Каноничният статус на Константинопол и неговата интерпретация във Византия

.
Автор: Павел В. Кузнеков
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Живо Предание http://dveri.bg/9ha9u

Вече близо хиляда години Константинополският патриарх е начело в диптисите на поместните православни църкви. Това почетно място йерарсите в Константинопол са усвоили за себе си, като са заели мястото на римските папи, които от 11 в. нататък са отпаднали от канонично общение с православния свят. Една от основните причини за разделението, назрявало дълго и окончателно оформено след известния конфликт от 1054 г., са, както е известно, в претенциите на Рим за абсолютно и безусловно първенство в Църквата. В Православния изток и преди всичко във византийския Константинопол с удивление, а често и с негодувание, са посрещали този род претенции, нямащи основание нито в Св. Писание, нито в Преданието на Църквата. Оформящ юридическите основи на уникалния църковно-правен статус на римските понтифици е т. нар. Константинов дар – фалшификат, изфабрикуван в 8 в. за неизкусените владелите на варварска Европа и дори самите папи дълго време не се решавали да го използват в цивилизования християнски свят. С времето обаче ситуацията се променя. Изплувалият за първи път по време на диспутите от 11 в. „Константинов дар”, колкото и да е учудващо, бързо печели доверието на византийските канонисти и задълго се смята в православния свят за краеъгълен документ на църковната история.

Впрочем, църковните канони и историческите съчинения не са позволявали да има съмнение, че в древната Църква никога не е съществувало нещо подобно на единна и универсална еднолична власт, на която да са били подчинени всички епископи от християнския свят. Традиционният епитет за св. ап. Петър първовърховен (κορυφαίος, princeps) апостол – въпреки че признава неговото водещо място сред апостолите (при това, заедно с ап. Павел), съвсем не се подразбира като някакво формално главенство над Христовите ученици. Това в още по-голяма степен се отнася и за епископа на Рим, който от древност се смята за най-уважаван от йерарсите в империята. Същевременно тази почит и уважение по никакъв начин не се проявяват във възприемането на папата за своеобразна глава на християните.

Православната еклисиология винаги вярно се е придържала към съборния принцип на организация на Вселенската църква, според който всички апостоли са получили от Господа равни правомощия, а следователно и техните приемници, епископите, се отличават не по „божествено право”, а по църковно-канонични основания. В същото време във византийския период отношението на самите „ромеи” към църковния статус на тяхната столица не е еднозначно. Традиционното възприемане на архиепископа на Константинопол като пръв по чест, но равен по сан предстоятел на една от поместните църкви, съжителства с представата за особен статут на „вселенски патриарх”, даващ му изключителни прерогативи и права, в сравнение с всичките останали йерарси. В тази статия имаме за цел да проследим развитието именно на тези представи.

Йерархични нива на църковната власт в Римската империя

Още в първите четири столетия на установяване на църковната организация в империята се оформят три основни йерархични нива на управление.

1. На ниво отделен град, с неговите околности, съответства епископия (παροικία или ἐνορία, което в руската традиция съответства на епархия),[1] начело с епископ, имащ пълнотата на духовната и църковно-административна власт (ἐξουσία) над клира и паството. Според каноните, той има отговорността и грижата за всички църковни дела, управлява подчинената му територия, разпорежда се с църковното имущество, ръкополага презвитери и дякони и решава всички дела мъдро.[2]

2. За решаването на общи въпроси на областно (провинциално) ниво възникват колегиални органи на управление – събор на епископите (по образец на Апостолския) под председателството на епископа на центъра на провинцията – митрополията. Такъв епископ, като получил началство над другите епископи, по правило (не задължително обаче) се нарича архиепископ или митрополит. Каноните му предоставят правото да свиква местни събори и да ги председателства,[3] да следи за съблюдаване на съборните решения, да утвърждава избора на епископите, да приема апелации и други важни решения.[4] В същото време тяхната власт не е абсолютна, те нямат право да се намесват във вътрешните дела на подчинените епископи и не могат нищо да предприемат без тяхно съгласие.[5]

Вниманието ни заслужават каноничните формулировки, обясняващи причината за даването на митрополитите на особени права:

Епископите на всеки народ трябва да познават първия помежду си, когото да признават за глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените ѝ места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети – Отец и Син и Дух Свети[6] (Апостолско правило 34).

Епископите във всяка област трябва да познават началстващия в митрополията епископ, който има грижата за цялата област, понеже в митрополията се стичат отвсякъде всички, които имат свои работи. За това определяме, щото той и по чест да има предимство, и останалите епископи да не вършат нищо особено важно без него, съгласно приетото от нашите отци древно правило, освен онова само, което се отнася до принадлежащата всекиму от тях епархия и до подведомствените на нея места, понеже всеки епископ има власт в епархията си, която нека управлява с приличната всекиму прозорливост, като има грижата за целия намиращ се в зависимост от града му предел, да ръкополага презвитери и дякони и разпорежда и решава всички явяващи се въпроси. Повече от това да не върши без епископа на митрополията, а също и последният да не върши нищо без съгласието на другите епископи[7] (Правило 9 на Антиохийския събор).

И така, основание за отделянето на втората степен в епископската йерархия е принципът на държавно устройство, съгласно което съществуващите административни центрове са средоточие за приемането на важни съдебни и други решения. Ето защо, определянето на първенствуващ епископ (архиепископ, митрополит) в една или друга област (провинция, епархия) или у един или друг народ става по формален принцип, а не на други основания.[8] Впоследствие възниква категорията на почетните автокефални архиепископи, т. е. на епископи, извадени от властта на митрополита и непосредствено подчинени на патриарха, които обаче нямат власт над другите епископи.[9]

3. През 4 в. империята е разделена на големи окръзи, диоцези, начело с викарии или екзарси. В тези окръзи възниква църковно-административна степен, съответстваща на нивото – областен събор, начело с епископа на главния град. Правило 2 на Втория вселенски събор ясно отграничава областите „на епископите над диоцезите” (τούς ὐπέρ διοίκησιν ἐπισκόπους) в източната половина на империята: в Египетския Църквата се управлява от Александрийския епископ; в Източния – от „източните, при запазване на преимуществото на Антиохийската църква”; в Асия, Понт и Тракия – съответно от епископите на Асия, Понт и Тракия.[10] Любопитното е, че правилото, което установява разграничението на диоцезите, се позовава на Никейски канон, в който става дума за провинции.[11] На тази основа възникват и самостойни (автокефални) поместни църкви.

Същевременно границите на самостойните църкви не винаги съвпадат с тези на държавните диоцези. През 5 в. от Източния диоцез се отделят Йерусалимската църква и тази в Кипър, а трите малоазийски диоцеза образуват Константинополската църква. В западната половина на империята ситуацията е още по-сложна. Там, без съмнение, съществуват поместни църкви – със собствени събори (например, Африканската),[12] но цялостната картина остава доста неясна. Всеки случай, традиционната представа за Римския папа като „патриарх на Запада” е силно опростена. Тъй като само поради варваризацията на западните области там става разрушаване на местните църковни структури, поради което се усилва и значението на Рим.[13]

Най-авторитетните архиепископи още в древност са наричани уважително папи или патриарси (буквално, „началници на отците”). Първият от тези почетни титули с времето става официален епитет на епископа на Рим, а вторият през 5-6 в. се закрепва официално за епископите на Константинопол, Антиохия и Йерусалим. Епископът на Александрия се ползва и от двата титула – папа и патриарх. Всъщност, тези титули не дават никакви допълнителни административни права – и папите, и патриарсите са архиепископи от висша степен – предстоятели на самостойни (автокефални) поместни църкви.

Обща за империята църковна юрисдикция няма. Въпросите от общодържавно значение се решават от извънредни събрания на всички епископи – т. нар. вселенски събори, които са свиквани от императорите и имат по този начин не само църковен, но и църковно-държавен статут.

Като технически термин, с който в църковната традиция обозначават особените права на главните катедри, се използва гръцката дума „πρεσβεία” (мн. ч. от πρεσβείον – старшинство, старейшинство, привилегия, почест),[14] което се превежда обикновено с „преимущество”[15]. Точното значение на този термин и неговата юридическа природа продължава да бъде предмет на дълги и понякога доста остри спорове.

Каноничните текстове използват понятието „преимущество” (πρεσβεία) двояко:

- като пълномощия на митрополита, издигащи го над подчинените епископи;

- като особен статут на двама столични архиереи – на Рим и на Константинопол.

Целесъобразно е да бъдат разгледани тези два случая поотделно.

„Преимуществото по власт” на архиепископите

Още на Първия вселенски събор, Никея 325 г., е фиксирана наложилата се от по-рано система за църковното управление, в която епископите на най-големите градове (митрополиите) на империята имат административна власт (ἐξουσία) над подчинените на тези центрове провинциални градове.[16] Основанието за такъв тип власт Правило 6 на събора нарича „древен обичай” (τά ἀρχαια ἔθη), а характерът на пълномощията на епископите-митрополити се описват като „преимущество” (πρεσβεία). Този канон на събора в Никея е специално посветен на Александрия, но в качеството на аналогични примери на църковно-административна йерархия са споменати и Рим, и Александрия и въобще става въпрос за „други области” (букв. ἐπαρχίαις, т. е. провинции). След това в текста се казва, че постановленията на епископа са невъзможни „без съгласието на митрополита”. От тук се вижда, че Никейското правило все още не отделя епископите на Рим, Александрия и Антиохия от тези на митрополиите.

За обозначаването на областта на юрисдикцията на митрополитите се използва терминът δίκαια (букв. право, права). Така Правило 8 на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.), като определя неприкосновеността на традиционните граници на поместните църкви предписва „всяка провинция (ἐπαρχία)[17] да се пази в чистота, без ограничаване на изначално принадлежащите ѝ права (τά αὔτη προσόντα δίκαια), според утвърдилия се от древността обичай”.[18]

„Преимущество по чест” на столичната катедра

В правило 9 на Антиохийския събор за митрополита е казано следното: „За това определяме, щото той и по чест да има предимство (καί τη τιμη προηγείσθαι)”.[19] С това церемониалните прерогативи на епископа на митрополия са представени като пряко следствие от неговите административно-правови пълномощия.

Същевременно ситуацията с Константинопол е много по-особена.

Както е известно, новата столица на империята е построена от имп. Констатин Велики едва в 330 г. По време на Никейския събор на това място е гр. Византион, който влиза в държавната и църковна провинция Тракия, с център Ираклия (Хераклион, др. Перинт). Преместването в Константинопол на императорската резиденция естествено издига значението на местния епископ, но формално той остава един от суфраганите[20] на провинция Тракия, подчинена на митрополита на Хераклея. Този консерватизъм на църковната традиция е в противоречие с духа на каноните. Защото Константинопол се превръща в най-важния политически център, столица не на един, но на всички народи в Римската империя, където от най-отдалечените провинции на империята всички се стичат по делата си.

И естествено Вторият вселенски събор, свикан в 381 г. в самия Константинопол, взема решение да бъде издигнат църковния статус на Новия Рим. Сложността обаче се състои в това, че Константинопол е столица на империята, но не е диоцез, нито дори и провинция. Околните катедри от древност се подчиняват на своите митрополии, а те на своите диоцези (области, които току-що са разграничени).[21] Затова съборът, в своето Правило 3, не определя за епископа на новата столица конкретна област на юрисдикция, а се ограничава до кратката фраза: „Константинополският епископ да има преимущество[22] по чест след Римския епископ, защото този град е Новият Рим”.[23]

Точното съдържание на тази формула и днес остава дискусионно. Същевременно, добре е да се обърне внимание, че църковното издигане на столицата е в пълна аналогия на процедурата, станала половин век по-рано в държавната сфера. През 330 г. на смъртния си одър Константин І предоставя на Рим и на Константинопол някакви „предимства”, за които ни съобщават Сократ Схоластик и Созомен:

И като състави завещание, той раздели властта, както и преди между синовете си, а така също даде предимство, като предостави на едните Рим, а на другите – града носещ неговото име.[24]

Той съставя завещание, в което прави тримата свои синове наследници на царството, в съответствие с това, как докато е бил жив им е разпределил дялове и им е предоставил многочислени предимства на града на римляните, и на този, който носи неговото име, предава завещанието…[25]

Така става напълно очевидно, че утвърденото от вселенските събори „първенство по чест” на Рим и Константинопол се корени изключително в политическата сфера, а именно в столичния статус на тези градове.

Реализацията на столичните привилегии на Константинопол в църковната сфера се натъква на трудности, тъй като са оставали неясноти по отношение на приетия за тях образец – привилегиите на стария Рим. И до днес продължава активната дискусия за това, докъде се е простирала по това време юрисдикцията на папите и какви конкретно права са им признавани. Ярък пример за двузначността в разбирането за привилегиите на столичния епископ е т. нар. Закон за Илирик (421 г.). В хода на погранични спорове между Западните и Източните части на Римската империя, Теодосий ІІ издава едикт, с който подсигурява върховен надзор на Константинопол над епископите от префектура Илирик[26]. Като основание пряко се сочи, че този град се ползва с прерогативите на Рим:

Август Хонорий и Теодосий – до Филип, префект на претория в Илирик. Като пресичаме всяко новаторство, ние предписваме да се спазват във всички провинции на Илирик древните и исконни църковни правила, действащи и до днес, защото ако и да възникне някакво недоумение, то надлежно трябва да се предостави на свещеническия събор и светия съд, като се уведоми за това най-честития мъж, предстоятеля на свещения закон в град Константинопол, който се ползва с прерогативите на стария Рим.[27]

Впоследствие византийските канонисти (трябва да отбележим – не всичките) са уверени, че всички епископи на запад от Тракия се подчиняват на папата в Рим и така третират тази норма като своеобразно двувластие.[28] Същевременно изследователите са склонни да видят тук опит за преподчиняване на епископите на Илирик от Рим на Константинопол, завоалирани под разсъждения за „неприкосновеността на древните правила”.[29]

Въздигането на Константинопол предизвиква негативна реакция от по-древните църковни центрове: Рим, Александрия и особено Ефес – катедра, която се е славила с апостолски произход, но още по времето на св. Йоан Златоуст попада под контрола на Константинополския архиерей. Както е известно, двата станали в Ефес събора, Третият вселенски (431 г.) и „Разбойническият” (449), не признават особения църковен статус на Константинопол. И ако в 431 г. това може да се обясни с факта, че столичният епископ Несторий се оказва в Ефес в качеството си на обвиняем в ерес, то последното място на Флавиан Константинополски на събора през 449 г. изглежда като грубо нарушаване на каноните (именно така го преценяват след две години в Халкидон, при това не кои да е, а пратениците от Рим).[30]

Определяне областта на църковната юрисдикция на Константинопол

Именно на Халкидонския, Четвърти вселенски събор (451 г.) установеният преди седем десетилетия особен статус на Константинополския епископ е не само закрепен, но и получава конкретна област на юрисдикция. Ключово в това отношение е Правило 28 на събора (прието след приключването на заседанията и независимо от протеста на римските легати), което и днес е обект на различни спекулации, поради което е целесъобразно да го приведем в уточняващ превод:

Следвайки напълно определенията на светите отци и признавайки четеното днес правило на сто и петдесетте боголюбезни епископи, събрани на събор в дните на Теодосий Велики, блажена му памет, в царстващия град Константинопол – Новия Рим, и ние също определяме и постановяваме относно предимствата (πρεσβείων) на светата църква в същия град Константинопол – Новия Рим, понеже на престола на древния Рим правилно дадоха предимство (εἰκότως Îποδεδώκασι τά πρεσβεία) като на царстващ град. Затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признали равни права (τά ἴσα πρεσβεία) на светия престол на Новия Рим, разсъждавайки правилно, че градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и на правителството, и който се ползва от предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него. На тези именно основания само (μόνους) митрополитите на областите Понтийска, Асийска и Тракийска, а също епископите от поменатите диоцези на варварските (народи),[31] да се поставят от гореспоменатия свети престол на св. Константинополска църква. А именно – всеки от провинциалните епископи (τούς τῆς ἐπαρχίας ἐπισκόπους) да се ръкополага от митрополита на поменатите области, заедно с епископите от областта, както предписват божествените канони; а самите митрополити на посочените области, както се каза, да бъдат поставяни от Константинополския архиепископ, след като се произведе, според обичая, и му се представи избора.[32]

Принципно важно е, че в качеството на основания за предоставянето от отците на „предимство” на Рим и на Константинопол, с даденото правило пряко се посочва политическия статус на тези „царстващи” градове. Освен това, упоменати са и равните държавни предимства на Стария и Новия Рим. Очевидно е, че става въпрос за тези привилегии, които са предоставени на двете столици от Константин Велики.

Независимо от тромавостта и някои граматически особености на текста на това правило, смисълът му е съвсем понятен. Вече даденото на Константинопол предимство по чест тук започва да се разкрива като предимство по власт – в строго очертани рамки: правото на ръкополагане само на митрополити (но не и на епископи!) на три диоцеза, както и на епископите на тези диоцези „у варварските народи”.

Константинопол не получава никакви нови права, а дори обратно – по-рано там се приемали жалби на епископи от всички области на империята, без да се изключват дори папите на Рим и Александрия. Сега от неговия контрол изваждат не само всички йерарси извън пределите на трите конкретни диоцеза, но и епископите суфрагани на митрополиите вътре в тези диоцези.[33]

Заедно с митрополитите на Понт, Асия и Тракия на непосредствено подчинение от Константинопол са поставени и отнасящите се към тези диоцези епископи на „варварските” народи. За какви епископи става въпрос и по какъв начин те са свързани с диоцезите на империята можем само да гадаем. Може да се предположи, че става въпрос или за епископи на чужди племена, които живеят на територията на Римската империя по правото на политическа автономия (федерати), или за мисионери, отправили се зад пределите на империята от посочените области.

Византийските канонисти от 12 в. интерпретират този пасаж различно. Алексей Аристин вижда тук „епископи на варварите” вътре в диоцезите (οἱ ἐν ταίς τοιαύταις διοικήσεσι τῶν βαρβάρων ἐπίσκοποι),[34] докато за Йоан Зонара и Теодор Валсамон това правило се отнася до зависещите от Константинопол епископи на страните, съседни на дадените диоцези – Алания и Рус:

Зонара: „На епископа на Константинопол правилото възлага ръкополагането на епископи за варварските народи, живеещи в посочените области, каквито са аланите и руснаците; защото първите съседстват (συμπαράκεινται) с диоцез Понт, а руснаците – с Тракия”.

Валсамон: „Епископи на варварите могат да се нарекат на Алания, Русия и др. Защото аланите са до (в) Понтийския диоцез, а руснаците до (в) Тракийския”.[35]

Всеки случай изразът варварски народи на горепосочените диоцези не дава никакви основания за разширяване на църковната юрисдикция на Константинопол над цялата православна диаспора.

Други канони на Халкидонския събор определят пък съдебните пълномощия на Константинополския архиепископ. Правило 9 гласи:

Ако клирик има съдебно дело с друг клирик, нека не подминава епископа си и не прибягва до граждански съдилища, а отначало нека се съди пред епископа си или, с позволение на същия, пред съда, който и двете страни изберат. Който обаче постъпи против това, да бъде наказан според правилата. Ако ли клирик има съдебно дело със своя или друг епископ, да се съди пред областния събор. Ако пък епископ или клирик от тази провинция е недоволен от митрополита на същата,[36] нека се отнася до екзарха на диоцеза[37] или до престола на царстващия Константинопол и пред него да се съди.[38]

Същата норма повтаря и Правило 17.[39] Много характерно съборът премълчава за аналогичните права на другите патриаршески престоли. Византийските канонисти разбират Правила 9 и 17 в смисъл че другите патриарси тук са упоменати с „екзарси на диоцези”.[40] При това, съгласно Аристин, Константинополският патриарх, апелацията към когото се разбира като алтернатива на апелация към екзарсите, се оказва надарен с уникални пълномощия да съди митрополити не само в своята област на юрисдикция, но и от другите патриаршии.[41]

Същевременно обаче, подобно разбиране на халкидонските правила не е нито необходимо, нито общоприето. Разбира се, титулът патриарх в средата на 5 в. все още не се смята за официален и не се употребява в правилата на съборите. В същото време съборът може да нарече „екзарх на диоцез” единствено патриарха на Александрия – Антиохийският и Йерусалимският разделят помежду си Източния диоцез и съответно не са могат да бъдат наречени екзарси. Но именно Александрийският патриарх тук не може да бъде вписан, защото той няма подчинени на себе си митрополити (това е била една от особеностите на църковната организация на Египет). Следователно правилото няма универсален характер, а описва конкретната ситуация: утвърждаване юридически на правата на Константинополския престол, чиито административен аспект е описан в Правило 28. На предходния етап правото на съд над митрополитите е предоставено на равните на Константинополската катедра и архиепископа на столицата: трите влизащи в неговата юрисдикция диоцези Кесария Кападокийска (Понт), Ефес (Асия) и Хераклея (Тракия). Характерното е, че митрополитите на тези три града и до днес са съхранили в титулите си сана екзарх на дадената област. По-късно екзарсите губят каноничните си привилегии и единствен съдия на митрополитите в своите три диоцеза остава само Константинополският патриарх.[42] Именно в този смисъл на указание че са действали, но че впоследствие са изчезнали юридическите права на митрополитите на диоцезите, разбира това правило канонистът Теодор Валсамон.[43]

Но ако дори приемем, че под „екзарси на диоцези” се имат предвид останалите патриарси, текстът на правилата не ни задължава да приемем трактовката, че съюзът „или” се разбира като право на избор между тях и Константинопол. Много по-лесно е да се допусне, че става въпрос за два варианта на именуване на висшата апелационна инстанция: стар (екзархът на диоцеза) и нов (Константинополският престол – получил на подчинение изведнъж три диоцеза). Всеки случай ще бъде странно, ако съборът е отнел административните пълномощия от съдебните инстанции и е подчинил на съда на Константинопол митрополитите, получили ръкоположение от другите патриарси. Йоан Зонара по този повод специално разяснява:

Но не над всички митрополити без изключение Константинополският патриарх се поставя съдия, а само над тези, които са му подчинени. Защото той не може да привлече под своя съд митрополитите на Сирия или Палестина и Финикия, или Египет против волята им. Но митрополитите на Сирия подлежат на съд от Антиохийския патриарх, палестинските – от съда на Йерусалимския, а египетските да се съдят от Александрийския патриарх, от които те приемат и ръкоположение, и на когото именно са подчинени.[44]

От предимство към първенство

Съвсем естествено е да се предположи, че гръцкото πρεσβεία – както в каноните, така и в споменатите разпореждания на имп. Константин Велики – отразява латински юридически термин. Трябва да се отбележи, че в латиноезичната канонична традиция преводът на πρεσβεία не се отличава с еднообразие. Така в Правило 6 на Никейския събор двете древни латински версии дават primatus (кодекс Ингилрам – 4 в., Isidoriana antiqua – 5 в. и т. н.), една дава – jura (превод от Цецилиа – на Картагенския събор, 419 г.), три версии предлагат – privilegia (превод, на изпратения в Картаген през 419 г. Атик Константинополски и т. н.). Versio Prisca, ок. 500 г. (превод на Дионисий Малки от началото на 6 в.) дава също варианти praerogativa (Versio Gallica) и honor (т. нар. версия на Исидор).[45]

Заслужава внимание фактът, че самите най-древни латински преводачи ползват варианта „primatus” – първенство. Нещо повече, още от 5 в. на Запад получава широко разпространение специфичната интерпретация на началото на това правило, която е фиксирана в кодекс Ингилрам: „Ecclesia Romana semper habuit primatu” – „Римската Църква винаги е имала първенство”. Именно в такава форма са и цитирали Никейския канон легатите на Лъв І на Халкидонския събор: „Ἠ ἐκκλησία Ρώμης πὰντοτε ἔσχεν τὰ πρωτεία”.[46]

Характерно е, че в някои сборници самото Правило 6 има лаконично заглавие: „За първенството на Римската църква”.[47] И това предвид факта, че най-напред в правилото става въпрос за Александрия, а първенство, заедно с Рим и Антиохия, се дава въобще на всички митрополити!

Такъв смислов дрейф красноречиво свидетелства за същественото изменение на отношението към статуса на Римската катедра още в първите векове на господството на християнството в Римската империя. В 5 в., в Латинския запад Римската катедра вече се възприема не просто като една от всичките митрополии. Аналогичен процес протича и на Изток, но тук вече по отношение на Константинопол.

Указът на император Зинон от 477 г.

През 475 г. дошлият на власт след свалянето на имп. Зинон узурпатор Василиск, в опита си да получи поддръжката на влиятелната антихалкидонска партия, връща от изгнание лидера ѝ, Александрийския архиеп. Тимотей Елур, и отменя всички решения на Халкидонския събор, в това число и Правило 28. Това той прави в своето Окръжно послание (т. н. Енциклион).[48] Скоро Василиск започва да губи подкрепа и е принуден да се съобрази с исканията на застаналите в защита на Халкидонския събор и отменя своите разпореждания. В текста на новия документ се отделя специално внимание на връщането на правата на столичния „патриарх и архиепископ Акакий” да ръкополага епископи.[49] Антиенциклионът не помага на Василиск и на престола се завръща Зинон. На 17 декември 477 г. той издава закон, отменящ всички нововъведения на узурпатора в църковната сфера. За важността на този документ говори неговото включване в състава на Юстиниановия кодекс.[50]

Зинон август – до Севастиан, префект на претория.

Определям, всичко онова, извършено остаряло и необосновано, което е било направено против Самия Бог на православната религия, да бъде възстановено в цялата си пълнота и да бъде възвърнато към своя порядък от времето преди оттеглянето на наша кротост,[51] когато твърдо то се е съблюдавало по отношение на вярата на православната религия и положението на светите църкви и мартирии. Тези нововъведения на тиранията в онова време,[52] както против тези досточтими църкви, чието свещенство се признава от най-блажения и благоговеен епископ, патриарха на нашето благочестие (patriarcha nostrae pietatis) отец Акакий, както и другите, които се намират в различните провинции, а също и техните най-почтените предстоятели, или по отношение правото да поставят свещенослужители (de iure sacerdotalium creationum), или низвержение на който и да било по това време епископ, или по отношение на прерогативите на председателство пред другите на епископския събор или извън събора (de praerogativa in episcoporum concilio vel extra concilium ante alios residendi), или по отношение привилегиите на митрополита или патриарха (de privilegio metropolitano vel patriarchico) в тези нечестиви времена – да се смята за напълно остаряло, за касирано и отменено; [става въпрос за] това, което е направено с такъв род престъпни разпоредби, санкции или нечестиви конституции и укази, а това, което е разрешено или утвърдено от божествената памет на предишните принцепси до (създаването на) нашата империя, а след това и от наша кротост за св. църкви и мартирии, и от благоговейните епископи, клирици или монаси – това се съхранява нерушимо.

На светата Църква на този най-благоговеен град – майката на нашето благочестие и цялата православна християнска религия (matrem nostrae pietatis et christianorum orthodoxae religionis omnium), и на светейшия престол на този град присъждаме и сочим твърдо да притежава в бъдеще всички привилегии и почести (privilegia et honores) по отношение поставянето на епископи (super episcoporum creationibus) и на правата на председателство (iure ante alios residendi) преди другите и всички останали – нещо, което, както е известно е притежавал като (намиращ се) в царствен град (regiae urbis intuitu) преди или по време на нашето императорстване.

За тезата на нашата тема е принципно важно, че в този закон достатъчно ясно са обозначени разглежданите по-горе аспекти на пълномощията на Константинополския патриарх (както и на другите патриарси и митрополити):

1. Административното право на поставяне и низвергване на подчинени на него епископи (ius sacerdotalium creationum, episcoporum creatio, expulsio cuiusquam episcopi);

2. Церемониалното право да председателства (praerogativa / ius ante alios residendi) и другите „митрополитски и патриаршески” привилегии.

При това, както и в каноните, всички тези „привилегии и почести” се смятат за резултат от столичния статут на „царствения град”.

В края на указа, Църквата в Константинопол е наречена, ни повече, ни по-малко, „майка на нашето благочестие и цялата православна християнска религия”. В случая това може да се разбира и като алюзия на неотдавнашната победа над евтихианската ерес на монофизитството, удържана с активното участие на Константинопол. В съвсем близко бъдеще обаче пищните епитети ще станат нещо обичайно за Новия Рим, който след 476 г. остава единствената столица на империята.

Законите на Юстиниан и епитетът „вселенски”

Юстиниан І Велики (527-565) е отделял, както е известно, специално внимание на различни аспекти от организацията на църковния живот.[53] В частност, благодарение на неговите големи усилия, Старият Рим е бил отново върнат под властта на императора, което е станало не толкова военнополитическо, колкото идеологическо достижение на императора. Главните религиозни „смутители” по онова време – антихалкидонците – смущавали народа, като тълкували падението на завладения от варварите „Вечен град” като небесно наказание за „Томоса” на Лъв и Халкидонския събор и представяли това събитие като знамение за края на Римската империя и пришествието на антихриста.[54] Очевидно е, че именно това е и причината императорът да отлага свикването на Петия вселенски събор до момента, в който Рим не се окаже отново под сигурния контрол на империята (това става едва през август 552 г.).

Следвайки линията си на отстояване на православното учение, прието на събора в Халкидон, Юстиниан по всякакъв начин подчертава висшия църковен авторитет на Римския папа, на когото императорът разчита да се опира в църковната си политика.[55] Същевременно, заедно с идеологическото превъзнасяне на Рим, тъкмо при Юстиниан е станало и значителното засилване на значението на Константинополския патриарх. В документите той започва редовно да се титулува с амбициозния епитет „вселенски” (οἰκουμενικός), а Константинополската катедра получава названието „Велика църква” (μεγάλη ἐκκλησία). Така например, едиктът на Юстиниан от 530 г. започва със следния преамбюл.

Епифаний, архиепископ на проспериращия Град и вселенски патриарх. Като извършваме надзор над всички църковни дела и особено на това, което се отнася към най-святата Велика църква на този благополучен град, нашата и всеобща майка, която е глава на всички останали, ние постановяваме…[56]

Историята на възникване и разпространение на епитета вселенски остава слабо проучено. Същевременно е очевидна връзката му с именуването на общоимперските събори, събиращи епископи от цялата вселена (οἰκουμένη, orbis terrarum), както е било прието да се величае Римската империя (която, както се смятало, е обединявала целия цивилизован свят). За първи случай на неговата употреба – все още неофициално – се смята обръщението на еп. Олимпий Евазски (от Ефеската митрополия) към патриарх Диоскор на т. н. „втори” Ефески събор (Разбойническия) през 449 г.: „… Вселенският архиепископ на великия град Александрия”.[57] В материалите на Халкидонския събор александрийските клирици Теодор, Исхирион и Атанасий, в своите жалби от Диоскор, величаят светейшия и най-блажен вселенски архиепископ и патриарх на великия Рим, папа Лъв.[58]

Официално титулът „вселенски патриарх” започва редовно да се употребява за Константинополския патриарх Йоан ІІ от 518 г., когато при неговото светителстване е възстановено почитанието на Халкидонския събор и е възстановено общението с Рим. В процеса на обединението на Църквата активно участва и младият Юстиниан – тогава още само племенник на имп. Юстин І, затова има основания да предположим неговата причастност към въвеждането в официално обръщение на този титул. Същевременно е очевидно, че това съвсем не означава признаване на Константинопол на общоимперска църковна юрисдикция. По-скоро това е своеобразна реакция на отиващите твърде далеч претенции на папата в Рим. Известна светлина по въпроса хвърля Новела 109 (от 541 г.), където в частност се казва:

Еретици… наричаме тези, които принадлежат към различни ереси… и въобще всички, които не са членове на светата Божия католична и апостолска Църква, в която всички светейши патриарси на цялата вселена – и на западния Рим, и на този царствен град, и Александрия и Теупол,[59] и Йерусалим, и всички подчинени на тях преосвещени епископи – в съгласие възгласяват апостолската вяра и предание.[60]

Тук явно са обрисувани контурите на църковно-политическата програма на имп. Юстиниан, според която от целия епископат на империята се отделят пет вселенски, т. е. общоимперски патриарси, които, по аналогия с вселенските събори, се признават за пазители на чистотата на православната вяра и на Църковното предание. Впоследствие тази концепция ще получи известност под името пентархия.[61] Патриаршеският титул е израз на църковния авторитет, но не означава висше ниво в йерархията, на което да са подчинени всички останали епископи. Наред с патриарсите са съществували и другите самостойни поместни църкви като Кипърската или архиепископия Първа Юстиниана, независимият статус на която е определен от Юстиниан през 535 г.[62]

„Първенството по чест” на столичните епископи е било утвърдено от Новела 131 на Юстиниан от 545 г.:

По-горе споменатите свети четири събора и догматите приемаме като Св. Писание, и правилата спазваме като законите. И поради това ние постановяваме, в съответствие с техните определения, че светейшият папа на по-стария Рим е първи от всички йереи, а блаженият архиепископ на Константинопол – Новия Рим, заема второ място след светейшия апостолски престол на стария Рим, но се почита повече от всички други.[63]

Концепцията за пентархията, начело с Рим и Константинопол е канонически оформена в 692 г., на Трулския събор, състоял се като продължение на Шестия вселенски. Неговото Правило 36 гласи:

Като възобновяваме законоустановеното от сто и петдесетте св. отци, събрани в този Богоспасаем и царстващ град, и от шестстотин и тридесетте, събрани в Халкидон, постановяваме: престолът на Константинопол да се ползва с еднакви предимства с този на древния Рим и в църковните работи да бъде въздигнат наред с тоя като втори след него; след него да се смята престолът на великия град Александрия, после Антиохийския престол и след него престолът на град Йерусалим.[64]

Тук, както и в Правило 28 на Халкидонския събор, терминът предимство не се съпровожда от допълнението по чест. Но нямаме никакви основания да се съмняваме, че и тук става дума именно за почести. Това е така, защото и тук, и там имаме глагола μεγαλύνεσθαι – „(да се) възвеличи”, т. е. удостои с най-велика чест, освен това следва споменаване и на други катедри. При това именно наличието в правилото на всички пет патриаршии не позволява разбиране на халкидонското наред с тоя като втори след него в темпорален смисъл: сякаш Константинопол е наречен „втори след Рим” по време, а не по статус: трактовка, доста разпространена във византийската епоха.[65]

За Константинополския архиепископ вселенски се употребява много по-често и много по-рядко по отношение на Римския папа (срещу което рязко и възразяват).[66] В същото време теоретично епитетът „вселенски” се смята за приложим към всички пет патриаршии – в пълно съгласие с концепцията за пентархия. В частност, в предговора си към Хронография, (началото на 9 в.), Теофан Изповедник – този известен писател и църковен деятел, близък до патриаршеската канцелария – съобщава, че в съчинението си ще посочва не само годините на царстването, но и на управление на „архиереите на великите и вселенски престоли (τῶν μεγάλων καὶ οἰκουμενικών θρόνων) – Римският, Константинополският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският”.[67]

Любопитен пример за устойчивост и известност на тази традиция е грамотата от събора от 1589 г. за учредяването на руски патриаршески престол, където въвеждането в патриаршески сан на Йов Московски, извършено от Константинополския патриарх Йеремия ІІ Транос, се описва със следните думи:

… Избраніемъ твоимъ, пресвятѣишего Еремѣя Архіепископа Костянтинополя, Новаго Рима, і вселенского Патріярха, и прочихъ вселенскихъ Патріархъ, Александрѣиского, Аонтиохіиского, Іерусалимского і всего собора Греческого.[68]

Номоканонът на Фотий: „Константинопол – глава на всички Църкви”

През 7-8 в. Римската империя преживява най-остра военнополитически криза, в която територията ѝ многократно се смалява. В 9 век под контрола на Константинопол остава само Мала Азия и области в Европа. Четири от петте патриаршески престола се оказват извън пределите на империята, което не може да не окаже влияние на статуса на останалата единствена в пределите на Византия Константинополска патриаршия.

Доколкото в случая всички епископи се оказват подчинени на Константинопол, не е учудващо, че той започва да се възприема не само като столица на империята, но и като „глава на всички църкви”. Удивителното в случая е, че основание за такова разбиране са се опитвали да намерят в древните канонични и законодателни норми. Най-важният църковно-юридически паметник на византийската епоха, Номоканонът в 14 титула под редакцията на св. патриарх Фотий (880 г.), в глава 5, титул 1, озаглавен „За патриарсите и митрополитите и т. нар. примаси в Африка”, при посочването на съответстващите закони се казва:

За ранга на патриарсите и за предоставяното при хиротония от тях и от останалите епископи и за това, че глава на всички църкви е Константинопол, чети Първа книга на Кодекса, титул 1, раздел 7; титул 2, раздели 6, 20 и 24; а също и Първи титул на Новелите, раздел 2, и титул 2, раздел 3. А Раздел 16 от втория титул на Първа книга от Кодекса казва, че Константинопол има председателство (προεδρίαν) над всички.[69]

Да видим какви норми са казани тук.

C. J., 1, 1, 7: послание на имп. Юстиниан І до патр. Епифаний от 533 г., посветено на разяснение на знаменития Едикт за вярата. В него няма и дума за първенството на Константинопол, но затова сякаш нарочно е подчертан авторитетът на Римския папа.[70]

C. J., 1, 2, 6: споменатият вече едикт на имп. Теодосий ІІ за Илирик. В него само се фиксира равенството на църковните привилегии на Рим и Константинопол.

C. J., 1, 2, 16: споменатият вече указ на имп. Зинон – там се говори за правото „на председателстване на събор или извън събор, преди другите”, но без добавката всички; нещо повече – от контекста е ясно и какво се има предвид – обичайните привилегии за всеки патриарх или митрополит.

C. J., 1, 2, 20: разпореждане на Юстиниан І, в което няма нито дума за статута на Константинополския патриарх.

C. J., 1, 2, 24: закон на имп. Юстиниан, отнасящ се за патриарх Епифаний относно реда за разпореждане с имуществото на Константинополската църква; в преамбюла императорът нарича светейшата и Велика църква на столицата „наша и всеобща майка, която е глава (κεφαλή) на всички други”.[71]

Nov. 123: закон на Юстиниан от 546 г., който е озаглавен „По различни църковни въпроси”.[72] В достатъчно обширния текст на тази новела могат да се видят само някои указания за статута на Константинополския патриарх: веднъж само той е споменат в реда на останалите четирима патриарси, а другаде е предписано при него да се явяват пристигащите в столицата епископи, „независимо към кой диоцез принадлежат” – за да може той да ходатайства за тях за императорска аудиенция.

Nov. 131: споменатата вече новела за църковните канони и привилегии от 545 г., потвърждаваща почетния църковен статут на Константинопол веднага след Рим.

Както се вижда, и един от тези документи не дава основание Константинопол да се нарича глава на всички църкви в общохристиянски мащаб. На статута той има право само в границите на Византия в 9 в. В същото време, както ще видим, претенциите на имперската столица се простират много по-далеч. В законодателния свод, съставен по същото това време и вероятно с участието на св. Фотий, т. нар. Исагоги (885), в т. 3 четем:

9. Константинополският престол, украсен с царството – провъзгласен за първи (πρωτος) със съборни решения, следвайки които и божествените закони предписват да се предават за обсъждане и разрешаване от него спорове, възникващи и в областите на другите престоли.

10. Грижа и подкрепа за всички митрополии и епископии, манастири и църкви, както осъждането, така и освобождаването от наказание – това принадлежи на местния патриарх. На Константинополския предстоятел е позволено да дарява ставропигиален статут и в епархиите (ἐπαρχίαις) на останалите престоли, където преди не се е случвало освещаване на храм, а също така и разследване, поправяне и окончателно решаване на спорове, станали при други престоли (ἐν τοίς ἄλλοις θρόνοις).[73]

По такъв начин Константинополският патриарх получава право да се намесва в определени случаи в областта на каноничната юрисдикция на други църкви. И това се прави на основанието, че той е провъзгласен за първи на вселенските събори. Очевидно е, че такава метаморфоза в разбирането на природата на първенството е могла да стане само под въздействие на определени обстоятелства. Има основания да се предположи, че основно обстоятелство е станало острото противостоене с Рим, разгоряло се с пълна сила по времето на св. Фотий. Сблъсквайки се с папските претенции за главенство над всички епископи в света, той издига като контрамярка идеята за главенството на Константинопол.

Особено остро това съперничество между Рим и Константинопол се разразява в т. нар. български въпрос. Съгласил се да приеме християнството, могъщият български княз св. Борис започва да изяснява приоритетите на обкръжаващите неговата страна църковни традиции. В тази връзка Рим – в лицето на папа Николай І – развива цяла пропагандна кампания против Константинопол. В Отговори на въпросите на българите папата заявява, че „Константинополската църква не е основана от никой от апостолите, за нея не се споменава на Никейския събор, който е най-велик и почитан от всички събори; но само поради това, че Константинопол е наречен Нов Рим, по-скоро заради благоволението на императорите, а не поради разумни основания, неговият архиерей е наречен патриарх”. Втори след папата, „както гласят никейските канони: нещо, което отстояват светите римски предстоятели и на което учи самият здрав смисъл” – трябва да бъде не патриархът на Константинопол, а на Александрия.[74]

За реакцията на тази позиция ние знаем от Книга против гърците на същия папа Николай І, където с недоволство преразказва полученото от него послание на Михаил ІІІ. Императорът заявява, че тъй като императорската власт е преминала от Рим към Константинопол, то и първенството (primatus) на Римската катедра се е преместило – прехвърлило (transmigrasse) върху Константинополската църква и с царските почести са били пренесени и предимствата (privilegia) на Римската църква.[75]

Константинопол явно се придвижва напред в приписвания (приписван по-скоро несправедливо) на св. Фотий кратък полемичен трактат Към казващите, че Рим е първи престол. Сред другите си, често много остроумни аргументи, авторът прави преглед на историята на съборните правила, като съобщава в частност, че Халкидонският събор е „предпочел Константинопол пред всички” и е дал на Константинополския архиерей правото на апелация на решенията на другите.[76]

В този дух е издържана и схолията към Правило 28 от Халкидон, датирана също в 9 век: „Следва да се знае, че Църквата в Константинопол е наречена втора, тъй като тогава и старият Рим е царствал. По този начин, както говори и самият свят събор, отците са дали предимство на Рим заради царството, а днес по Божието благоволение царстващият град е само един и затова той справедливо се нарича първи”.[77]

„Първият рунд” от полемиката с Рим, както е известно, завършва с примирие: в 10 в. Константинопол не само не претендира за първенство, но дори приема патриарх, поставен от папските легати.[78] По време на кризата от 11 в., завършила с окончателното разделение между Източната и Западната църква, първенството на Константинопол не е практически повдигана тема. Исагогата така и не става във Византия общоприет закон – макар определени нейни норми и да успяват да влязат между юридическите текстове.[79]

В същото време представата за главенството на „вселенския патриарх” над целия християнски свят успява да се закрепи във византийската политическа идеология. През 12 в. Анна Комнина пише в своята Алексиада по повод на жестоката разправа на папа Григорий VІІ със своите противници:

Не е необходимо да се доказва неговата варварска свирепост и това, че човешките нрави с течение на времето стават все по-дръзки и зли. Достатъчно е това, че аз се срамувам да кажа дори и малка част от направеното от тях. И това – о, истино! – е извършил архиерей, и първенствуващият архиерей, явяващ се предстоятел на цялата вселена, както казват и мислят латините – и това е още една проява на тяхната наглост. Защото, когато скиптърът беше пренесен от там към нас, в нашия царствен град, а заедно с него и сенатът заедно с цялата администрация – пренесен беше и архиерейският чин на престолите. И от този момент императорите дали предимство (τὰ πρεσβεία) на Константинополския престол, а Халкидонският събор възвел Константинополския [архиепископ] на най-първото място.[80]

Възгледът на дъщерята на Алексей І споделя и внукът на императора, Мануил І Комнин. Съгласно Свещеното всеоръжие на Андроник Каматир (от 1170 г.), по време на богословския диспут с кардиналите императорът – като чул от тях традиционната за постгригорианското папство сентенция за апостолската катедра на св. ап. Петър – майка на всички Църкви – като опровергал безоснователните претенции на Рим за уникално апостолско наследство в продължение заявил:

И така от самата очевидност на нещата ние узнаваме, че не по признаваната от вас причина, но поради царското и монархическото достойнство, с които и до апостолската проповед е бил украсен старият Рим и е имал господство над цялата вселена, така и Църквата има първенство над другите. Защото след проповедта е било съвършено съобразно, че след царството и неговото [на Рим] свещенство унаследява честта и председателството пред всички останали църкви. Също така, но дори и повече, е това, че е бил награден този [град Константинопол] от великия Константин. Ние знаем това от неговото разпореждане, издадено когато той пренесе всички царски регалии от онзи, в този велик град, като го почете със собственото си име и удостои с честта да се нарича царицата на градовете.[81]

Както виждаме, византийците правят съвсем неочакван извод от представата за „Константиновия дар”: щом като Константин е пренесъл столицата в Константинопол, а първенството на Рим се е градяло на политическото му значение, следователно, този дар по право трябва да премине към Новия Рим! Всъщност, думите на Анна и на Мануил І Комнин не напускат рамката на характерната за византийците имперска политическа риторика. В тълкуванията на по-запознатите с традицията църковни канонисти от това време откриваме напълно традиционно разбиране за мястото и привилегиите на Константинопол.

Но, разбира се, имаме и примери на „канонични хиперболи”, излизащи вече от самия Константинополски предстоятел. Патриарх Филотей в посланието си до руските князе по случая с избора на митр. Алексий (1370 г.) нарича себе си поставен от Самия Бог „предстоятел на всички намиращи се по цялата вселена християни, попечител и пазител на техните души”.[82] И още, само четвърт столетие по-късно, като се обръща от обсадения от турците Константинопол, патриарх Антоний ІV, в увещание към Василий Дмитриевич Московски, пише:

Ние… пазителите на божествените закони и канони сме задължени така да действаме по отношение на всички християни, и особено на великите хора – князете на народите и местните владетели, като твое благородие… тъй като съм всеобщия учител на всички християни, то на мен лежи дългът, когато чух за твоето благородие нещо, което вреди на твоята душа, да ти пиша за него, като твой отец и учител, като наставлявам и убеждавам да се поправиш: а ти като християнин и син на Църквата си длъжен да се поправиш… Защото нима още не знаеш, че патриархът заема мястото на Христос, от Когото и се поставя на престола си? Не човек ти унижаваш, но самия Христос!”.[83]

И образът на патриарха като подражател на Христос (сравнението възхожда към Исагоги),[84] и епитетът всеобщ учител (каквито са всичките петима патриарси), сами по себе си не излизат от рамката на каноните. Нещо повече, патриархът пише до паството си, до своята епархия – там, където авторитетът му е безусловен. Извън контекста обаче тези слова „дразнят слуха”…

Подир османското завоевание църковно-политическият статут на патриарха на Константинопол получава специфично оформление: той е назначен за милет-баши на Рум – глава „на народите” на всички православни християни, живеещи на територията на Османската държава. Аналогични статути получават и духовните лидери на другите немюсюлмански „народи” – арменци и юдеи.[85] Това положение на Константинопол му позволява да претендира за главенство над останалите патриаршии – не по-малко, а за да сме точни, дори повече отколкото във времената на Византийската империя, която не е контролирала политически другите поместни църкви.

Пикът на тези претенции е в 18 в. В синодния акт от 1757 г. Константинополската църква се нарича „майка на всички съществуващи светейши патриаршески престоли”, която, според „… от древност зачитани привилегии може да се намесва навсякъде и да поправя каквито и да е било нередности”. Един акт от 1767 г. пък нарича престола на Константинопол общ пазител на всички св. Божии църкви и глава на цялото църковно тяло.

Независимо от очевидната канонична несъобразност, дадените изрази описват съвсем конкретна църковно-политическа действителност – в случая с Руската църква Константинопол действително постъпва в качеството на пряк предстоятел, но актовете от 18 в. засягат Църквата на територията на една държава – Османската империя.

Впрочем, статутът, който патриаршията получава от султаните – друговерци, не дава на Константинопол канонични права да се намесва в делата на другите патриарси. Ето как остро реагира на един такъв опит, предприет от патриарх Партений ІV (1657-1685 г. – с четири прекъсвания) по отношение на Александрия и Антиохия, известният Йерусалимски патриарх Доситей ІІ Нотара (1669-1707 г.):

Бил е на Вселенския престол патриарх Партений ІV, човек без наставничество и неук, не разбиращ нито Номоканона и съборните правила, нито църковната йерархия; разпрострял той ръката си и там, където не му е било дадено и престолите… на Александрия и Антиохия смутил и объркал… Заради това над него слязъл гневът Божи и му въздал според сърцето му…[86]

Изводи

Йерархичната власт на регионално ниво (архиепископи-митрополити – екзарси или патриарси) изначално е имала изключително политически основания, като се е опирала на нормите на светското право. Като изхождат от това, каноните на съборите определят църковния статус на Константинопол: 1) като втора столица на Римската империя, да има първенство по чест над равните му по ранг архиереи (заедно с Рим, но след него); 2) като най-голям политически център да има права на архиепископия от най-високо ниво, с подчинени на него митрополити от три имперски диоцеза.

През 5-6 в. цялата територия на Римската империя е била разделена на сфери на канонична юрисдикция на равни по сан и независими една от друга архиепископии, чиито статут се е различавал единствено по техните почетни привилегии. От тях при царуването на Юстиниан са се отделили петте вселенски патриаршески престола, чиито авторитет се е признавал за особено значим.

Сетне, по силата на редица причини, предимствата на Рим и на Константинопол започват да се тълкуват като изключителни, имащи свое особено административно и съдебно измерение. В частност, Константинопол, останал единствената патриаршеска катедра на територията на Византия, започва да се нарича „глава на Църквите” и да претендира за правото да се намесва във вътрешните работи на другите патриарси. В същото време, тези претенции по правило са се вписвали в рамките на политическите интерпретации на каноничните норми и напълно са съответствали ако не на буквата, то на духа на каноните, признаващи авторитета на държавната власт по въпросите за определяне границите на каноничните юрисдикции.

В съвършено друга плоскост преминава този проблем през 20 век, след масовото изселване на паството на Константинополската църква и загубата от Константинопол на столичния му статут. Отчайващото положение, в което се оказва патриархът, го подтиква към разнообразни свободни интерпретации на древните канонични норми, но вече без никаква връзка (поне без видима) към политическия институт.[87] Тъй като за Константинопол става все по-трудно да обезпечи съхраняването на традиционния си църковен статут, Вселенска патриаршия сондира почвата за разширяването на своите пълномощия до общоправославно ниво – с перспектива да се превърне в православно подобие на Рим. Трябва да отбележим, че подобен подход неизбежно ще доведе до метаморфоза на цялата традиционна православна църковно-канонична традиция, тъй като, освен на всичко друго, това противоречи на един от нейните коренни принципи – еднаквост на структурите на политическото и църковното управление.

Превод: Венцислав Каравълчев

---

 

* Кузнеков, П. „Канонический статус Константинополя и его интерпретация в Византии” – В: Вестник ПСТГУ І: Богословие, Философия, 3 (53), 2014, с. 25-51 (бел. прев.).

[1] В руската църковно-историческа наука смесването на епархия и епископия е сериозен терминологичен проблем. Предизвикан е от специфичната традиция в Руската църква, която в течение на няколко века е само една от епархиите на Константинополската патриаршия. В първоначалната употреба областта, подчинена на властта на обикновения епископ се обозначава с особения термин ἐνορία, докато ἐπαρχία (гръцкият еквивалент на латинското provincia) е запазен за областта под юрисдикцията на митрополита. В Русия, където различията между митрополити и епископи се трансформират от административни в титулярни, епархия е прието да се нарича и област, подвластна на обикновен епископ (с изключение на викарния). Тази обърканост е способна да породи не малко проблеми, защото властовите пълномощия на епископа в рамките на енорията и на митрополита в рамките на епархията се различават съществено.

[2] Виж Апостолско правило 38 и Правило 9 на Антиохийския събор.

[3] Виж: Правила 9, 16, 19 и 20 на Антиохийския събор.

[4] Виж: Правила 4-6 на Първия вселенски събор; Правило 11 на Антиохийския събор и Правило 63 на събора в Картаген.

[5] Виж: Правила 9 и 20 на Антиохийския събор; Апостолско правило 34.

[6] Σύνταγμα των θείων και ´ιερων κανόνων, των τε αγίων και πανευφύμων Αποστόλων και των ίερων Οικουμενικων και Τοπικων Συνόδων και των κατα μέρος Πατέρων, Κ. Ράλλη, Μ. Ποτλη, Αθηναι 1852 (τ. 1), 1852 (τ. 2), 1853 (τ. 3); τ. 2, σ. 45.

[7] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 3, σ. 140-141.

[8] Изразът „добре е да се знае” (εἰδέναι χρή) подразбира, че епископът на столичния град трябва да бъде известен като „първи” априори, вследствие от съществуващите държавни порядки.

[9] Такъв в частност е архиепископът на Новгород. Възприемането на архиепископски сан като почетна награда слага отпечатък върху цялата титулна система в Руската църква. В древната Църква и Византия за архиепископи са смятани митрополитите и патриарсите.

[10] Правило 2 на Втория вселенски събор; Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 169-170.

[11] В гръцкия текст, това е правило на събора в Сердика 343 г. (Правило 6 – Σύνταγμα κανόνων…, τ. 3, σ. 243), където митрополита се нарича „екзарх на провинцията (ἐξαρχος της ἐπαρχίας). В западната църковна традиция църковния окръг се нарича диоцез, докато на Изток се е наложило името епархия.

[12] Любопитно е, че един от картагенските канони препоръчва старшия епископ да се нарича не екзарх на йереите, а само епископ на първия престол (Правило 48 (39) на Картагенския събор). Титулът primas се е закрепил в западната традиция за старшия по чест митрополит на голяма област. Византийските канонисти отъждествяват екзарсите и примасите (Σύνταγμα κανόνων…, τ. 3, σ. 404-405; Правила святых Поместных соборов с толкованиями; М. 2000, т. 3, с. 498; Juris ecclesiastici Graecorum historia et monumenta, ed. J.-B. Pitra, t. 2, Roma 1868, p. 462-463).

[13] По-подробно виж: Грацианский, М. В. „Возникновение и развитие концепции папского примата в I-V вв.” – В: Вестник ПСТГУ. Серия I: Богословие. Философия, 2 (52), 2014, с. 9-29.

[14] Думата идва от πρέσβυς (стар, старши), чиято етимологията не е съвсем ясна. Виж: Frisk, H. Griechisches etymologisches Wörterbuch, Bd. 3, Heidelberg 1960, S. 593. Още в античността тя и производните ѝ имат явна политическа конотация (πρέσβυς (вожд); το πρέσβος (събрание, старейшина); πρεσβεία – посолство), т. е. лице облечено в авторитет. Оттук и традиционното наричане на християнските свещеници презвитери.

[15] В славянската традиция се е наложил преводът „старейшинство”. Виж: Древне-славянская кормчая XIV титулов без толкований, В. Н. Бенешевич, СПб. 1906, т. 1, вып. 1, с. 97.

[16] Правило 6 на Първия вселенски събор – Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 128.

[17] Обичайният руски превод „епархия” може да въведе в заблуда. Тук се имат предвид именно правата на провинциалната митрополия.

[18] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 203-204.

[19] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 1, σ. 140.

[20] Разпространено в науката название на епископите, подчинени на митрополит, които имат право на глас при избора му (лат. suff ragium). Гръцкият еквивалент е ἐπαρχιώται.

[21] Правило 2 на Втория вселенски събор.

[22] В официалния руски превод [а и в българския, който явно е правен от руски (бел. прев.)] се е наложило единственото число „предимство”. Виж: Правила святых Вселенских соборов с толкованиями, т. 2, М. 2000, с. 87.

[23] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 173.

[24] Sozomenus, Historia ecclesiastica, 2, 34, 2.

[25] Socrates Scholasticus, Historia ecclesiastica, 2, 34, 2.

[26] Илирийската префектура след разделянето през 395 г. включва диоцезите на Дакия и Македония.

[27] Codex iuris civilis, 1, 2, 6., ed. P. Krueger, Bonn 1954, Vol. 2, S. 12.

[28] Така се трактува нормата в схолия в ръкопис Laurent. Plut. 5, 22: „Следва да се знае, че всички епископи на Илирик се отнасят към светейшия Римски престол. Но преблагочестивите закони предоставят така голяма власт на Константинополския престол, че предписват без той да бъде уведомен, да не се приема никакво решение по отношение църковния диоцез в Илирик”. При имп. Юлиан (361-363) Илирик е бил временно присъединен към Италийската префектура. Изглежда, по това време е възникнала определена зависимост на Илирийските епископи от властта на папите в Рим. Характерът на тази зависимост остава неясен. Ако съдим по едикта от 421 г., „прерогативите” на Рим не се простират по далеч от това, да бъде уведомен за решенията, приети на поместните събори.

[29] “L’Illyricum ecclésiastique” – In: Byzantinische Zeitschrift, 1, 1892, S. 531-550; Лепорский, П. И. Исторія Фессалоникскаго экзархата до времени присоединенія его къ Константинопольскому патриархату, СПб. 1901; Grumel, V. “Le Vicariat de Thessalonique et le premier rattachement de l’Illyricum oriental au patriarcat de Constantinople” – In: Annuaire de l’École des Législations Religieuses, 1952, p. 49-63; Сиротенко, В. Т. „Борьба Западной Римской империи и Византии за префектуру Иллирии в 395-425 гг. и ее последствия” – В: Античная древность и Средние века, т. 8, 1972, с. 73-88.

[30] На първото заседание на събора легатът на папа Лъв І, еп. Пасхазий, казва: „Ето ние, по волята на Бога, смятаме господин Анатолий първи, а те [председателите на Разбойническия събор] поставят блажения Флавиан пети”. Диоген, еп Кизикски, казва: „Защото вие знаете каноните” (Деяния Вселенских соборов, т. 3, М. 1996, с. 71).

[31] В традиционния руски [а и български] превод се намира думата „чуждоплеменни, другоплеменни”. Впрочем, в гръцкия израз „τούς ἐν τοὶς βαρβαρικοίς ἐπισκόπους”, прилагателното „варварски” се отнася към пропусната дума народи. За това свидетелства аналогичния израз в Правило 2 на Втория вселенски събор: „τάς ἐν τοὶς βαρβαρικοίς ἔθνεσι τοῦ Θεοῦ ἐκκλησίας” (Σύνταγμα κανόνων… τ. 2, σ. 170).

[32] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 280-281.

[33] В посланието до Халкидонския събор папа Лъв І казва: „… Отдавна имащия сила обичай, към който се придържала св. Божия Църква в Константинопол, да ръкополага митрополити в диоцезите Асия, Понт и Тракия, сега и ние утвърдихме съборно – не толкова за да се предостави нещо на Константинополския престол, колкото да се устрои ред в митрополиите…, това особено се отнася за ефесяните, които много пъти Ви безпокоиха” (ACO, ed. E. Schwartz, t. II, 3, 1, S. 116 [475]; Деяния…, т. 4, с. 168).

[34] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 286.

[35] Ibid.,, σ. 283, 285.

[36] В официалния руски [и български] превод – на митрополита на областта. Виж например: Правила… с. 181. Много важното уточнение „τῆς αὐτῆς” (на същата), в руския превод [съответно в българския, който е направен по руския (бел. прев.)] е пропуснато.

[37] В руския превод се намира „на голямата област”. Виж: Правила…, с. 181.

[38] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 237.

[39] Ibid., σ. 258.

[40] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 238, 240.

[41] „Тази привилегия, митрополит, намиращ се под властта на един патриарх, да бъде съден от друг, нито с правила, нито с закони не е дадена на нито един друг от патриарсите, освен на Константинополския” (Ibid., σ. 240).

[42] Изглежда именно непознаването на институцията може да обясни превода „екзарх на диоцеза” в най-старата славянска книга Кормчая с неразбираемото „началник на структурата” (Т. 1, Вып. 1, с. 117).

[43] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 239-240.

[44] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 260.

[45] Ecclesiae Occidentalis Monumenta Iuris Antiquissima, t. 1, 2, Oxonii 1904, p. 120-121, 196-197, 260.

[46] Acta… t. 2, 1, 3, p. 95 (454).

[47] „De primatu ecclesiae Romana” (Ecclesiae Occidentalis Monumenta Iuris Antiquissima, Oxonii 1904, t. 1, 2, p. 121, 167).

[48] Evagrius Scholasticus, Historia ecclesiastica, 3, 5.

[49] Ibid., 3, 7. Това е един от първите примери на официална употреба на титула „патриарх”.

[50] C.J. 1, 2, 16 (Codex…, Vol. 2, p. 14).

[51] Става въпрос за бягството на Зинон от Константинопол след преврата от 475 г.

[52] При управлението на Василиск (475-476 г.).

[53] Виж: Геростергиос, А. Юстиниан Великий – император и святой, пер. с англ. прот. Максим Козлов, М.: „Изд-во Сретенского монастыря” 2010.

[54] Римската държава се смята за онова удържащо (κατέχων, qui nunc tenet), което препятства идването на антихриста (2 Сол. 2:7). Така мислят Тертулиан, Лактанций, св. Йоан Златоуст, бл. Теодор Кирски и мн. други богослови. В тази връзка лидерът на антихалкидонците Тимотей Елур († 477 г.) пише на своите противници: „Именно в това отричане се изпълни словото на Апостола: ето идва края на господството на Римската империя, което никога не се е случвало с Рим от времето, когато започва да господства, но което се случва сега. Той извърши голям грях, – нечестие към Бога и отстъпничество, отклони се по пътя на нечестието, каквото се нарича писмото на Лъв, и дойде до него това, което сега виждаме и знаем за него (Jean Rufus, évêque du Maïouma, Plérophories, ed. & trans. F. Nau, Paris 1912, p. 152.

[55] Виж, например, едикта от 533 г. и Новела 131 от 545 г. (Codex…, Vol. 2, p. 8; Vol. 3, p. 655).

[56] C. J. 1, 2, 24.

[57] Деяния…, т. 3, с. 168.

[58] Пак там, с. 239, 241, 244, 246.

[59] Названието на Антиохия след възстановяването ѝ от Юстиниан от разрушителното земетресение през 526 г.

[60] Codex…, t. 3, p. 518.

[61] Виж: Peri, V. “La pentarchia: Istituzione ecclesiale (IV-VII sec.) e teoria canonico-teologica” – In: Bisanzio, Roma e l’Italia nell’alto medioevo (Spoleto, 3–9 aprile 1986), Spoleto: “La Sede del CIAM” 1988, t. 1, p. 209-318; Gahbauer, F. R. Die Pentarchietheorie: Ein Modell der Kirchenleitung von den Anfängen bis zur Gegenwart, Frankfurt am Main 1993.

[62] Nov. 11, Codex… t. 3, p. 94.

[63] Codex…, t. 3, p. 655.

[64] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 387.

[65] Отстоява се от Аристин (Σύνταγμα κανόνων…, τ. 2, σ. 176, 387-388), но се опровергава от Йоан Зонара (σ. 173-174). Страната на Зонара взема и Валсамон, който, за да потвърди по-ниското в сравнение с Рим положение на Константинопол, се позовава, колкото и странно да е това, на Константиновия дар (σ. 174-176).

[66] Така папа Григорий І пише в посланието си до Евлогий Александрийски (598 г.): „Нито към мен, нито към някой друг не трябва да се пише – още повече в предисловие, както ти си ми писал, наричайки ме с високомерното име вселенски папа. Аз моля твоята сладчайша светост да не се обръща повече към мен по такъв начин, защото, това което се дава на друг над необходимото, се взима от теб самия… Не на думите разпалващи честолюбието и уязвяващи любовта!” (Gregorii epistula, 8, 29 – MGH, Epistolae, Bonn 1899, t. 2, S. 31).

[67] Theophanes Confessor, Chronographia, Prooemium, p. 3.

[68] Собрание государственных грамот и договоров, хранящихся в Государственной коллегии иностранных дел, ч. 2, М. 1819, с. 97.

[69] Juris… t. 2, p. 462-463; Нарбеков, В. Номоканон константинопольского патриарха Фотия с толкованием Вальсамона, ч. 2, Казань 1899, с. 55.

[70] Императорът пише на патриарха буквално: „Защото ние, като открихме, че някои, чужди на светата съборна и апостолска Църква, като следват заблудите на нечестивите Несторий и Евтихий и прибягват към техните богохулства, по-рано са издали едикт, който и твоя святост знае, с който ние изобличихме безумието на еретиците, без да променяме нищо, без да изменяме и без да престъпваме господстващото до днес с Божията помощ църковно положение, както е известно и на Ваше блаженство, но във всичко, като съхраняваме състоянието на единство на светейшите църкви със светейшия папа и патриарх на стария Рим, на когото написахме подробно за това. Защото ние не допускаме нещо от това, което засяга църковния порядък, да не бъде съобщено на Негово блаженство, като глава на всички светейши Божии йереи, и доколкото всеки път, когато по тези места се появяват еретици, те да се премахват съгласно мнението и правилния съд на този досточтим престол” (Codex…, Vol. 2, p. 8).

[71] Codex…, Vol. 2, p. 17.

[72] Ibid., Vol. 3, p. 593-625. Коментиран превод на този важен текст в: Максимович, К. А. „Новелла CXXIII св. имп. Юстиниана I (527-565) О различных церковных вопросах”: Перевод и комментарий – В: Вестник ПСТГУ, Сер. I, Вып. 3 (19) 2007, с. 22-54.

[73] Epanagoge 3, 9-10 – Collectio librorum juris Graeco-Romani ineditoreum, ed. Zachariae von Lingenthal, Lipsiae 1852, S. 68.

[74] Nicolai papae I Responsa ad consulta Bulgarorum – PL, 119, 1011-1012.

[75] PL 121, 226-228.

[76] Σύνταγμα κανόνων…, τ. 4, σ. 412. Виж: Россейкин, Ф. М. „Восточный папизм в IX в.” – В: Богословский вестник, 24, 2, 7-8, 1915, с. 405-438.

[77] Древне-славянская кормчая…, т. 2, с. 58. За полемиката, разгърнала се по този въпрос на страниците на славянските кормчии книги, виж: Максимович, К. А. „Спор о первенстве „старого” и „нового” Рима в славянском мире: („папистические” схолии в древнеславянской кормчей Ефремовской редакции)” – В: Ежегодная богословская конференция ПСТБИ, 2005 г., т. І, М. 2005, с. 370-378.

[78] Теофилакт през 933 г.

[79] Медведев, И. П. Правовая культура Византийской империи, СПб. 2001, с. 176-181.

[80] Alexias 1, 13, 4; Срв.: Аннa Koмнина, Алексиада, вст. ст., пер., коммент. Я. Н. Любарский, СПб. 1996, с. 82.

[81] Bucossi, A. Prolegomena to the Critical Edition of Ιερα Οπλοθήκη – Sacred Arsenal by Andronikos Kamateros, Part 2, Oxford 2005, p. 20 (текст), 195 (превод). В превода на Букоси първото ταύτην в последното изречение е възприето като примат – първенство, което представя Мануил като заслепен папист. Любопитното е, че съдейки по реакцията на римските легати, те също са разбрали тази закачлива фраза в този смисъл. Благодаря на о. Павел Ермилов, който ми показа този текст, публикуван в малкодостъпна дисертация.

[82] Макарий (Булгаков), митр. История Русской Церкви, т. 5, М. 1994, с. 277, 295.

[83] Памятники древнерусского канонического права, ч. 1, СПб. 1908 [= РИБ, т. 6], с. 269-270.

[84] Eisagoge 3, 1 (Epanagoge [lege: Eisagoge] legis – Collectio librorum juris Graeco-Romani ineditoreum, ed. Z. von Lingenthal, Lipsiae 1852, S. 67).

[85] Само че доста по-късно (бел. прев.).

[86] Каптерев, Н. Ф. Сношения иерусалимских патриархов с русским правительством, т. 1, СПб. 1895, с. 228. Благодаря на К. А. Панченко, който ми посочи този текст.

[87] По-подробно: Ермилов, П. В. „Происхождение теории о вселенском первенстве Константинопольского Патриархата” – В: Вестник ПСТГУ. Серия I: Богословие. Философия, 1 (51), 2014, с. 36-53.