина е свободен. Ако човек не е прелъстен от тези, които го възхваляват и същевременно не е разочарован от тези, които го презират, той е мъртъв за света и този живот. Трезвост и разсъдителност в разпознаването на добро и зло е повече от всеки подвиг, независимо по какъв начин и в каква степен се извършва.
Не храни ненавист към грешника, тъй като всички сме обременени от грехове. Ако тебе, в името Божие те подбуждат да го осъдиш, по-добре оплачи греха му. Защо ти ненавиждаш грешника? Ненавиждай греха му, а за него самия се моли, за да се уподобиш на Христа, Който не се гневял на грешниците, но се застъпвал за тях. Нима не виждаш, как Той оплаква Йерусалим” – св. Исак Сирин. Слово 60/90.
[7] Ibid.
[8] „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син (Йоан 3:16). Не че Бог не е могъл да ни изкупи с помощта на друго средство, но Той е искал да ни яви безграничната си любов и да ни направи сродни на Себе Си, чрез смъртта на Своя Син. В действителност, ако у Него е имало нещо по-ценно от Сина Му, Той всичко би отдал заради нас, за да приближи нашия род към Себе Си на всяка цена. По Своята всеобемаща любов, Той не искал да насилва нашата свобода, въпреки че за Него е било възможно; но Той я съхранил, за да се приближим към Него от любов и по собствена воля” – св. Исак Сирин. Слово 81/48.
[9] “В момент на униние никога не забравяйте заповедта на Господа дадена на Петър, за необходимостта да прощаваме на ближния седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22). Защото Този, Който е дал такава заповед, Сам прощава много повече” – св. Йоан Лествичник. Лествица, Степен 26.

Превод: В. Каравълчев

Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Има ли светци в новостилната Църква?

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/2224/39/

Често ревностно вярващи не по разум задават въпроса: има ли светци в новостилната църква, тоест в църкви като Вселенската патриаршия, Българската и Румънската патриаршии, Еладската архиепископия и др., които неотдавна са приели новоюлианския календар. Нека всички, които си задават подобен въпрос изяснят сами за себе си, че в календара не се спасява никой. Спасяваме се в Църквата. Много са новопросиялите в новостилната църква и този факт достатъчно красноречиво говори сам по себе си срещу всяка старостилна демагогия. Ето само няколко имена на новостилни светци и чудотворци, просияли във Вселенска патриаршия и Гръцката църква:

Св. Николай Плана (1851-2/3/1932) (на иконата)

Св. Антим Хиоски Чудотворец (1869-15/2/1960)

Св. Арсений Кападокийски (1840-10/11/1924)

Св. Сава Нови (Калимнойотис) (1862-25/03/1948)

Св. Хризостом Смирненски (1868 - 1922)

Към този списък могат да бъдат добавени още много, доста много имена, в които старостилните твърдения и обвинения безпочвено увисват. Тук задължително трябва да спомена и името на старец Порфирий (1991), за когото старецът Паисий казва, "че такъв светец се ражда на 400 години веднъж". Поради сериозни здравословни проблеми и по Божи промисъл старецът Порфирий е принуден да напусне Атон и последните 20 години от живота си служи в болничната църква св. Герасим, в центъра на Атина. Сами се досещаме, че в "Св. Герасим" старецът Порфирий е нямало как да служи по стария стил. Тук няма да спомена имена на приснопаметните светогорски старци, чиято святост някои старостилци обясняват с това, че на Света Гора се служи по стария календар, въпреки че те споменават името на Вселенския патриарх в службите си и са в евхаристийно общение с него. Само че тези тълковници няма как да обяснят, че всички светогорски съвременни светци в света, тоест извън Св. Гора, са се причастявали в новостилни църкви. Всички те категорично са изобличавали разколите, образувани заради календара и не са имали никакви връзки с тези хора. Невероятно силни изобличителни слова срещу старостилните демагози има стареца Ефрем (Катунакиот).
Има толкова по-важни и неотложни неща, върху които всеки от нас трябва сериозно да се замисли и опита да изправи. Календарът, колкото и да им се иска на някои, не е от тях. Той няма сотирологична функция и никога не е имал. Сам по себе си въпросът ви "има ли спасили се в новия календар" показва дълбоко изместване на истинските стойности в Църквата и издигането на нещо второстепенно на мястото на най-важното. Когато застанем пред Христа и трябва да дадем отговор за делата си, Той няма да ни пита кой календар сме ползвали, а изпълнявали ли сме заповедите Му. А добре ни е известно, че календарна заповед няма и не може да има.

Молитвата на архим. Софроний (Сахаров)

Предговор на схиигумен Серафим (Барадел) към книгата на архим. Софриний „Молитвеното приношение”

превод: Венцислав Каравълчев

публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6179/

Нашата молитва ще застане с нас в деня на Възкресението

Целият живот на стареца Софроний е един непрестанен стремеж към Светлината на Божието Лице, към „Този, Който е” (1 Йоан 2:13). Подобно на Моисей, десетилетия наред той отправя молитви изпълнени със сълзи към Бога: „Открий ми Лицето Си!” Неутолимата жажда да проникне в тайните на Божието Битие не намалява дори до последното му издихание. Животът на стареца е едно изпълнено с молитва, болезнено търсене на път към Твореца, за да Му зададе въпроса: „Защо си Ме създал?” Отражение на живото предстоене пред Вечния и Жив Бог се явява огромното молитвено творчество на стареца Софроний. За съжаление, тези молитви могат да дадат само ограничена представа за дълбокия молитвен живот течащ в него. Молитвата на стареца е всеобемаща. Повод за нея е всичко окръжаващо подвижника, тя е за всичко. Всяко движение, всяко действие започва и завършва с онова неописуемо чувство за Божието присъствие. Това съзнание за Божието присъствие освещава всичко. Около стареца съществува напрегната атмосфера на непорочна святост, изразена прекрасно в думите на св. Серафим Саровский : „ Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Дали рисува икони, дали беседва, или просто се разхожда – „той извършва светинята със страх Божи”. За него не съществуват малки и нищо не значещи неща, той възприема всеки и всичко през призмата на молитвата, през присносъщата Светлина на спасението Христово. Когато се беседва със стареца, често възниква онова тайнствено усещане, че вслушвайки се в думите ти, той същевременно предстои пред Бога и слуша сърцето си, какво ще му открие в него Светият Дух.

Старецът Софроний казва: „Великия Бог трябва да молим за великото”. И наистина, молитвата му поразява с онова свободно дръзновено обръщение към Спасителя, което никога не е дръзко. Интимното чувство и стремеж за общение с Бога чрез молитвата са му присъщи още от младини. Сам старецът разказва, как като малко дете е можел с часове да се моли на колене в своето детско креватче. През целият си живот, съзнавайки себе си в мрака на непонятността на пътищата Господни, потресен от зрелището на човешките трагедии, подобно на Яков и Йов, той се бори чрез молитвата да добие истинско богопознание и разбиране за крайния смисъл на битието, призовавайки:
„Светият Дух да дойде и да се всели в нас, да напои жадуващите с тайнствените струи на познанието за Него и да изведе от тъмницата на греховете душите ни”. Подобно на древните пророци, той общува лице в Лице с Бога, без да престава до дълбока старост да се съкрушава от съзнанието за собственото си нищожество и безпомощност. До последното си издихание той пристъпва към Бога с огромно благоговение, страхувайки се да не би и с най-малкия порив на сърцето си да оскърби Светия Дух. Изходно начало на молитвата му винаги е видението за Христос „такъв, какъвто Е”, какъвто ни се открива в делата на спасението, раждащо болезнено чувство на съзнаване на собственото си отчуждение от такъв Свят Бог и смъртоносен унес от това, че „се намираш в прегръдката на греховната смърт и истинският живот не ти е даден”. Именно това благодатно отчаяние, което се простира зад границите на всяко отчаяние ражда молитвения вик на сърцето, който старецът десетилетия наред носи в себе си, викайки към „Всемогъщия за спасение” от тази смърт, и „Бог е благоволил да го чуе”. Старецът позна и ни откри, че пътят към истинното Битие лежи в молитвата, в молитва подобна на Гетсиманската, в която жертвата на любовта се принася без остатък. Само тогава, човек в Христа и чрез Христа може да каже: „Сега и аз съм”.

В този преход от смъртта и тлението на страстите към живота, изцяло осветен от заповедите Христови е устремена и цялата молитва на о. Софроний, с нейната неимоверна напрегнатост. Старецът наепрекъснато повтаря, че „в молитвата всичко се изцелява, всичко се поправя, всичко се очиства и обновява”, ето защо за него не съществува безнадеждна ситуация. Единственият и верен път към разрешаването и преодоляването на всички проблеми, той счита тази „безумна”, отчаяна молитва, изхождаща от дълбините на нашето бедствие. Във всички случаи старецът поощрява вътрешния вик към Бога на кървящото от болка сърце:

Господи, Боже, Спасителю мой,
благосклонно приклони ухото Си
към молитвата ми: Ти виждаш, как греховната
смърт цял ме поглъща; Моля Те,
изцери сърцето ми, изцери ума ми,
изцери душата ми, изцери цялото ми битие
с Твоето благоволение, заради молитвите
на моя духовен отец. Амин

В опита на стареца, молитвата е живо общение с Живия Бог и като такава, тя приема безбройно разнообразие на формата, съответстващо на различните състояния на молещия се. О. Софроний съветва: „Винаги започвайте молитвата си, разказвайки на Бога за своето положение”. Като дълбок личен и интимен акт, молитвата не подлежи на никакви външни закони и ограничения, тя трябва да бъде вътрешно-битийна необходимост и да се извършва в духовна свобода. Затова и уставната (готовата, общоприета) молитва, в очите на стареца има само предварително, подготвително педагогическо значение. Такава молитва е несъмнено ценна в началото, за да може молещият се да бъде проникнат от правилния молитвен дух на Православната църква, но тя далеч не е достатъчна, да доведе човека до състоянието на „мъж съвършен, в пълнота на Христовата възраст”, и за да стане Бог „всичко във всички”. „Молитвата – това е вътрешен акт на нашия дух. Този акт може да се изрази в най-разнообразна форма. Нерядко, и даже много често, се изразява в мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашите мисли, поривите на сърцето ни, а да изкажем всичко това с думи ние не винаги сме способни. Да предстоиш пред Бога – това съвсем не означава да стоиш пред иконите, но да Го чувстваш в дълбочината на съзнанието си, как Той те изпълва целия. Да Го живееш, като истинска Първа Реалност, след която следва светът в низходящ порядък със своята тварна реалност. И за това е удобна всяка позиция на нашето тяло: може да си легнал, седнал, коленичил... Точно поради това съзнание за молитвата, старецът никога не дава молитвени правила. Той до край се доверява на всеки човек, виждайки в него най-съвършените му, най-висши потенциални възможности, и иска чрез тази свобода да доведе всеки до осъзнаване на личната си отговорност пред Бога.
„За да намериш верния път, най-добре се обърни към Бога в молитва”:
„ Господи, Ти сам ме научи на всичко. Дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища. Научи ме истински да Те обикна, със цялото си същество, както Си ни заповядал. Устрой живота ми така, както Сам Ти в Твоя предвечен съвет си промислил за мен ... да, даже за мен, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел. Аз безумно прахосах дадените ми от Тебе сили, но сега, при свършека на моя живот, Ти Сам всичко изправи, и Сам на всичко ме научи, но така, че действително да бъде Твоята воля в моя живот, без значение дали го съзнавам или не. Не допускай да се отклоня по чужди пътища, които водят към погибел, но преди да заспя вечния си сън, дай ми на мен недостойния, да видя Твоята Светлина, о Светлина на света”.
И така, със свои слова се моли за същото. Ще мине време и силата на тези слова ще проникнат до сърцевината на съществото ти и тогава ще потече живот от само себе си, именно така, както иска Бог, а с външни размишления нищо няма да решиш.
За Старецът молитвата е вселенски и всеобемащ акт – във времето и в пространството, достигаща своята кулминация в извършването на Светата Евхаристия, заради която всичко се извършва и която се явява средоточие на всеки ден и източник на живителна сила за него.
„Литургическата молитва, заедно с честото причащаване, е пълнота. Но за всичко това е необходимо Литургията да се живее и разбира. Тогава се открива, че Литургията всеобема целия наш живот; в нея са заключени всички планове на нашето битие в неговата обърнатост към Бога. Литургията, само ако се живее с цялото наше същество, ни дава да я изживеем като реален Божествен Акт, вместяващ в себе си не само този видим свят, но и излизащ безмерно зад неговите предели”.
Като литургично свещенодействие, молитвата на стареца е всецяло обърната към Христос – Спасителя, и чрез Него към Отца и Светия Дух. Неговата молитва непрекъснато е вдъхновявана от видението на великото дело на спасението на света в Христа, обхваща цялото битие и Божественото и човешкото – в акта на жертвената Христоуподобена любов. Тази негова молитва се характеризира и свидетелства за това, че е неразривно свързана с боговидението и с дълбокото и ясно догматическо съзнание на отец Софроний. Именно такава молитва е истинското богословие, според любимия израз на стареца, като „състояние на нашия дух, непосредствено съзерцаващ небесната действителност и съдържанието на молитвата ни”, в която се открива тайният път към спасението. Най-яркият и дивен пример за това, той вижда в Евангелието от Йоан. Това е и причината той безмерно да обича молитвите на Петдесетница, Богородичните догматици, но особено Анафората на Литургията на св. Василий Велики, на която той често се позовава, като на най-съвършения образец за състоянието, когато съзерцанието се прилага като (добива) молитвена форма и което постоянно подхранва неговата собствена молитва.
В молитвата, принасяна в подобаващ дух, той вижда акт на вечна ценност и затова, и така дълбоко преживява всяко молитвено действие – като ново, неповторимо събитие. Ние можем и да забравим, че сме се молили и за какво сме се молили, но енергията на нашата молитва пребивава в Бога и ще застане с нас в деня на Възкресението.
Отец Софроний казва, че „молитвата действа бавно и благородно”. Нейното действие може да се прояви моментално, но може да се прояви и пет, десет, двайсет и повече години след като човек се е помолил, защото нито един молитвен стон не остава без последица пред Бога. Така например, старецът вижда голямото всеправославно почитание на преп. Серафим Саровски като плод на неговия покаен подвиг на камъка, който и до днес тайно действа в света. Но преди всичко, той указва на непрестанното действие на Гетсиманската молитва на нашия Господ Иисус Христос, на Неговото живо и животворящо присъствие в битието на света от момента на своето принасяне; и на това, как Светлината на Божествената Любов се е превърнала в съдържание на славословието на небесните сили и неотменимо и спасително достояние на всички синове Адамови.


*********

Старецът Тадей Витовнички (1914 – 2003)

Автор: Архим. Тадей Витовнички,

превод от сръбски В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6539/100/


„Мислех си, че всички монаси, свещеници и епископи имат благодатта даром...”

Родителите на стареца Тадей са от с. Витовниче, което е на 11 километра от градчето Петровча. На 14 октомври 1914 г. в деня на св. ап. Тома, майка му отива на пазар в Петровча, където преждевременно ражда бъдещия Божи угодник (о. Тадей е роден недоносен в седмия месец). Страхувайки се за живота на преждевременно роденото си дете, майка му бърза да го кръсти, за да не умре некръстен и свещеникът го кръщава с името на чествания светия – Тома. Завършва търговското училище в Петровча. На 15-16 годишна възраст тежко се разболява и когато лекарите му казват, че му остават не повече от пет години живот, решава да ги посвети на Бога. Но Бог бил промислил друго за своя угодник, не пет, а цели седемдесет и две години старецът Тадей предано Му служил. Против волята на родителите си отива в манастира Горняк, но по съвета на игумена постъпва като послушник в манастира Милково. По това време там с разрешението на Сръбската патриаршия се били заселили около тридесет руски монаси от манастира Нови Валаам във Финландия. Между тях имало и неколцина от Оптинската пустиня.
Игуменът на манастира архимандрит Амвросий е бил духовно чедо на известния старец Амвросий Оптински, а архим. Амвросий става духовен отец на бъдещия старец Тадей. За него по-късно о. Тадей ще казва, че е бил изпълнен с любов и доброта, но за жалост твърде рано Бог го приел при Себе си и духовният живот в манастира започнал да угасва. О. Тадей се преместил в манастира Горняк, където на 10 март 1935 г. се замонашва и приема йеродяконство. Веднага след това е изпратен в манастира Раковица, където завършва иконографска школа. Старецът е имал невероятен дар да рисува, но не била волята Божия да го използва. През 1939 г. в манастира Раковица е ръкоположен за йеромонах и въпреки нежеланието му е преместен в Печката патриаршия. Недоволен от светския дух там, о.Тадей заедно с още няколко монаха избягва от Печ и се връща в Раковица, а през 1947 г. наново се връща в Браничевската епархия, в манастира Горняк. По личното настояване на патриарх Гавриил, през 1949 г. о. Тадей е назначен за наместник на Печката патриаршия и е върнат в Метохия , в Печ, където остава до 1955 г, след което отново се връща в Браничевската епархия. В периода 1957 – 1959 г. е игумен на манастира Горняк. През 1960 г. о. Тадей отива в манастира Хилендар на Атон, но Браничевският владика никак не искал да се раздели с него и само след четири месеца го връща в епархията си. Известно време е игумен на манастира Туман. През 1962 г. е поставен за игумен на манастира Витовница - длъжност, която изпълнява в продължение на 10 години. След това е поставен за игумен последователно на манастира Покаяница във Велика Плана, Туман и отново на Витовница. През 1943 г., по време на немската окупация о. Тадей на два пъти е хвърлян в затвора, където вече са били владика Николай Велимирович и патриарх Гавриил (Дожич).
Последните години от живота си архим. Тадей прекарва в дома на благочестиви миряни (!) в Бачка Паланци, които се грижат до последно за него. Умира на 13 април 2003 г. Погребан е в манастира Витовница на 15 април 2003 г. На следващата година иконата (изображението) на стареца започва да мироточи (на публикуваната снимка). * * *
На младини, когато съм бил 15-16 годишен, се бях простудил силно. Получих белодробно възпаление и трябваше да постъпя в болница. След три и половина месеца престой в болницата състоянието ми ни най-малко не се подобри. Аз винаги съм си бил вегетарианец, въобще не можех да вкусвам месо, мляко, яйца, пържена храна, поради което и моята белодробна болест протичаше много тежко. Лекарите се видяха в безизходица и се събраха на съвет да решат, какво да правят с мене. Като последна възможност видяха използването на пневмоторакс. Това е напомпване на белите дробове с кислород примесен с лекарства. От тези, които се бяха ползвали от терапията разбрах, че тя е много тежка и болезнена и по-слабите физически не могат да я понесат. Затова им казах на лекарите: „Ако имате някое друго средство, добре, ако ли не, не съм съгласен на такова лечение”. А те ми се развикаха: „Ти нас няма да ни учиш как да те лекуваме! Утре идваш в антитуберкулозното отделение да започнеш новата терапия!”
Добре, си мисля, ще ме видите вие утре. Питам аз, колко дълго ще живея без тия лекарства? Една докторка ми отговаря: „Ако приемеш съвета ни, може и да оздравееш, ако ли не, остават ти пет години живот”. Значи, мисля си аз, въобще не сте сигурни в моето оздравяване от терапията...
Когато като послушник отидох в манастира Милково, ми дадоха броеница и ме научиха, как да се моля и всичко, което ми показваха аз правех. Напълно се отдадох на Иисусовата молитва и си мислех: „Имам още само пет години живот, хайде да не ги пропилявам напразно, но да намеря своя път към Бога. И за кратко време поради моята преданост на волята Божия и искрен копнеж по Него, бях облян от Божията благодат, която създаде в моята душа един необясним свят на мир и радост. Слушам сърцето си и вътре чувам: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”. Опитвам се да си спомня някои случки и събития от миналото, но не мога; всичките ми мисли и чувства са насочени към един необясним свят, а в цялото ми същество владее някаква необикновена радост и копнеж по Бога. Това е състоянието на ангели и светци, състоянието на истинска благодат. Само тези, които са придобили тази благодат могат да разберат състоянието на ангелите и светците, ръководени от Светия Дух.
Мислех си, че всички монаси, свещеници и епископи притежават благодат свише даром. Вече толкова години съжителствам с толкова монаси и свещеници, но досега съм срещал само един калугер, върху който почиваше тази божествена благодат. Само един калугер!
Докато у мирските люде, които живеят със семействата си, съм срещал много повече такива, върху които почива тази благодат. Идваше при мен един човек от Баня Лука, който живееше в света и практикуваше Иисусовата молитва. Той имаше един съученик, семеен човек, с деца, трудещ се. Този негов приятел не беше и много набожен, но беше добър човек, добра душа. Един ден, както си говорили и другият му предложил: „Защо не се занимаваш с Иисусовата молитва”? Човекът учудено го погледнал и отговорил: „Бих искал, но не знам как”. „Сега ще те науча...” отговорил другият и му дал една броеница. За кратко време неговият другар се сдоби с божествената благодат, която преобрази неговата личност и семейството му. А приятелят му, който толкова време практикуваше Иисусовата молитва, абсолютно нищо...
След известно време този човек дойде при мен и ми обяснява: „Не знам отче, някаква неизразима радост ме е обзела и някакъв неописуем мир. Постоянно чувам в сърцето си „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния”. Знам, какъв бях и какви мисли имах, сега нищо не е останало в главата ми. Имах грешни мисли за жени, знаех че бях готов да тръгна след всяка. Не можех и да мисля за нещо добро, даже, когато исках да мисля добро, не можех. Не зная, какво се случи с мен. Сега целият съм радост, в цялото ми битие владее един необясним мир и радост”.
„Сдобил си се с благодатта”, му казвам и ще я имаш дотогава, докато мисълта ти не се разсея по някоя светска грижа. И ако послушаш мисълта, то първо ще изчезне молитвата от сърцето ти, а постепено ще загубиш и мира и радостта в душата си. Тогава повторно ще те мъчат мислите от този свят, който се владее от демонските сили. Ако искаш да съхраниш даруваната ти божествена благодат, трябва постоянно да се молиш на Бога, с молитва да отблъснеш тежките туморни мисли от ума си и така да съхраниш този мир и тази радост, които сега чувстваш...

Откъс от книгата на стареца Тадей Витовнички (Щурбулович)"Мир и радост в Светия Дух”

Зилотизмът - да обичаш на инат

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/499/101/

Какво се крие всъщност зад етикета зилоти, който с гордост някои си приписват? Позволете ми да изложа в един обобщен вид личната си рефлексия от прочетеното по темата у Хр. Янарас и приснопаметните старци Йосиф, Порфирий, Яков, Ефрем и Паисий. Трябва да отбележим, че някои от старците са прекарали известен период от живота си сред зилотстващи и на някои им е трябвало дори и помощ свише, за да ги напуснат.
Истината е, че зилотите измамливо се гордеят с този си етикет. Зилотизмът не е мярка за духовно израстване, а сериозна диагноза. Това е висша степен на себичност, на егоизъм с демоничен привкус. Обладаният от прелестта на зилотизма поставя собствения си мироглед, собствената си ценностна система над всичко и над всички; той не търпи възражения, не търпи давление, болезнено чувствителен е към всичко, което не се вписва в неговата представа за истината, готов е небе и земя да погинат, но да не отстъпи и на йота от собствената си правота. Създава си набор от постулати и клишета, с които не по разум и не по сърце, дори до истеричност защитава тази своя истина. Изключително амбициозен, енергичен, с прозелитско постоянство се опитва да учи и приобщава другите към идеите си, при това с абсолютната убеденост, че върши всичко от любов, изпълнявайки Божия завет. За зилота единственият авторитет е собственият Аз, всеки друг авторитет престава да бъде такъв в момента, в който престане да се вписва в неговата идейна концепция и светоглед. Чудесен пример за това е отношението на зилотите към споменатите по-горе старци, които те яростно отричат, както и ежегодните деления на “синодите на противостоящите” на нови групи и подгрупи взаимоотхвърлящи се противостоящи. Любовта, която зилотът изповядва, е императивна, подчинителна, себично оковаваща и концептуално ограничаваща, нямаща нищо общо с онази Любов на Истината, която ни осиновява, която ни прави свободни и дава криле за духовен полет към Него, Който единствен Сам е Любов.Погрешно е да се счита, че зилотизмът е единствено и само парацърковен феномен. Проявленията му вътре в Църквата са много по-страшни и опустошителни. Наложило се е погрешното схващане, че зилотизмът се ограничава със защитата на стария стил и парадиращ антиикуменизъм. Това утвърдило се погрешно схващане се явява удобно прикритие на зилотстващите, които се изживяват като защитници и мъченици на вярата, като стълбове и крепители на истината. Старокалендарството и антиикуменизмът са само две от многобройните защитни външни прояви на едно страшно вътрешно духовно безредие и пустота. Амбициозността, безпардонността и външното благочестие често извеждат зилотстващите до върховете на църковната йерархия. Външното им благочестие, проявяващо се в изискването за безпрекословно подчинение, изискването за армейска дисциплина от клир и пасоми и сляпо подчинение, придружено с показно изпълнение на буквата на закона, са само част от проявите на зилотстващия елит. С всичко това обикновено се прикрива липсата на истински духовни преживявания, липсата на духовно наставничество и духовен опит, които за съжаление могат да се формират само под ръководството на опитен духовен старец. Липсата на старчество се явява основен проблем на днешното православие. През 1998 г. един Валаамски инок сподели с мен, че в момента в Русия има петима или шестима старци, които обгрижват хиляди християни, при това не само от Русия и както разбирате, пряк досег с болшинството от тях никога не са имали.Книгите могат да обогатят, да подпомогнат духовния опит, но за съжаление не могат да го създадат. Проблемът на нашия клир е, че в голямата си част е получил духовния си опит от книгите и затова като онзи селски лекар при всички заболявания предписва аспирин, а при особено тежките случаи - по два. Често се получава едно механично привнасяне на чутото и прочетеното от клириците в живота на пасомите, в резултат на което хаосът става още по-голям. Да, свещеникът е проводник на благодатта, но това съвсем не означава, че той е обиталище на същата, защото свещеникът преподава преподадената му в резултат на тайнството свещенство благодат, но за да стане нейно обиталище, се иска много повече. И тук клирът условно се разделя на няколко групи: на такива със здрав духовен живот, с истинско духовно наставничество, от които той черпи и преподава – идеалния вариант; на такива без духовно наставничество, но с гореща вяра и чисти сърца, в които Божията благодат започва да работи. Третата, най-многобройната група, е на теоретиците-практиканти. Тази група можем да разделим на няколко подгрупи. В нея попадат така наречените “професионалисти”. За тях свещенството е професия и всичко вършат с рутина, но тази рутинност ги е направила топло-хладни, в работата си не влагат нито чувства, нито сърце.Друга подгрупа е тази на желаещите, това най-често са новоръкоположените. Те имат огромното желание да служат на Бога, ентусиасти, новатори, опитват се за ден да решат натрупаните с години проблеми, да претворят всичко, да реализират мечтите си. За жалост трудностите, с които се сблъскват още през първите години на служение, гасят ентусиазма им и обикновено ги пращат в групата на професионалистите.Последната подгрупа в това условно деление е тази на зилотстващите. В нея попадат силни характери, честолюбиви личности със или без духовно наставничество. Те имат нужда от лидер (наставник), просто за да ги изведе на лидерска позиция. Вярващи са, но невъцърковената им силна воля и властолюбието им още в зародиш гасят искрите на любовта, като не позволяват тя да възпламени сърцата им и да принесе плод. А където няма любов, няма благодат. За тях духовността е математическа величина, сбор от безусловно спазвани поведенчески правила. Те не могат да разберат, че външното благочестие може да бъде следствие на духовността, но не може да я създаде. Чистотата на сърцето и на помислите, за които толкова обичат да говорят, за тях е мъглива богословска терминология, тъй като тя е незабележима за обикновената сетивност. Така те бъркат овчедушието със смирението и тази поведенческа измама изискват и от заобикалящите ги. Думите на Христос “Милост искам, а не жертва” винаги четат в реверсивен план и жертват безмилостно, разбира се, не себе си, а другите.