. Автор: Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Живо Предание http://dveri.bg/9hqx8
Живот и служение на стареца Софроний (Сахаров) – исихаста и богослова
Изминаха
над тридесет години от деня, в който се запознах с приснопаметния
старец Софроний (Сахаров). За първи път се срещнахме през 1976 г., в
манастира „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия) и от тогава поддържах с
него и с монасите в манастира (особено с отец Захариас) редовна връзка,
хранейки се духовно с учението на стареца.
През
всичките тези години постоянно говорех и си пишех със стареца. От време
на време си обещавах, че – ако Господ даде – непременно ще напиша книга
за този велик наш съвременник. За съжаление, обстоятелствата позволиха
да направя това едва сега.
Тази книга се състои от две части. В първата част – Духовна автобиография – влизат няколко глави за личността и учението на стареца Софроний. Във втората – Ежедневен живот: пастирско служение
– се говори за духовното служение на стареца, за неговото отношение към
хората и за благодатното състояние на безмълвие, излизащо от него и
предаващо се на всички, отиващи при него и молещи за помощ. В края се
привеждат негови мисли, които той споделяше по време на нашите
многобройни срещи.
За
тридесет години човек обикновено се сближава с предмета на изследването
си и написаното от него трябва да представи на читателя плода на този
нелек труд. И ако плодът е незрял, цялата отговорност е на автора. Такъв
е и моят случай.
Благодаря
на Пресветата Троица за този, даден ми дар. Благодаря на игумена на
ставропигиалния манастир „Св. Йоан Предтеча” архимандрит Кирил, на
архим. Захариас и на цялото братство за това, че пазят наследството на
приснопаметния велик старец Софроний. Авторът на тези страници прекара
известно време от живота си в този манастир, окръжен от братска любов…
Най-напред обаче искам да благодаря на приснопаметния старец, на наставника в духовния живот, който умееше да обича в истина и в свобода.
Увод
В
наше време в съзнанието на много от хората, които се занимават с
духовна и с богословска проблематика, цари объркване по много въпроси.
Едни от тях безплодно се занимават с етични анализи, други се
съсредоточават над академичното осмисляне на нещата, а трети просто
водят абстрактни разговори. За мен, разсъждения, които са откъснати от
практиката и особено богословски разсъждения, които не са подкрепени от
духовен опит, причиняват много вреди на Православната църква.
В
своите трудове, посветени на богословски и църковни въпроси, се опитвам
да избегна подобни съблазни. Живеем в епоха, когато мнозина разглеждат
учението на св. отци през призмата на рационалния, етичен и психологичен
анализ.
По
голяма Божия милост, в своя живот се срещнах с изключителни пастири и с
аскети, които ми разкриха най-дълбокия смисъл на църковния живот в
православието. Приснопаметният атонски монах Теоклит (Дионисиатски)
прочете моята Личността в православната традиция и ми писа:
„Бог ти е оказал удивително благоволение”, имайки предвид, че Бог е
благоволил да позная православното богословие от благословени старци и
богослови, помогнал ми е да намеря начин да го изразя, независимо от
целия хаос на съвременното богословие.
„Удивителната
милост на Бога” ме съпровождаше в моя път: роден съм в бедно семейство,
богато с църковен опит и духовен живот. От раждането, Бог ме бе
удостоил да получа безценно духовно наследство. Учих богословие в Солун,
където основно се отдадох на изучаване наследството на св. Григорий
Паламà. Сетне се запознах с велики подвижници на Атон, потапяйки се в
затрогващата сърцето атмосфера на молитвата и покаянието. По-късно бях
удостоен с ръкоположение в свещенство от приснопаметния митрополит на
Едеса, Пела и Алмопий Калиник – един истински монах и подвижник, обичащ
Бога и Църквата. След приемането на свещеническия сан, в митрополията си
общувах с епископ, чийто живот се отличаваше с велико усърдие, любов и
пламенна ревност в служението му към Бога, към Църквата и към човека. И
накрая, разбира се, удивителната милост на Бога се прояви и в това, че се запознах със стареца Софроний (Сахаров).
Старецът
се ражда в Русия, духовно израства на Света гора, а последните години
от живота си провежда в Англия, в графство Есекс, където основава
манастир и предава зрелия си духовен опит на своите ученици.
Възможността да познавам този човек – действително земен ангел – за мен
беше велика Божия милост.
Тази
книга е израз на моята най-дълбока благодарност към Бога и към стареца
Софроний. Написах я с голямо старание, безкрайна любов и най-дълбоко
умиление.
Думите от заглавието на книгата Зная един човек в Христа…
са от посланието на св. ап. Павел, където той в трето лице разказва за
собствения си опит от откровението. Това заглавие е избрано по две
причини.
На
първо място старецът Софроний е преживял опит, подобен на апостолския.
Ап. Павел пише: „Зная един човек в Христа… с тяло ли, не зная; без тяло
ли, не зная: Бог знае”.[1] Този човек беше грабнат и отнесен до трето небе.
Според тълкуванието на св. Максим Изповедник, първото небе е
практическата философия (очистване на сърцето), второто – естественият
размисъл (просвещаване на ума), а третото небе е богословието
(съзерцаването на Бога). След това св. ап. Павел говори за насладата от тайнствените видения, т. е. възлизането от третото небе в рая, където той „чу неизказани думи, които човек не може да изговори”.[2] Тези думи не могат да се предават пълно с тварни думи и понятия.
Подобен
опит на богооткровение е преживял и старецът Софроний. Той е бил
издигнат до третото небе, в рая и много пъти е пребивавал в съзерцаване
на нетварната светлина. По мнението на св. Исаак Сирин, малцина са
удостоените с този велик опит. Той пише: Както из хилядите… само
един ще се намери, който да се е удостоил при голямо внимание да
достигне до чиста молитва, да премине този предел и да приеме това
тайнство, защото с чиста молитва не са могли да се сдобият мнозина, но
сдобилите се са малцина; а достигналите до това тайнство, което е зад
тази молитва, съвсем малко – по Божията благодат – се намират от род в
род.
Втора причина книгата да има това заглавие е, че в лицето на стареца Софроний действително се удостоих да видя един човек в Христа.
Че при него чух и вкусих думи на живот, благоухание и безсмъртие.
Приближавайки се към него, чувствах, че стоя пред велик човек, подобен
на ап. Павел, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà. Във
времето, когато бях с него, се събличах от своите си мисли и дори
въображения и разсъждения, за да се потопя в тихия свят на неговия образ
и огнено вътрешно битие. Не мога да обясня това по-точно. Как е
възможно, мислено да се влезе във вътрешния живот на друг човек, да си
представиш облика и нечия личност, без да се предаваш на въображението
или размисъла? За мен това е необяснимо.
Такъв
подход е въпрос на духовен опит. Какво чувства младенецът, намиращ се в
утробата на своята майка, преди да влезе в човешкото общество? Или
децата, когато се прилепят към майчината гръд, хранят се с майчиното
мляко? Или човек – когато чете светоотеческа литература, например св.
Исаак Сирин или св. Симеон Нови Богослов, когато сладостта изпълва
цялото му същество така, че тялото се разтваря и замира, но не от
леност, а от тайнствено вътрешно движение, което е невъзможно да се
предаде?
Всичко,
написано в тази книга, е лично свидетелство за стареца Софроний или,
по-добре да кажа, нежно духовно прикосновение към величествения облик на
отеца на Църквата – стареца Софроний.
В
първата част на книгата се опитах да създам словесен образ на великия
старец – основно чрез неговите писания, завещани на потомците му като
богато наследство. Понякога, когато чета написаното, съзнавам, че
старецът Софроний може да е поставен в една редица със св. Симеон Нови
Богослов и св. Григорий Паламà – сродява ги един опит и дарование. Своя
път, подобен на опита на св. Симеон Нови Богослов, старецът е описал в
книгата си Да видиш Бога както Си е. Едновременно с това,
старецът Софроний води диалог със схоластичното академично богословие – в
преписката си с Балфур, публикувана в книгата под название Подвигът на богопознанието.
По същия начин в своето време св. Григорий Паламà води полемика със
съвременната му схоластика. Ето защо, за съставянето на словесния
портрет на стареца Софроний, съм ползвал основно думи именно на тези
двама велики отци на Църквата: св. Симеон и св. Григорий.
Във
втората част се опитах да предам моя опит от общуването си със стареца и
знанието, получено от него при посещенията в Есекския манастир.
Отначало описвам атмосферата, в която пребивавах тогава, и моите духовни
търсения. Защото само така може да се оцени милостта на Бога, Която ми
откри удивително и велико съкровище. Това бяха наистина мъчителни
търсения. Няма сухо да излагам казаното ми от стареца Софроний. Опитвам
се да предам самата атмосфера на думите му; това, което чувствах при
моите посещения. Същевременно, думите на светеца не трябва и да се
разглеждат извън контекста на неговия живот и обкръжение. Много от тях
се отнасят до въпроси от духовния живот и са предназначени за пастирите –
за служителите и наставниците на християните.
Разбира
се, съзнавам, че винаги има опасност, когато пишеш за велик човек, да
правиш това през призмата на собствения си мироглед. Същевременно
признавам, че не искам да представям някаква безлична биография или
анализ, въпреки че великите хора не трябва да бъдат познавани през
призмата на личността на историка. Ето защо, понякога, когато по
необходимост някъде се намесва разказ за моя личен живот, моля за
благосклонност и разбиране от читателите.
Като
цяло книгата, особено нейната втора част, приема именно такава форма. В
същото време тя трябва да се чете с разсъждение и да се обръща внимание
именно на великия образ на стареца, без значение на това, с кого
разговаря той.
Впрочем дълбоко осъзнавам, искрено и просто, че удивителната Божия милост,
позволила ми да позная такива хора като стареца Софроний, може да ми
послужи за осъждане. Много често чувствам своята отговорност за онова
велико нещо, открито ми от Бога и за многото дарования, които Той ми е
дал. Не ми дават покой думите: „А оня слуга, който е знаял волята на
господаря си, и не е бил готов, не е постъпвал по волята му, ще бъде бит
много”.[3]
Моля
тези, на които тази книга ще помогне, да въздадат хвала на Бога за
това, че Той и в наши дни ни дава такива велики старци и да се помолят,
щото моята среща със стареца Софроний и получените от него откровения за
истината в края на краищата да ми помогнат да се сподобя с християнска кончина, безболезнена, непосрамваща и мирна, и за добър отговор на Страшния съд Христов.
Навпакт, 11.3.2007, св. Софроний, патриарх Йерусалимски
Йеротей, митрополит на Навпакт и св. Власий
Духовна биография
Богословието на стареца Софроний
Харизматикът старец Софроний
Софроний (Сахаров) несъмнено може да бъде отличен измежду великите старци – подвижници на 20 в. Наричам го исихаст и богослов,
защото се отличава с тези големи дарования. Неговият братов внук и
духовно чедо на приснопаметния старец – йером. Николай (Сахаров),
разказва за огромното значение и заслуги на стареца Софроний.[4] Той пише за въздействащите слова на стареца по целия свят, защото той наистина бе вселенско събитие, поразяващо с вселенския мащаб на своето слово.
По думите на отец Николай (Сахаров) „неговите (на стареца Софроний)
книги са преведени на повече от двадесет езика по всички земни
континенти. Те предизвикват голям отзвук сред най-широки кръгове
читатели – започвайки от такива, без никаква представа и понятие от
богословие, до хора с най-високо ниво на академични интереси, от
обикновената руска бабичка до водещия учен в западния университет”.[5] И станал, по примера на ап. Павел, „всичко за всички”.[6]
Отец
Николай накратко разказва за личността на стареца: „Простички събития
от биографията на отец Софроний разкриват универсалния характер на
неговия образ, който обхваща всичко. Периодът на неговия живот покрива
почти целия 20 век. Роден в Русия, той по-късно живее на Запад.
Произхождащ от градско семейство, той започва кариерата си като
художник. Възпитан е в християнството, но има опит и от източния
мистицизъм. Потопен в образованата среда на руската интелигенция, той е
успешен художник в Париж, но оставя всичко светско и заживява като
обикновен монах в манастир, а по-късно като отшелник в пълна нищета.
Като свещеник той продължава да служи на хиляди хора, посвещавайки им се
изцяло”.[7]
Старецът
Софроний се ражда в Москва на 22.9.1896 г. От 1915 до 1917 г. той учи в
Художествената академия и във Факултета по живопис малка пластика и
архитектура – през 1920-1921 г. Сетне, в периода 1922-1925 г, посещава
Италия и Берлин и се заселва в Париж. Впоследствие отива на Света гора и
се подвизава там като монах-пустинник: отначало в руския манастир „Св.
Пантелеймон”, а след това в „страшната” Карулия и в килията „Света
Троица”, недалеч от манастира „Св. Павел” (1925-1947 г.). В 1947 г. се
завръща в Париж, където живее до 1959 г., а след това заминава за Англия
– в графство Есекс. Там старецът основава манастира „Св. Йоан Предтеча”
в канонично подчинение на Вселенския патриарх. Умира в този манастир на
11.7.1993 г. в дълбока старост, на 97 години. Живее почти цяло
столетие, преминавайки през много социални, духовни и световни
катаклизми. Много богослови и монаси отбелязват, че старецът Софроний е
най-великият подвижник на нашето време.
Отец
Теоклит (Дионисиатски) ми каза: „Ако днес съществува велик православен
исихаст, който е способен писмено да изложи това учение, като го
съпостави с другите традиции, то това е старецът Софроний”. Защото, по
неговите думи, не е достатъчно да бъдеш исихаст и да съзерцаваш
нетварната светлина – необходимо е още да имаш и интелектуалните
способности и образование, за да съумееш да изразиш и богословски да
запечаташ опита от откровението и исихазма във всички тънкости на
проявлението му и да го отличиш от философското разсъждение и от другите
видове човешки опит.
Великите
отци на Църквата имат една характерна черта – те не само притежават
личния опит от богообщението, достигнали са обòжението, притежават
изключителни интелектуални способности, широта на ума, но и са
получили достойно за своето време образование, което им позволява, от
една страна, да опишат своя опит, а от друга – да опровергаят
еретическите учения на своята епоха. Това отличава св. Атанасий Велики,
още като млад дякон, от светите епископи Спиридон и Николай на Първия
вселенски събор. И тримата имат богат духовен опит от богообщението и
знаят, че Словото, Второто Лице на Пресветата Троица е нетварно, а не
сътворено, но само св. Атанасий е могъл и да опровергае в спора ереста
на Арий, основана на философски разсъждения.
Приснопаметният
отец Йоан Сава Романидис, който дълбоко почиташе стареца Софроний,
казва, че според светоотеческата традиция съществуват две сили на
душата: ум и слово (разсъдък). С помощта на ума придобиваме познание за
Бога, а с помощта на разсъдъка получаваме знание за чувствения свят и
изразяваме опознатото от ума. Когато тези две сили на душата действат
както е необходимо, те работят в синхрон. Така хората се разделят на
четири категории според дълбочината както на умната, така и на
разсъдъчната енергия (или сила). Към първата категория се отнасят
хората, които „нямат интелектуални способности, които да възлизат към
висшето ниво на умното съвършенство” – по-обикновени монаси с голям
духовен опит. Към втората се отнасят хора с изключителни интелектуални способности, но на ниско или дори последно ниво на духовното несъвършенство. Към нея принадлежат философи, учени и преподаватели от университетите. Към третата се отнасят тези, които достигат съвършено интелектуално и духовно развитие – това са великите отци на Църквата. Към четвъртата категория пък се отнасят хората със слаби интелектуални способности, с малки постижения и закоравели сърца, които са мнозинството.[8]
По
мое мнение и по мнението на много други, старецът Софроний принадлежи
несъмнено към третата категория хора: той достигна до големи дълбочини в
опита от богопознанието, като нееднократно се е удостоявал с видение на
нетварната светлина. А понеже притежаваше и изключителни интелектуални
способности, съумя да опише придобития от него огромен духовен опит.
Опитът
от богообщението, който се дава чрез очистване на сърцето от страстите,
просвещаването на ума, което се постига по благодат от Бога,
съпроводени от личните усилия на всеки – това е едно, а интелектуалните и
други дарования и жизненият опит са съвсем друго. Невъзможно е да
постигнеш обòжение само чрез интелектуалните си способности; те, както и
образованието помагат само в излагане на опита и в споровете с
еретиците. Виждаме това у всички светци, имащи опита на
богосъзерцанието.
Например,
изследвайки текста на Евангелието, разбираме, че евангелистите са
знаели лично Христос, но всеки според своите дарования и образование, по
различен начин е описал този опит. Четирите евангелия се отличават по
начина на отразяване и описване на събитията. Светите евангелисти Матей и
Марк описват събитията крайно просто, евангелист Лука се отличава с
образованост и познаване на медицината, а за ев. Йоан е присъщо висшето
богословие.
Ето
защо можем да кажем: съдържанието на откровението е едно, а способът на
неговото изразяване – друго. Съдържанието на откровението се дава от
Бога, а изразяването е от човека, изхождащ от своите природни особености
и дарования.
Като
следва апостолската и светоотеческата традиция, отец Романидис пише, че
светецът, съзерцаващ Бога, достига до последната дълбочина на
откровението, което е Петдесетница, и незримо вижда Бога, безслухово Го
чува и свръхразумно Го разбира. По същество, тези думи се повтарят у св.
Симеон Нови Богослов: светците „… незримо съзерцават неописуемата
красота на Бога, недържимо Го държат, непостижимо постигат безвидния
Негов образ, необразния Му вид и неначертаемия Му лик, който неукрасено е
преукрасен от невидими видения и ненарисуваема красота”.[9] В самия момент на опита съзерцаващият живее нетварни слова и мисли, както пише ап. Павел: Зная
един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не
зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето
небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че
беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може
да изговори.[10]
Като
желае да запечата своя опит – заради ползата на духовните си чада или
за опровержение на еретичните учения – боговидецът предава тези
неизречими думи и мисли с тварни слова, мисли и образи.
Това
виждаме и у стареца Софроний. Придобил Божията благодат, съединена с
неговия стремеж и желание, той притежава редкия опит и познание на Бога.
В книгата Да видиш Бога както Си е – неговата духовна
автобиография, могат да се срещнат много описания на моменти от
богообщението. В книгите си той споделя този опит, като си поставя
различни цели: отчасти, за да наставлява духовните си чада; отчасти – за
да прокара ясна граница между духовния опит на богослова-боговидец и
интелектуални постройки на философстващите учени-богослови и, накрая –
за да различи духовното Предание на Православната църква и опита на
Запада и на нехристиянския Изток. По такъв начин в неговите книги
откриваме и големия дар на богосъзерцанието, с който той се е сдобил, и
словесното запечатване на този опит.
Две от неговите духовни чеда описват този процес: йером. Николай (Сахаров), в Обичам, значи съществувам: богословското наследство на архимандрит Софроний, в главата „Основни етапи на богословското формиране на архимандрит Софроний (Сахаров)”, и архим. Захариас (Захару) във Въведение в богословието на стареца Софроний. Да разгледаме тези две книги.
Послушникът
на стареца Софроний йером. Николай (Сахаров) подробно описва
философските и културни течения, които изиграват важна роля във
формирането на богословието на откровението на стареца.
Първо,
старецът Софроний живее в най-важните културни центрове на своето
време. Както вече казахме, той се ражда в Москва, в руска християнска
среда с прости отношения към Бога, според традицията е кръстен и има
обикновено общение с Бога в молитва. В детска и юношеска възраст
преживява социалните катаклизми, предизвикани от Първата световна война и
руската революция, с всички известни последствия. След това живее в
Париж, където се среща с творческата култура на своето време и големи
мислители, философи и богослови. После се подвизава на Атон. Там се
запознава със св. Силуан, който има откровението и опита от
богосъзерцанието и там познава всички видове монашески начини на живот:
от монашеското общежитие до висшия опит на исихазма. Там придобива и
голям опит, благодарение на духовното ръководство на много монаси. Атон
се превръща в определящ за целия му живот и му оказва огромно влияние.
Това може да се види от книгите му, както и от живото общение с него на
тези, които го познават. Впоследствие, зрял и опитен богослов, той се
връща в Париж. Старецът посочва различието между академичното богословие
и това на исихазма. Във Франция е въвлечен във водовъртежа на
църковните спорове около комунистическия режим в Русия и неговите
последствия за Църквата. Накрая той пристига в Англия и духовно
наставлява хиляди хора, идващи при него от цял свят. Там той и умира.
Така, старецът Софроний живее в основните центрове на философската
мисъл, култура и интелектуална дейност на 20 в., а също и на
православния духовен живот.
Второ
– богословието на стареца Софроний се формира като квинтесенция на
вътрешния му живот, който винаги е бил едно голямо търсене на Бога: той
се удостоява с рядък дар – неутолима духовна жажда.
Още
от детство семейната духовна среда, атмосфера на молитвата и общението с
Бога му оказват силно влияние. Сам (още тогава) получава от Бога големи
дарове. Той описва, как веднъж бавачката му го изнесла на ръце от храма
и той видял две светлини: слънчевата и друга, в която познал нетварната
светлина. В детството и юношеството му неговият вътрешен свят се
отразява в живописта и в напрегнато помнене на смъртта, което го води
към източния мистицизъм.
Като
художник „… се опитва да изрази вечната красота, тайната на всеки видим
предмет. Ето защо изкуството е било силно средство, способно да
преодолее границата на настоящата действителност и време и да го поведе
към нови хоризонти на битието. Тези художествени опити имат мистичен
характер. Той говори за опити на избухване (излизане) от времето и съзерцаване на света на творческото вдъхновение.
По-късно това ще му позволи да прокара ясна граница между естествения
свят на човешкия интелект и нетварната светлина на Бога”.[11]
Осъзнал
границата между ограничено и безпределно, между обкръжаващата го
действителност и вечната истина, старецът получава от Светия Дух дара на
помненето на смъртта, предизвикал в него жаждата да отиде отвъд
пределите на ограниченото и събудил в него търсенето на вечността. Това
го отвежда в студентските му години към източния мистицизъм. „Така
неговото изкуство, неговият разум и вътрешно състояние го водят към
неутолим стремеж към абстрактното, т. е. към трансцедентното”.[12]
След
това му се открива Христос в нетварната светлина. Според свидетелството
му, през 1924 г. – от Велика събота до вторника на Светлата седмица –
той преживява дълбок опит от съзерцаване на нетварната светлина. Тогава
той разбира своето голямо онтологично падение: че вечния живот той е
търсил извън Христос – в надличностния Абсолют. Това поражда в него
дългогодишно покаяние и той се предава на неспирен духовен плач.
Покаянието го отвежда в манастира „Св. Пантелеймон” на Атон, а след това
в пустинята на Света гора – в „страшната” Каруля, където се посвещава
изцяло на обилни сълзи и плач: така живее в човеколюбието и любовта
Божии.
Трето
– влияние върху езика на богословието на стареца оказват философските
течения от времето му, с които се сблъсква в жизнения си път. Отначало в
родината си опознава цялото, „определяло християнската вяра, богато
наследство на руската култура от 18 и 19 в.”. Живеейки в тази среда,
„прочита с голямо въодушевление творенията на Гогол, Тургенев, Толстой,
Достоевски и Пушкин”.[13]
Русия в средата на 19 в. „преживява безпрецедентно пробуждане на
философската мисъл”. Като цяло главно влияние над руското общество
оказва западната философска традиция от Средновековието и от епохата на
Просвещението и на романтизма.[14]
Най-голямо влияние върху стареца от всички философски течения оказват
о. Сергий Булгаков – руски емигрант в Париж, който известно време е
негов духовен отец, както и Николай Бердяев.
О.
Булгаков произлиза от християнска среда, но преминава през атеизма,
марксизма и идеализма, за да се върне впоследствие отново в
християнството и така от идеалистичната философия да отиде към
„идеалистичния реализъм на Православната църква”. Принуден да емигрира в
Париж, той става преподавател в Института „Св. Сергий”.[15]
Като има вече познание за текстовете на Отците на Църквата, се
запознава с възгледите и на западните философи: Кант, Фихте, Хегел,
Шелинг, а също и на Соловьов и на отец Павел Флоренски. Богословието на
Булгаков повлиява на триадологията на стареца Софроний, на неговото
учение за кеносиса, за божествената Евхаристия, върху христологията и
антропологията му. Същевременно трябва да подчертаем, че старецът
преосмисля възгледите на Булгаков на основа личния си опит. Той,
например, говори за кеносиса на Словото не само на Кръста и във
Възкресението, но и в божествената Евхаристия. Така старецът Софроний, –
ако и да използва елементи от богословието на Булгаков, с огромно
внимание, като съзнава погрешността на Булгаковата софиология, се
вслушва във възраженията на различните богослови във връзка с възгледите
на отец Сергий.[16]
Н.
Бердяев независимо, че произлиза от средите на военната аристокрация, е
бил свободолюбив. Отначало се увлича от идеите на марксизма, но
по-късно се разочарова от тях, тъй като философският му идеализъм,
вдъхновен от идеите на Кант и Фихте, е несъвместим с материалистическата
философия на Маркс. Изоставил марксизма, стига до християнството. Той
съчетава разнообразните прояви на руската мисъл през 19 в. и неговите
възгледи имат общи черти с възгледите както на славянофилите, така и на
западняците.[17]
„Съприкосновението
на отец Софроний с Бердяев също оставя следи в неговото богословие”,
особено в учението за личността и в терминологията – когато, например,
говори за човека като микротеос. Същевременно това влияние над
него не трябва и да се преувеличава, защото възгледите на Бердяев за
личността, свободата и тварността на човека противоречат на
православната аскетична традиция.[18]
Безспорно е, че старецът Софроний оценява подобни възгледи изключително
през призмата на православното подвижничество, дадени му в откровението
на Бога и от наставленията на св. Силуан Атонски, които му помагат (в
установяването на духовни ориентири).
Философските
възгледи, с които старецът се сблъсква в лицето на тези двама философи и
мислители, не могат да дадат отговор на неговите въпроси за молитвения
живот, за правилното отношение към Бога, за това, как да се победят
страстите и да се стигне до вечността. Именно поради това, той оставя
всичко и се отправя на Света гора. Там среща св. Силуан – атонски
монах-боговидец, който, въпреки че не е бил запознат с философията,
опитно е знаел Бога и е бил богослов по жизнен опит.[19]
Чрез него той получава отговор на всички въпроси на духовното търсене,
присъщо на неговия жаден дух. Св. Силуан дава обяснение на дара за
помненето на смъртта, с който старецът се е удостоил. В лицето на св.
Силуан старецът Софроний среща опитен богослов и изкусен наставник, на
когото се отдава в пълно послушание. Като общува със св. Силуан, той се
уверява в истинността на своя опит, придобит в Париж и обогатен от
последващите го божествени откровения. Неговият личен опит, изразен в
думите: Стой на границата на отчаянието и когато почувстваш, че падаш, отстъпи е потвърден от богооткровени думи, като дадените на св. Силуан: Дръж ума си в ада и не се отчайвай.
В лицето на св. Силуан той се сблъсква и с трите основни богословски
принципа: на „молитва за целия свят”, на „христоподобно смирение” и на
„любов към враговете”.[20]
Личният
опит от богопознанието и духовното ръководство на преп. Силуан по-късно
помагат на стареца да даде достойни отговори и наставления на Балфур,
за преписката с когото ще стане въпрос в другата глава на книгата. Освен
това, старецът успява да оцени богословието на В. Лоски и редица други
съвременни нему богослови, занимаващи се с острите въпроси на
съвремието. За разлика от тях, той противостои на разнородните
философски течения, стъпвайки на основата на онази истина, която познава
лично от откровението. Ето защо той говори от позицията на истината,
докато други богослови, независимо от прекрасно формулираните свои мисли
и постижения, винаги говорят чрез разсъдъка си. Академичните богослови
познават текстовете на Отците на Църквата, но не притежават този дълбок
жизнен опит, който има старецът Софроний и затова достигат до различни
от неговите изводи. Тези различия стават очевидни в книгата на стареца Св. Силуан Атонски,
както и в преписката му с Балфур. След завръщането си от Атон в Париж
старецът отново влиза в досег с трудовете на Булгаков, Керн, Флоровски,
Бердяев, Лоски и Глубоковски. Това още веднъж му помага да постави
отчетлива границата между живото опитно богословие, което е познал на
Атон, и интелектуалните построения на съвременните нему богослови и
философи. Впоследствие неговата мисъл преминава през процес на
богословски синтез – старецът Софроний оценява наследството на руското
богословие и философия през призмата на своя аскетичен опит. Този синтез
откриваме в книгата Старецът Силуан.[21]
Старецът
създава особено тесни приятелски отношения и с богослова Владимир
Лоски. В същото време възгледът за божествената светлина на о. Софроний
се отличава от този на Лоски: светлината не е божествен мрак,
както пише Лоски. Относно учението за опита от богооставеността – от
загубата на божествената благодат – отец Софроний също има мнение,
различно от това на Лоски. Той смята, че в православието това не е
признак за непременно отпадане в ерес, но може да се яви като определена
степен по пътя на аскета към обòжението и в същността си е израз на
божествената любов. Ето защо, в опита от богооставеността „се крие
животворящата Божия сила”.[22]
Четвърто,
богословието на стареца Софроний терминологично се оформя под влияние
на религиозните течения на епохата, в която живее. Той познава три от
тези течения. Първо – източният мистицизъм, с който се запознава в
течение на седем-осем години, по време на следването си в Москва. Тогава
той се стреми да постигне познание за вечността, вярвайки че това е
възможно в психологическото изразяване на любовта, носена в Христовите
заповеди. Второ – това е западният мистицизъм, който старецът критикува в
преписката си с Балфур, който е въодушевен от Тъмната нощ на душата на Йоан от Кръста.[23]
И третото духовно течение е традицията на безмълвието, която той
опознава на Атон и е почувствал в „страшната” Каруля и в келията „Света
Троица” – недалеч от манастира „Св. Павел”; традиция, която откриваме в Добротолюбие, преди всичко в живота и учението на св. Григорий Паламà.
Пето,
важно е да отбележим, че богословието на стареца Софроний, основано на
опита и църковната традиция, напуска рамките на национализма, свойствен
на много от съвременните му богослови, защото носи истинския печат на
универсалността и на съборността. Още живеещ в Москва – без да познава
църковната традиция и увлечен в други духовни търсения – старецът не се
ограничава в националистичните рамки, а е открит за широката интелектуална свобода. „Независимо, че е кореняк московчанин, о. Софроний остава чужд на интелектуалните тенденции на московския етос, белязан от романтичните увлечения по „рускостта” на славянофилите и от техните философски принципи”.[24]
Когато
старецът познава духовната свобода, той не може да свие светогледа си
до тесните рамки на националните разделения. Поради това и в руския
манастир на Атон, и в института „Св. Сергий” в Париж, където става
свидетел на църковните настроения и спорове, отец Софроний не взима
участие. Старецът не отрича каноничността на Руската патриаршия, чиято
власт се оспорва от руските емигранти, но, напротив: гледа на нея като
на Църква на живите мъченици. В същото време той „стои далеч от
това да споделя славянофилската носталгия и никога не идеализира
Светата Рус в качеството ѝ на богословска и идеологическа концепция.
Такъв национализъм е чужд на мисленето му, владяно от вселенския мащаб и
от личния подвиг. „Той предпочита универсалната истина на
светоотеческото предание”, докато много от емигрантите, които споделят
славянофилството, гледат на Достоевски като на източник за богословието
си”.[25] Така, по-късно свойственият му широк мироглед с вселенски мащаб го води в каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия.
Плод
на придобитото духовно познание е устройството на живота в манастира
„Св. Йоан Предтеча” в Есекс – познание и опит, които старецът предава на
братята и сестрите в манастира.
Той
се преселва от Париж в Англия в 1959 г., отначало е в канонично
подчинение на Московска патриаршия, а от 1965 г. – на Вселенска
патриаршия, по благословението на Московския патриарх. Както пише йером.
Николай (Сахаров), „… отец Софроний се опитва да се върне към самите
корени на монашеския живот, за да избегне всякакви изопачения в
разбирането на общежителното монашество и неговата цел. Той отделя
особено внимание на вътрешния подвиг. Вътрешното съвършенство
той цени повече, от външното съвършенство на манастирското
благоустройство. Преди всичко учението му се съсредоточава върху подвига
на ума и сърцето. Като говори за ежедневните детайли и рутината в
монашеския бит, той винаги вижда в тях дълбоко богословско значение”.[26]
В
учредения от него монашески устав за монасите, дошли от различни страни
и говорещи различни езици, личи стремежът му да развива вътрешното
монашество и сърдечното покаяние – живот в умно-сърдечна молитва. Основа
на неговия манастир са божествената Литургия и ежедневните служби,
свързани с Иисусовата молитва, която протича „под формата на общо
богослужение с призоваване на името Божие и което продължава до четири
часа на ден”. С тази традиция той се среща на Света гора – в атонските
скитове, в живота на св. Никодим Светогорец и в манастира на св. Паисий
(Величковски)”.[27]
Изучавайки
живота на стареца Софроний, откриваме, че е „… белязан от живия диалог
между такива различни области на мисълта, като съвременната философия,
светоотеческата традиция и отражението на неговия личен мистичен опит”.
По такъв начин неговото богословие е синтез от „съвременния западен
свят, руския богословски елит в Париж, с неговото най-висше
интелектуално ниво, … и атонското монашество, чийто корени се простират
дълбоко в светоотеческото предание”.[28]
Синтезът е резултат от познаване на западното богословие и традиция, но
главен източник на богословието на стареца е преди всичко неговото
лично познаване на Бога в нетварната светлина.
Обобщавайки
богословския път на стареца Софроний можем да твърдим, че той е
започнал с усвояването на принципите на своята епоха, а впоследствие се
издига към висините на духовния живот и богословие. Започвайки с проста
вяра, той достига до онези степени на духа, където човекът се докосва до
вечността, като преживява тази вечност с цялото си същество. От
философията той се издига до богословието на откровението. След
запознанството си с философите, той опознава боговидците; след безличния
източен мистицизъм, придобива опита на исихазма; а след преминаването
на предела на църковността достига до съборността на Църквата. Без
съмнение, пътят му е свързан с вътрешно преобразяване и прераждане.
Богословският принос на стареца Софроний
Другият послушник на стареца – архимандрит Захариас (Захару), във Въведение в богословието на стареца Софроний[29]
най-ярко описва богословието на стареца като преди всичко систематизира
и анализира постепенното натрупване на богосъзерцателния опит на
стареца.
Книгата
е разделена на осем глави, които описват осемте основни принципа в
богословието на стареца, показвайки дълбокия му характер. Ще преразкажем
вкратце съдържанието на тези глави, за да покажем огромната ценност на
богословието на о. Софроний.
Първата
глава анализира „значението на ипостасното начало и възможността за
неговата реализация”. Авторът започва анализа с обръщане към
триединството на Бога и отношенията между Трите Ипостаси и след това ги
проектира върху човека, който е образ на Словото. Във взаимното
проникване на Трите Ипостаси старецът Софроний вижда свойството на божественото смирение на Ипостасите.
Следователно, според него, човекът, който е създаден по образ Божи, има
вътрешното призвание и стремеж към познаването на истинския Бог – като
свой първообраз при сътворението, а също така и притежава способността
да вмести в себе си божествения живот. Естествено, този път крие
опасността да се изпадне в заблуда и да се търси Бога не в лицето на
Христос (защото другите Ипостаси се познават чрез Христос), а в
надличностния Абсолют.
Във
втората глава става въпрос за кеносиса на Словото – Второто Лице на
Светата Троица, Което става човек, като възприема греховността и
смъртността на човешката природа. Той говори също за кеносиса, който
трябва да преживее всеки християнин в подвига по опазването на
Христовите заповеди и придобиването на любов до степен на забравяне
(букв. намразване – αυτομίσους) за себе си, по примера на Христос.
В
трета глава е изложено учението на стареца за величието на човека –
създаден по образ на Бога, и за неговата нищожност, отразила се в
падението, смъртта и живота в страстите. Така изложението води към факта
на смъртта, дара на паметта за смъртта и преодоляването на самата
смърт, плача и сълзите.
Четвърта
глава анализира учението на стареца за тайния път към спасението и
описва как той преживява, пише и говори за слизането на божествената
благодат, за нейната загуба и за възвръщането ѝ. Този опит дава познание
за Христовия път.
В
пета глава читателят научава за учението на стареца за монашеския път,
който е представен като дар от Светия Дух, и за монашеските обети:
послушание, девство (целомъдрие) и нестяжание (доброволна бедност), а
също и за духовното ръководство, което служи за примирение на човека с
Бога.
В
шестата глава е описано учението на стареца за православния исихазъм –
за Иисусовата молитва, за практикуването на тази молитва, за умното
безмълвие, което се явява като средоточие на православния исихазъм, и за
освобождаването на човека от въображението.
Седма
глава анализира прехода на християнина и монаха от психологично към
онтологично ниво. Тук става въпрос за покаянието, което започва на
психологично, на чувствено равнище, и за онтологичното прераждане на
човека, водещо до съзерцаване на нетварната светлина. Излага се учението
на стареца за аскетичното и божественото смирение и за онтологичното
съдържание на личността.
И
накрая, в осма глава се говори за учението на стареца за молитвата като
път към спасението и като лично общение, за молитвата за целия свят,
която както нищо друго разкрива личното начало в човека, и за любовта
към враговете, като критерий за истинност на духовния опит.
В епилога се анализира основният принцип на св. Силуан Атонски, който служи за основен жизнен принцип и на стареца Софроний: Дръж ума си в ада и не се отчайвай.
Авторът говори за изключителното и съвършено покаяние, състоящо се в
пребиваване на ума в ада и за дара на надеждата в Бога, прогонваща
отчаянието и безнадеждността.
Книгата
на архимандрит Захариас разкрива смисъла на богословието на стареца
Софроний, което е личен жизнен опит. Тя показва, че съдържанието на
богословието на о. Софроний отразява действието на Светия Дух и разкрива
онези начала, от които израства личността на стареца и неговото
богословие. В предисловието си о. Захариас пише, че старецът Софроний е
„украсен с много големи дарове на Светия Дух. Най-голямо впечатление
прави словото Божие, което той е „уловил” в своята молитва и на практика
е носил в своето сърце. Той е бил човек на Словото. Всяко
съприкосновение с него е жизнено откровение и съзерцание; и
най-обикновеното негово слово изпълва с благодат тези, които се
приближават към него. Той се моли дълго и с усърдие за страдащите и още
повече се радва, когато неговите думи и молитви по чудесен начин
преобразяват техните сърца. Подвизава се, за да облекчи тяхната болка и
отдава себе си изцяло, докрай, за да служи на най-голямото и най-важно
чудо в преходния ни живот: „единението на човешкото битие с Духа на
живия и вечен Бог”.[30]
От
изложеното по-горе е невъзможно да си създадем пълна представа за
стареца Софроний, за неговото богословие и за начина, по който се
отнасял към хората, които прииждали при него от целия свят. Самият той
владее четири езика (руски, френски, гръцки и английски), притежава
огромен духовен опит и може отлично да разбере инославни и иноверни,
атеисти и вярващи, благочестиви и неблагочестиви, млади и стари, миряни и
клирици, светски хора и монаси. Но идва време и това духовно слънце
трябвало да залезе или, по-точно, да изгрее в Царството Божие, което
старецът познава от нееднократните му явявания. Той почива, така както е
учил, молил се е и е служил.
Когато
усеща приближаването на своя край, той казва: „Аз всичко казах на Бога.
Завърших всичко, което трябваше да свърша. Сега ми е време да си
тръгна”. Старецът изпраща писмо до Вселенския патр. Вартоломей, в
канонично подчинение към когото е неговият манастир, и го моли за
неговите молитви, за да се отправи „към желаната светлина на Христовото
Възкресение”.[31]
Това показва църковния му начин на мислене. Малко преди смъртта си
казва: „Не мога да чакам повече”. Предава своите наставления на братята и
сестрите в манастира, обръща се към тях с последни поучения и с всички
се прощава. Скръства ръце и остава в постелята си да се моли и да се
готви за среща с желания Христос.
Когато
го гледах в гроба, на последованието за новопреставен, забелязах, че
той изглежда точно така, както и по време на молитва и особено по време
на св. Литургия, или както когато произнася поучения и разкрива тайната
на Царството Божие. И това показва достигнатото от него единство между
теорията и практиката, между пустинята и общението, между божествената
Литургия и свещеното безмълвие, мълчанието и поведението в обществото,
живота и смъртта. Неговите ръце бяха с янтарен цвят и от тях сякаш
излизаше светлина, те сякаш благославяха – като на йерей извършващ св.
Литургия. Той влезе от ръкотворния храм в неръкотворния, от сътворената
Църква – в нетварната. И от там той ни благославя, моли се за нас и ни
очаква.
В
Америка задават на отец Захариас следния въпрос: „Отче, не бихте ли
могъл да ни кажете нещо за последните дни на отец Софроний?”. Отговорът
на отец Захариас разкрива последните моменти от земния живот на стареца
Софроний, които той бил запечатал за цял живот. Ще ги приведем тук,
защото те хвърлят обилна светлина върху много неща:
„Не
зная, какво да кажа. Беше ни толкова леко да се срещаме! Аз имах ключ
за неговия дом. Можех да отида там по всяко време – и денем, и нощем.
Ако трябваше да го попитам нещо, а той спеше, единственото, което
трябваше да направя, е да поклатя леко неговия стол и той отваряше очи и
казваше: „Какво?” – и за един миг аз получавах слово, което
действително изпълваше моето сърце. Беше ни много леко да се срещаме с
него, но никога не забравяхме, че той се различаваше от нас, че беше човек Божи – с цялото си същество той беше потопен в Бога.
Той
беше много почтителен: когато беседваше с мен, независимо дали на
гръцки или на руски език, никога не се обръщаше на „ти”, но винаги на
„вие”. Беше строг с нас, когато забелязваше в нас гордост, защото
знаеше, че ако не ни „подчини”, ние сме обречени на духовен провал.
Едновременно с това той много ни обичаше и беше много ласкав. Отивахме
при него и го уморявахме, особено аз, защото бях много
разговорлив и имах винаги много въпроси. Заедно със сестра Х. го
уморявахме най-много от всички. Отец Софроний я наричаше „планина от
въпроси”, а друга сестра ми каза: „Ето защо сега тя стана планина от
отговори!”. Когато много се уморяваше, за да ни даде да разберем, че се е
уморил, произнасяше една прекрасна фраза на руски: „Разрешете ми да Ви
благодаря и с чувство на удовлетвореност да се оттегля”.
Отидох
да го посетя две седмици преди смъртта му. В това време изграждахме
крипта за погребение на монаси и, разбира се, отец Софроний трябваше да
бъде там първи. Стените и покривът бяха готови, но под краката ни бе
гола земя – нямаше под. Когато ме изпращаше до вратата, той погледна
криптата и попита: „Колко време е необходимо, за да я завършите?”.
Отговорих: „Предполагам, отче, още две седмици”. Той ми отговори:
„Трудно ми е да чакам дори един час: аз всичко казах на Господа! Сега
трябва да тръгвам”. Това сигурно е прекрасно – да чувстваш в сърцето си,
че си казал всичко на Господа – до края, и че всичко това пребивава във
вечността и си готов да си тръгнеш. А аз имам усещането, че никога не
съм говорил с Господа.
Приблизително
седмица преди смъртта му аз отново го посетих. Той лежеше в кревата,
въпреки че по-рано винаги седеше в кресло. Каза ми: „Написахте ли
книгата, която Ви помолих да напишете?” (Старецът ме беше помолил да
напиша книга, която успях да издам едва миналото лято). Казах му, че съм
написал две глави и преразказах съдържанието им. Той ми каза: „Трябва
да ги поставите в началото. След което добави: ще Ви кажа четирите
основни принципа на моята теория за личността”. Изложи ми накратко
своята теория за личното начало, както той го наричаше. По
обем, тези четири принципа заемаха около страница от книгата, но те
станаха неин крайъгълен камък. И той ми каза, как трябва да продължа, за
да напиша книгата. Четири дни преди смъртта си затвори очи и повече не
разговаря с нас. Лицето му беше светло и съсредоточено, в никакъв случай
не предизвикваше жалост: то имаше изражение като при извършване на св.
Литургия. Никой не го посещаваше освен отец Кирил, аз, отец Николай и
отец Серафим. Две или три седмици преди да почине, той извика всички –
всички братя, един след друг да дойдат и да поседят с него около час в
кухнята за последна беседа. Но ние четиримата имахме ключове от вратата
му и ходехме да го посещаваме на всеки няколко часа. Влизахме и
казвахме: „Благослови, отче”. Той не отваряше очи и не казваше нито
дума, но вдигаше ръка и ни благославяше мълчаливо и аз разбрах, че си
отива. Лично аз не исках да го задържам. По-рано се молих Бог да
продължи неговата старост, както се казва в литургията на св. Василий
Велики „Старостта подкрепи”. Но през тези дни видях, че той си отива и
започнах да казвам така: „Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в
Твоето Царство”. Аз се молих с думите на св. апостол Петър от неговото
Второ послание.[32]
Постоянно казвах: „Боже, дарувай свободен вход на Твоя раб и упокой
душата му с отците му” – и изброявах всички, които са се подвизавали с
него на Света гора и които знаех, като започвах със св. Силуан и сетне
всички останали.
В
последния ден отидох да го посетя в шест сутринта. Беше неделя, аз
отслужих ранна св. Литургия, а отец Кирил с другите свещеници трябваше
да извърши късна (от практични съображения в неделя в манастира се
извършват две литургии). Разбрах, че старецът ще ни остави в този ден.
Аз отидох и започнах службата: часовете започваха в седем сутринта и
след тях следваше Литургията. По време на Литургията произнесох само
молитвата на възношението, защото при нас в манастира те обикновено се
четат на глас; покрай останалото, моята постоянна молитва беше:
„Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в Твоето Царство”. И тази
св. Литургия наистина се отличаваше от всички други. В момента , в който
казвах „Светинята е за светите”, в олтара влезе отец Кирил. Ние се
погледнахме един друг, и… разбрах, че отец Софроний си е отишъл от този
свят. Попитах, кога точно се представи пред Господа и се изясни, че това
е станало по времето, когато съм чел св. Евангелие. Приближих се,
понеже отец Кирил искаше да говори с мен. Той ми каза: „Причастете се,
причастете вярващите, а след това им съобщете вестта за отец Софроний и
извършете първото Трисвятое; аз ще направя същото по време на втората
св. Литургия”. Така, аз разделих Агнеца и се причастих, причастих също
вярващите и завърших св. Литургия (не зная как издържах). След това
влязох в олтара и казах на народа: „Възлюбени братя, Христос Бог наш е
знамение Божие за всички родове на нашето време, защото в Неговите думи
намираме спасение и разрешение на всички наши трудности. Но и светците
Божии също са знамение за своето поколение. Такъв старец ни даде Бог в
лицето на отец Софроний. В неговите думи намирахме разрешение на нашите
трудности. И сега трябва да направим това, което ни учи св. Литургия: да въздадем благодарение и да молим, и да умоляваме.
Нека заедно да въздадем благодарение Богу, Който ни даде такъв старец и
нека се помолим за упокоение на неговата душа. Благословен Бог наш…” – и
започнах Трисвятоето.
Положихме
стареца Софроний в храма за четири дни, понеже криптата не беше още
готова и гробницата му не беше построена. Ние го оставихме непокрит за
четири дни в храма и постоянно четях св. Евангелие така, както е прието
за йерей. Четяхме св. Евангелието, Трисвятое и други молитви,
провеждахме служби, св. Литургия, а той бе там, сред храма, в
продължение на четири дни. (И в храма беше такава прекрасна и благодатна
атмосфера – действително, като на Пасха!) Никой не показа признаци на
истерия, всички вдъхновено се молеха. Имам приятел – архимандрит, който
идваше в манастира всяка година и прекарваше в него няколко седмици,
отец Иеротей (Влахос), който бе написал книгата Една нощ в пустинята на Света гора.
Сега той е митрополит. Той пристигна веднага, след като разбра, че отец
Софроний се е преставил в Господа. Веднага почувства царящата атмосфера
и ми каза: „Ако отец Софроний не е светец, то светци въобще няма!”.
Случи се, че при нас дойдоха няколко монаси от Света гора, които искаха
да посетят стареца Софроний, но не успяха да го заварят между живите.
Отец Тихон от манастира Симонопетра беше един от тях.
Гърците,
които идваха в Англия за лечение, имаха такъв обичай: първо идваха в
манастира, за да им прочете отец Софроний молитва. Има много случаи на
изцеление по неговите молитви. Всички са длъжни да разказват за тези
неща, които са станали по молитвите на стареца. Тъкмо от тези хора,
двама от благодарност построиха в Гърция храм, посветен на св. Силуан
Атонски. На втория или третия ден след смъртта на отец Софроний
пристигна семейство с тринадесетгодишно момченце. Беше с рак на мозъка и
трябваше да му направят операция на следващия ден. Отец Тихон от
Симонопетра дойде при мен и каза: „Тези хора са много огорчени, дойдоха,
но не завариха стареца Софроний. Няма ли да прочетеш няколко молитви за
момчето?”. Отговорих: „Хайде да отидем заедно. Ти ще ми бъдеш четец. Ще
прочетем молитвите на друго място, в друг параклис”. Отидохме и
прочетохме молитвите за момчето и накрая отец Тихон каза: „Знаеш ли,
защо не предложиш на хората да прекарат момчето под саркофага с тялото
на отец Софроний? Ще се изцери. Като четем молитви сега, само губим
време”. Казах му, че не мога да направя това, защото хората ще кажат, че
отец Софроний едва се е упокоил в Господа, а ние вече се опитваме да го
канонизираме. „Направи го ти! – му казах. – Ти си светогорски монах, на
теб никой нищо няма да ти каже”. Отец Тихон взе момченцето за ръка и му
каза да мине под ковчега с тялото на отец Софроний. На следващия ден
момченцето беше оперирано, но лекарите не откриха нищо. Затвориха му
черепната кутия и казаха: „Невярна диагноза. Това сигурно е било
флегмон”. Случи се така, че това момченце беше съпровождано и от лекар
от Гърция, който носеше със себе си рентгеновите снимки на детето от
изследванията, на които се виждаше рака. Този лекар им каза: „Ние много
добре знаем, какво означава тази „невярна диагноза”. На следващата
неделя цялото семейство на момченцето, – а те бяха от Солун, – дойде в
манастира, за да благодари на гроба на стареца Софроний. Момчето
порасна, днес то е на двадесет и една и здравето му е отлично. Когато те
дойдоха на следващата неделя, намериха в средата на храма ковчега с
тялото на майка Елисавета – най-възрастната монахиня в манастира. Тя
беше на сто и една години. Тя почина точно тринадесет дни след стареца
Софроний. Семейството каза: „Всеки път, когато идваме тук, намираме в
средата на храма някой починал”.
Това
са няколко събития от последните дни на отец Софроний. Никога в живота
си не съм бил така откровен, както с вас тези дни. Простете за това.
Въпреки че нашият възлюбен епископ ме предупреди, че при него има
очарователни клирици, които ще ме предразположат към откровеност, не
взех никакви предпазни мерки срещу това”.[33]
Животът
на стареца Софроний беше чудо Божие и доказателство за Неговото
съществуване. А успението на стареца бе славно и достойно за неговия
светъл живот. Това се потвърждава и от случилото се чудо.
Превод: Венцислав Каравълчев
[1] 2 Кор. 12:2.
[2] 2 Кор. 12:3.
[3] Лука 12:47.
[4]
Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, Η θεολογική διαμόρφωση του π. Σωφρονίου
Σαχαρωφ, περιοδικό Ορθόδοξη Μαρτυρία, τεύχη 75, 76, 77 του έτους 2004
καί 2005.
[5] Ibid., τευχ. 75, σ. 40.
[6] 1 Кор. 9:22.
[7] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, τευχ. 75, σ. 40.
[8] Ιωάννου Ρωμανίδη Ιησούς Χριστός, η Ζωή του κόσμου, μετάφραση Μαξίμου Λαυριώτου, φωτοτυπημένο, σ. 24.
[9]
Συμεών Νέου Θεολόγου, Φιλοκαλία των νηπτικών καί ασκητικών, τ. 19 Β΄ –
ΕΠΕ, Πατερικαί εκδόσεις Γρηγόριος Παλαμάς, Θεσσαλονίκη 1983, σ. 414.
[10] 2 Кор. 12:2-4.
[11] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 42.
[12] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 44-45.
[13] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 41.
[14] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 42.
[15] Θρησκεθτική καί Ηθική Εγκυκλοπαίδεια, τ. 9, σ. 186.
[16] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 43-45.
[17] Θρησκεθτική καί Ηθική Εγκυκλοπαίδεια, τ. 9, σ. 171-172.
[18] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 45.
[19] Ενθ. ανωτ. τευχ 75., σ. 45.
[20] Ενθ. ανωτ. τευχ. 76, σ. 45-46.
[21] Ενθ. ανωτ. τευχ. 78.
[22] Ενθ. ανωτ.
[23]
San Juan de la Cruz – Йоан Кръстни, познат още като Йоан от Кръста
(1542-1591) е испански мистик, поет, богослов и реформатор. Рожденото му
име е Хуан де Йепес Алварез. Заедно с Тереза Аквилска е смятан за един
от основателите на ордена на Босите кармелити. Обявен е от
Римокатолическата църква за един от тридесет и тримата учители на
Църквата (бел. прев.).
[24] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 44.
[25] Ενθ. ανωτ. τευχ. 77, σ. 35.
[26] Ενθ. ανωτ. τευχ. 78.
[27] Еνθ. ανωτ.
[28] Еνθ. ανωτ.
[29] Αρχιμ. Ζαχαρία Ζάχαρου, Αναφορά στη θεολογία του Γέροντος Σωφρονίου, εκδ. Ιεράς Μονής Τιμίου Προδρόμου, Essex Αγγλίας 2000.
[30] Ενθ. ανωτ., σ. 16.
[31] Ενθ. ανωτ., σ. 17.
[32] Виж 2 Петр. 1:11.
[33] Zacharias (Zacharou), archim. The enlargement of the heart, Mount Thabor Publishing 2006, p. 85-89.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар