Патриархът, християните и Османската империя ........ The Constantinople Patriarch, Christians and the Ottoman Empire

.
Автор: Венцислав Георгиев Каравълчев
Публикувано: Живо Предание http://dveri.bg/94qu3 

Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната римска империя да е отдавна предизвестен, никой – дори и най-големите скептици от онова време – не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна”, така описва събитието един грузински хронист.[1] Дори слънцето да не е променило своите функции, психологическият ефект от падането на столицата е истинско затъмнение, което сериозно стряска цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, – която четири века по-рано се е отделила от Западната, – падането на Константинопол бележи края на една епоха и начало на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята ѝ първият по чест предстоятел на тази църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император за да се превърне в поданик на мюсюлмански султан.

Разбира се, това не е първи случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и е принуден да се съобразява със законите и устройството на друга, различна и нехристиянска държава. Има ги примерите на Йерусалимската, Антиохийската и на Александрийската църкви, които още в началото на 7 век падат под мюсюлманска власт. Само че с падането на Константинопол подвластна на управлението на иноверен народ става самата Велика църква, имперската църква, която през вековете активно се е опитвала да се асоциира с цялото православно християнство, с цялата християнска икумена.

Моделът, според който победителите и победените, които в случая са голямото мнозинство в новата империя, трябва да съжителстват, е вече добре разработен и дори шлифован през вековете от арабите. Мохамед полага принципа на това съжителство, влязло в Корана с определението за християни и юдеи – хора на книгата (Ahl al-Kitāb). Ако тези хора на книгата не извършват прозелитизъм, а са затворени в общностите си, там те са свободни да изповядват вярата си, да се наставляват в нея и да вършат своите богослужения. Това е важен момент, от който са лишени всички други, които е трябва по силата на принудата да приемат исляма. Разбираемо е, че щом това са условията, които ислямското право поставя пред хората на книгата, за да изповядват свободно своята вяра, съвсем естествено нарушението им води до санкции, които са доста сериозни – включително мъчения и смърт. Изпълнението им пък обикновено води до мирно и безпроблемно съжителство, което може се наруши само при екстремни ситуации, след чието преодоляване се връща в нормалното си русло.

Така например, в 623 г. Мохамед дарява специален документ на манастира „Св. Екатерина”, чрез който признава планината Синай за свещена територия и потвърждава на монасите в манастира тяхната традиционна автономия.[2] Халиф Омар през 636 г. обсажда Йерусалим. Йерусалимският патриарх Софроний праща при него делегация, която да преговаря за капитулацията на града, като в замяна иска да бъдат гарантирани правата на християните. Омар е съгласен да уважи правото на патриарха да бъде пазител на Светите места, както и на християните в града, като в замяна иска християните да му плащат данъка харадж.[3] Споразумението, влязло в историята като договора на Омар,[4] е сключено и вратите на града са отворени за арабите.[5] Само година по-рано, през 635 г. Дамаск също е принуден да отвори врати пред арабската инвазия. Интересното е, че независимо от факта, че градът се предава, на жителите християни, освен традиционния харадж са наложени и други ограничения. Така, на християните е забранено да яздят коне, да строят нови храмове, да правят литийни шествия, да бият камбаните на църквите и да поставят кръстове на гробовете на починалите.[6] Забранява им се и да заемат длъжности в администрацията, но това не се спазва стриктно, защото виждаме, че св. Йоан Дамаскин, както и баща му Мансур, заемат отговорни постове в администрацията на халифата, независимо от забраната.[7]

Османските турци не внасят нищо съществено ново в този модел на отношения на победители – мюсюлмани с победени – християни, известен като димитюд (dhimmi–tude), но доусъвършенстват детайлите му, за да може той без проблеми и без сериозни сътресения да просъществува няколко века.[8] В 1430 г. султан Мурад дарява официални документи, гарантиращи правата на християнското население в Солун и Янина, когато тези градове отварят вратите си за османските турци. Тези документи (или берати) ще формират основата на отношението, което султан Мехмед ІІ Завоевателят ще установи и с новия предстоятел на Великата Църква в Константинопол.[9]

Нека подчертаем, че султан Мехмед ІІ ще установи тези отношения не с някой представител на императорското семейство, не с някои от оцелелите министри или аристократи, а именно с патриарха, който от този момент и до самия край на империята ще е главният, основният и най-често единственият официален отговорник, застъпник и ходатай за християните в империята. Константинополският патриарх ще съвмести не само религиозните функции и отговорности от времето на Византия, но и част от прерогативите на императора и на неговата администрация. Разбира се, всичко това е твърде условно и много зависи от разположението на върховния суверен в Османската империя – султана, който е абсолютен властелин и не дължи на никого никакви обяснения за действията си. Той е поставен и отговорен единствено пред Бога – de facto султанът управлява от името на Бога.[10]

Когато Константинопол е превзет от османските турци (1453 г.), патриаршеският трон е вакантен. Султан Мехмед ІІ Завоевателят, който се проявява като забележителен държавник, бърза да устрои възможно най-приемливото за всички поданици на държавата. След като според мюсюлманското право (понеже не се е предал доброволно), Константинопол е подложен на два дена разграбване, на третия ден Мехмед ІІ се разпорежда грабежът да спре и всички, включително и християните, свободно да излязат и да отпразнуват неговата победа.[11] За тези два дни голяма част от християнското населението на града е избито или продадено в робство, а много от светините – икони, мощи и пр. – изгорени, разграбени или унищожени.[12] На третия ден насилието е прекратено, а сам Мехмед ІІ заповядва да се направят консултации с православните християни и да се свика синод, който да избере нов патриарх.

Особено популярен и почитан тогава е ученикът на св. Марк Ефески, един от големите богослови на 15 век, св. Генадий Схоларий – до избора си за патриарх монах, с името Георги. Неговият авторитет се издига неимоверно много при дебатите около сключването на Фераро-Флорентинската уния със Западната църква. Първоначално той симпатизира на идеята за уния, дори за известно време се увлича по трудовете на Тома Аквински, но впоследствие напълно променя своята позиция – не без въздействието и на своя учител и наставник св. Марк Ефески.[13] Особено впечатляваща е неговата реакция на официалното обнародване на декрета на унията в Константинопол на 12 декември 1452 г. на тържествена Литургия. Поради силното противодействие на св. Генадий, храмът „Св. Софѝя”, където е прочетен декретът за унията, е почти празен. Присъстват  императорът, няколко имперски чиновници и представителите на Рим. Народът липсва, почти няма и представители на православния клир.[14] Обърканият народ отива към манастира Пантократор, за да търси съвет от св. Генадий. Светецът, без да излиза, без дори да показва лицето си от килията, спуска по въже забележително писмо, което започва с думите:

Нещастни ромеи! Защо се заблуждавате, като губите надеждата си в Бога и възлагате упование на франките? Защо, заедно с имащия да падне скоро град [Константинопол], искате да погубите и своето православие?[15]

Според преданието, след падането на града св. Генадий е отведен в робство в гр. Одрин, но бързо е върнат, по заповед на Мехмед ІІ.[16] И е избран единодушно от големия събор в Константинопол в 1453 г за патриарх на Великата църква, независимо от бурните си протести. Веднага след избора му Мехмед го кани в двореца, където го посреща с всички почести. На тържествения обяд в чест на избора му, султанът води с него дълъг разговор. В заключение му казва:

Да бъде твоето патриаршество благополучно, с охота ще изпълнявам твоите желания. Давам ти храма „Свети Апостоли”, където и ще живееш.[17]

След това, по примера на императорите, султанът му дава богато украсен със скъпоценности жезъл, хиляда златни флорина (които трябва да се плащат на патриарха ежегодно) и го изпраща до портите, където го чака специално подготвен бял кон. Качен на коня и придружен от голяма султанска свита, св. Генадий тържествено се отправя към храма на светите Апостоли.[18] Мехмед дава на патриарха и няколко други документа, – с неговия печат и подпис – които гарантират както неговата, така и на християнския клир (епископи, свещеници и др.) неприкосновеност.[19] С тези документи християнското духовенство е освободено от всякакви данъци, вкл. и от „харадж” („джизие”), с който се облагат всички християни. Половината от храмовете в Константинопол се превръщат в джамии, а другата половина остава във владение на християните. Църковното право остава в сила за православните и се прилага по вътрешно-църковни проблеми. Непроменена остава и вътрешната административна структура на Църквата, включително и патриаршеският синод. На православните се позволява да спазват религиозните си предписания, тайнства и празници: кръщение, църковен брак, помени, погребения и т. н., включително и тържественото честване на Празника на празниците – Възкресение Христово.[20]

Въпреки писмено гарантираните с документ от султана права, не трябва обаче да пренебрегваме и вече казаното, че зачитането на тези документи и на правата, които са гарантирани с тях, в голяма степен зависи от морала и достойнството на самия султан, който, като абсолютен суверен в империята, е своеобразен извор на правото, на всички права и милост, т. е. в ръцете му е съсредоточена и законодателната, и изпълнителната власт, и правото свободно да тълкува и – когато реши – да нарушава своите собствени разпоредби или тези на предците му. Красноречив пример за това е и самият Мехмед ІІ, който като цяло е коректен с християните и в творчеството на св. Генадий Схоларий няма нито едно оплакване от него.[21] Въпреки това, той сам нарушава своята заповед и отнема от св. Генадий дадения му за централен храм и дом храм „Св. Апостоли”.[22]

След смъртта му неговите наследници в по-голяма или малка степен започват да ограничават либералните условия, гарантирани от Мехмед ІІ на християните. Първото гарантирано право, най-често и най-сериозно нарушавано, е за неприкосновеността на патриарха и клира. Дълъг е списъкът на патриарсите, които са унижавани, сваляни и пращани в заточение, а често и убивани по заповед на султаните. Ще споменем някои от тях, които са станали нарицателни за грубото погазване на правата им, гарантирани от законите на Мехмед ІІ: Йоасаф, Рафаил, Кирил Лукарис, Партений ІІ, Партений ІІІ, Йеремия ІІ, Йеремия ІІІ, Мелетий ІІ, Григорий V и т. н.[23] Факт е, че от близо 160-те патриарси,[24] които за близо петстотинте години на османско управление се качват на патриаршеския престол в Константинопол, само двадесет и един умират от естествена смърт по време на своето служение – 6 са убити, 27 абдикират, а 105 са принудително отстранени.[25]

Трябва обаче справедливо да отбележим, че високите административни постове са еднакво опасни както за християни, така и за мюсюлмани. Султанът е този, който се разпорежда с живота и смъртта на своите поданици. Като илюстрация на това ще посочим, че за незначителни провинения Селим І обезглавява и свои везири, и генерали. Същото прави и синът му Сюлейман І Великолепни, който не се поколебава да обезглави не само великия си везир, но и първородния си син.[26] Но в случая основна роля за честата смяна на патриарсите, както и за многократното качване и сваляне от патриаршеския престол на едни и същи лица, вина имат самите християни.

Желанието да управляват на всяка цена и да се домогнат до този престол води до въвеждането на нов данък, т. нар. „пешкеш”. Този данък, който буквално означава дар, подарък, подкуп не е въведен от турците, а е изобретение на самите християни. Това, което прави Мехмед ІІ, дарявайки 1000 златни монети на св. Генадий, изобретателният византийски ум ползва за спечелване от определени лица на патриаршеския престол. Казано на съвременен език, претендентите за този престол започват да корумпират султаните. Първият фиксиран случай в историята е скоро след третото възкачване на престола на св. Генадий (1464-1465 г.). Патриарх Симеон І, който тогава се бори за престола с други конкуренти, предлага на Мехмед ІІ паричен подарък от 1000 златни монети, за да му осигури престола.[27]

От прецедент, този пръв „подарък” от бъдещ патриарх за султана веднага се превръща в правило. При това сумата на „подаръка” бързо нараства. Десет години по-късно, в 1475 г., тя е вече 2500 златни монети и не подлежи на обсъждане. Новоизбраният тогава патриарх Рафаил І, понеже не може да събере парите за пешкеша, е окован по заповед на султана във вериги и изпратен да проси на улицата, докато ги събере.[28] Враждуващи групировки сред християнския елит в Константинопол, в стремежа си да поставят собствен кандидат на патриаршеския престол, предлагат все по-високи и по-високи суми за пешкеш. Веднъж увеличена, сумата много рядко е била намалявана от султаните. Тази корупционна практика, започната от патриарсите в битката им за патриаршеския трон, води цяла поредица от беди и силно деградира патриаршеската институция.

Пешкешът е еднократен подарък и се е плащал, за да „узакони” султанът избора на новия патриарх. Опонентите на патриарх Дионисий І през 1471 г., в желанието си да поставят своя кандидат, стават причина за облагането с „харадж” и на патриарха, и на клира.[29] Те предлагат на султана да му правят ежегоден годишен подарък, ако отстрани патриарх Дионисий І. Съвсем естествено той приема. Скоро този ежегоден подарък става фиксирана практика и всеки опит плащането да не бъде направено, може да завърши с отстраняване на патриарха.[30] Непрекъснатото плащане и увеличаване на сумите, които и без това са огромни, води до сериозна липса на средства в патриаршията, което пречи на нормалното ѝ функциониране. Липсата на пари в ръцете на патриарха води до прехвърляне на финансовата тежест над епископите; те от своя страна я прехвърлят на свещениците, които пък я стоварват на миряните.

През 17 век пешкешът, събиран от патриарсите, започва да се прилага и в избор на епископи, но в по-лека форма.[31] И понеже „подаръкът” трябва да се плати веднага, непосредствено преди или след избора, малцина са достойните клирици, които могат да си го позволят. Така, тази порочна практика води след себе си и следващата – вместо образовани и милеещи за вярата си архиереи, в такива се превръщат алчни ханджии, гостилничари и т. н., които имат достатъчно средства, да заплатят за своя избор. Веднъж избрани, в тяхна първостепенна задача се превръща възстановяването на изразходваната лична сума и трупането на нова. Узаконена симонѝя.

Разрухата, започнала с активното участие на висшия клир през 15 в., продължава и се задълбочава. В 17 век харадж-ът става поголовен; с него започват да облагат целия клир.[32] Това още повече увеличава крайната тежест на най-потърпевшите – миряните. Не са единични случаите, когато невъзможността да се справят с данъчната тежест принуждава християни да приемат доброволно исляма. Освен че така избягват част от данъчното облагане в империята, новообърнатите получават и „специфичен дар” от султана – сума пари за нови дрехи (символично мюсюлманинът става нов човек), която се изплаща веднага.[33] Отделно всеки новообърнат в исляма става част от уммата (umma) – мюсюлманската общност, братство, дом, където няма разделение по расов или друг признак. И така, всеки приел исляма отваря за себе си възможността да се ползва от всичко, до което християнинът няма достъп в Османската империя.

За мнозина, незапознати с историята и с функционирането на мюсюлманската държава, най-важен и основен проблем на съвместното съжителстване на мюсюлмани и християни в Османската империя е възможността християните да приемат исляма. Става въпрос не за причините, водещи до доброволното обръщане към исляма, а за априорното насилственото налагане над християнството. С това „насилствено налагане” обикновено се изчерпва и погледът към въпроса и всички аргументи на непознаващите историята, което като цяло формира и техния крайно негативен поглед върху периода. Да, разбира се, ислямът винаги е давал, както и днес дава, право да бъде доброволно избиран, със съответните привилегии и последици от това, и винаги стриктно е ограничавал до невъзможност обратния процес – преминаването от исляма в друга вяра. През Средновековието, а и днес в много общества, включително и в Европа, действат родови закони, свързани с ислямското право, които не зачитат гражданските закони и наказват дори и със смърт членовете на своите семейства, които се отричат от исляма. Вярно е, че, съгласно ислямското право, единствената възможност за някой да напусне исляма е или принудително да се завърне, или да бъде наказан със смърт. Това в голяма степен обяснява трайното увеличение на адепти на исляма през вековете. Дори и допустимите бракове на мюсюлмани с иноверци предопределят избора на децата в тези семейства, поне през Средновековието. Ясна картина на тези процеси дават житията на християнските новомъченици, пострадали в Османската империя.[34]

За бъдем обаче обективни, трябва да признаем, че има и много християни, в това число масово от византийската аристокрация, които доброволно приемат исляма с цел да съхранят социалния си статус, а и за други облаги, които мюсюлманската държава предлага на своите единоверци, за сметка на друговерците. Не е тайна, че най-големите пълководци в Османската империя, най-големите адмирали са точно такива, обърнали се към исляма аристократи, техни деца, внуци и правнуци. Колкото и парадоксално да звучи, неоспоримо е, че с изключение на суверена-султан, чието управление се предава династично от баща на син (в Османската империя за целия период на съществуването ѝ има една единствена династия, за разлика, например, от Римската империя), всички останали постове в управлението на империята, включително най-важният, на великия везир, често са в ръцете на християни, които са приели исляма. Важно е да отбележим, че, противно на преобладаващото днес мнение, сред наследниците на завладените от Османската империя народи, масово насилствено обръщане в исляма в империята се е практикувало рядко и при извънредни ситуации. Към тази практика не трябва да се поставя обектът на огромен брой спекулации: девширмето (кръвният данък). Той нито се е практикувал толкова често, нито е обхващал толкова голям брой хора, колкото се опитват да ни покажат авторите на много от художествените „исторически” разкази и романи.[35] Нещо повече, често бедни, малоимотни родители са били заинтересовани децата им да бъдат именно рекрутирани, защото за тях това е бил единственият начин те да получат високо образование и да се превърнат в част от тогавашния елит, част от османската аристокрация.

Условията на девширмето изключват отнемането от родителите на мъжката им рожба, ако тя единствена. Не се рекрутират женени мъже, независимо от възрастта им, не се взимат момчета с физически недъзи, белези, недостатъци, не са набирани също и занаятчии и търговци. Нещо много важно, с което и до днес се спекулира усилено, е възрастта на събираните за девширме момчета. Тя е обикновено 14-18 години и в много по-редки случаи 10-12 и над 20 годишна възраст.[36] Трябва да кажем, че са регистрирани и изключения и има отбелязани случаи за дете на 5-6 години, но пак подчертаваме, че те много редки и единични. Противно на внушенията, не са набирани пеленачета, а и кой би могъл да се грижи за тях? Не са набирани и деца в прекалено млада възраст, на които лесно се манипулира съзнанието и съответно още по-лесно биха се разправили по-късно със своите родители, роднини и родственици, ако това се наложи. Напротив, набирани са били младежи с отлично здраве и психика, оформили вече своя светоглед или най-малкото с ясно съзнание за произхода си и към кой етнос и вяра са принадлежали. Освен това, силно се преувеличава и броят на взетите за девширме деца. През 16 век броят на събираните за девширме младежи средногодишно варира между 1000 и 3000, които се събират от немюсюлманското население на огромната империя. Не са изолирани и случаите, когато родители са давали дори подкупи на събиращите девширме, за да бъдат децата им взети в еничарския корпус.[37] Да не говорим за изричното условие, което населението на Босна, например, поставя на османските власти, че ще приемат масово исляма, само при условие, че девширмето няма да бъде отменено за тях.[38] Това, поради факта, че девширме не може да се събира от мюсюлманското население. Още по-фрапиращ е случаят с част от гръцкото християнско население (предимно търговци и занаятчии) на Константинопол, което в деня на церемонията на сюнета на малкия Мехмед (бъдещия султан Мехмед ІІІ) в 1582 г. излиза на протест с искане децата им да бъдат взети за еничари. Това толкова силно впечатлява властта, че впоследствие Мехмед ІІІ прави изключение и набира част от децата им в специално създаден за тях еничарски батальон.[39]

След краткия възход на Османската империя след падането на Константинопол в 1453 г. и достигнал кулминационната си точка при Сюлейман Великолепни (Законодателя; 1520-1566), империята започва залеза си. Слабохарактерни, отдадени на пороци султани превръщат произвола, безпринципността, беззаконието и корупцията в правила на управлението. Султанът ограбва обкръжението си, обкръжението ограбва по-ниско стоящите и за всичко това плащат обикновените хора. Към това безразборно ограбване на народа се включва и църковният клир по причини, които вече посочихме. Няма човек или институция, към която потърпевшите може да се обърнат за помощ. Ситуацията започва да се влошава  през 17 и особено много през 18-19 век, когато започва вътрешен разпад на империята. Огромни области са откъснати от местни феодали, които не зачитат централната власт, а тя на свой ред няма какво и да им противопостави. Ще споменем само Осман Пазвантоглу, Али паша Янински, Кара Фейзи, Емин ага и др.

Реално те контролират голямата част от европейската територия на империята. Болният човек на Европа – както наричат тогава Османската империя – продължава да агонизира благодарение на Великите сили, позволяващи на една мъртва империя да сее обхваналата я смърт сред християнското си население – само от страх пред Русия. В този период на безвремие, 18-19 век, се извършва и огромната чистка на християнско население – благодарение и с благослова на християнска Европа. Яростта от десетките неуспешни войни на империята с различни врагове, се стоварва върху беззащитното християнско население, което освен всичко друго, е трябвало да понесе и товара на тези неуспешни войни. Огромни територии опустяват, след като част от населението бяга с чуждите армии, за да се спаси от погромите на редовната войска и башибозука. Такава е съдбата и на стотици хиляди българи, които, за да не станат храна на ятагана, бягат с руската армия и заемат обширни територии от днешна Украйна, Молдова и др.

Автор: Венцислав Каравълчев

---

[1] Freely, J. The Grand Turk: Sultan Mehmed II – conqueror of Constantinople, master of an Empire and lord of two seas, London 2009, p. 50.

[2] Στεφανίδης, Β. Εκκλησιαστική ιστορία, Αθήνα 1948, σ. 634.

[3] Данакът харадж, по-известен като джизие е сума, която християните и въобще немюсюлманите в една ислямска страна трябва да заплащат. Той има своите основания в Корана (Сура 9:29) и затова е обект на ислямското право (шариа). Обикновено под името харадж или джизие се събира само един данък, но има случаи, в които хараджа и джизието са разделени и обособени като два различни данъка, събирани от немюсюлманското население: Becker, C. “Cizie. Cizia” – In: Islâm Ansiklopedisi, 3, Istanbul 1963, p. 199-201.

[4] В историографията съществуват „договор, уверение на Омар” (al-Uhda al-Umariyya) и „пакт на Омар” – две различни споразумения, различни документи, сключени от различни личности. Първият е сключен от втория халиф, Омар, при случая, описан по-горе. Вторият е сключен от халиф Омар ІІ от династията на Омаядите през 717 г. с жителите на Дамаск. Тези документи, и по-специално вторият стават основата, върху която се градят отношенията мюсюлмани-християни в новозавладените от мюсюлманите земи. В тях подробно са описани правата, задълженията и ограниченията за християните и юдеите в земите под контрола на мюсюлманите, като всеки случаи има своите особености. Така например, по един начин се третира немюсюлманското население на градове, които доброволно се предават на мюсюлманите и по съвсем различен – на онези, които са оказали съпротива. По-подробно виж изключително интересния и изчерпателен труд с оригиналните извори по въпроса: Christian-Muslim Relations: A Bibliographical History (600-900), еd. D. Thomas, B. Roggema, Leiden-Boston 2009, p. 104-107, 124-127, 356-357, 360-364 и др.

[5] Καλλίνικος, Κ. Επίτομος εκκλησιαστική ιστορία, Αθήνα 1958, σ. 89-90.

[6] Ibid.

[7] O’Connor, J. “St. John Damascene – A Biography” – In: John of Damascus, The secret writings of St. John of Damascus, Altenmunster 2012, p. 6-13.

[8] Повече за dhimmi и османския и аналог на милиет системата, както и за задълженията на християните и мюсюлманската държава по нея, виж в: Karavaltchev, V., P. Pavlov “How just was the Ottoman millet system” – In: Journal of European Baptist Studies, Vol. 11, 3, 2011, p. 21-36. Bat Ye’or The Dhimmi: Christians and Jews under Islam, London 1985.

[9] Στεφανίδης, Β. Op. cit., σ. 634.

[10] Виж по-подробно: Imber, C. “Ebu’s su’ud” – In: Islamic legal thought: a compendium of Muslim jurists, ed. O. Arabi, D. Powers and S. Spectorsky, Leiden, p. 401-415.

[11] Γεώργιος Φραντζής, Η πολιορκία και η άλωση της Κωνσταντινούπολης, Γ΄, ΙΑ΄. – In: Γεώργιος Φραντζής, Νικολο Μπαρμπαρο, Η Πόλης Εάλω. Το Χρονικό της Πολιορκίας και της άλωσης της Κωνσταντινούπολης, Αθήνα, 1993, σ. 74.

[12] Doukas, Historia Byzantina, ed. I. Bekker, ХL – Corpus Scriptorium Historiae Byzantinae (CSHB), Bonn 1834, p. 299-308. Νικολο Μπαρμπαρο, Χρονικό της Πολιορκίας της Κωνσταντινούπολης – In: Γεώργιος Φραντζής, Νικολο Μπαρμπαρο…, σ. 211-213.

[13] Прекрасен анализ на творчеството, идеите и жизнения път на св. Генадий дава един от най-добрите познавачи на трудовете му, архим. Амвросий (Погодин), в предисловие към превода му на проповедите на св. Генадий на руски: Проповеди Св. Геннадия ІІ (Георгия) Схолария патриарха Константинопольского, перев., предисл. и комм. архим. Амвросия (Погодина), СПб. 2007, с. 12-28.

[14] По-подробно за тези събития в: Doukas, Historia Byzantina, 36, p. 252-258.

[15] Ibid., p. 254.

[16] Philippides, M. Emperors, patriarchs and sultans of Constantinople, 1373-1513. An Anonymous Greek Chronicle of the sixteenth century, Massachusetts 1990, p. 11.

[17] Проповеди Св. Геннадия ІІ…, с. 25

[18] Моментът с даването на жезъла от Мехмед ІІ на патриарх Генадий ІІ е добре описан и разтълкуван от Г. Франдзис. Султанът копира изцяло действията на Византийския император. Виж повече в: Γεώργιος Φραντζής, Η πολιορκία…, Γ΄, ΙΑ΄. σ. 74-76.

[19] Тези документи Франдзис описва като διατάγματα – едикти. Вероятно става въпрос за ферман(и) или по-скоро за берат(и). Виж: Γεώργιος Φραντζής, Η πολιορκία…, Γ΄, ΙΑ΄. σ. 77-78.

[20] Повече за това в: Schmemann, A. The historical road of Orthodoxy, NY 1963, p. 272-273.

[21] Проповеди Св. Геннадия ІІ…, с. 25.

[22] Schmemann, A. Op. cit., р. 273.

[23] Στεφανίδης, Β. Op. cit., σ. 634-635.

[24] Цифрата е на база изчисление, направено по вътрешната логика на процеса. Има патриарси, които се качват и слизат по няколко пъти на патриаршеския престол, като всяко качване на престола се смята за едно патриаршество, независимо че става въпрос за едно и също лице. Самият св. Генадий Схоларий се възкачва три пъти. Кирил Лукарис, Партений ІV и Дионисий ІV по пет и т. н.

[25] Karavaltchev, V., P. Pavlov Op. cit., p. 21-36.

[26] Pierce, L. Morality tales. Law and gender in the Ottoman court of Aintab, Berkeley & Los Angeles 2003, p. 315-316; Fisher, S. The Middle East. A History, NY 1959, p. 206.

[27] Sherrard, P. The Greek East and the Latin West: A study in the Christian Tradition, London 1959, p. 102.

[28] Καλλίνικος, Κ. Op. cit., σ. 108.

[29] За да не бъде нарушен бератът на Мехмед ІІ, който освобождава от харадж патриарха и клира, официално този годишен данък не се нарича харадж, а „годишна вноска на патриарха”.

[30] Στεφανίδης, Β. Op. cit., σ. 635.

[31] Ibid.

[32] Ibid., p. 636.

[33] Radushev, E. “The spread of Islam in the Ottoman Balkans & Revisting Bulliet’s method on religious conversion” – In: Oriental archive, 78, 2010, p. 379.

[34] Виж: Нихоритис, К. Света гора Атон и българското новомъченичеството, С. 2001; Σάθας, Κ. Κατάλογος των από της αλώσεως της Κωνσταντινουπόλεως μέχρι του 1821 έτους υπέρ της χριστιανικής πίστεως μαρτυρησάντων, Μεσαιωνική Βιβλιοθήκη, Γ, Βενετία 1872, σ. 605-610; Νικόδημος Αγιορείτης Συναξαριστής, Βενετί 1819; Δουκάκης, Κ. Νέον Μαρτυρολόγιον, Συνοπτική διήγηση πάντων των Νεομαρτύρων, Αθήναι 1897; Δουκάκης, Κ. Μέγας Συναξαριστής, πάντων των αγίων, τ. 1-12, Αθήναι, 1889-1896.

[35] Известният османист Халил Иналджък на базата на документи показва, че броят еничари в империята в 1480 г. е 10 000 души, през 1568 г. – съответно 12789, през 1609 е станал 37627, а през 1670 г. е бил увеличен до 53849. Виж: Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период 1300-1600 г., С. 2002, с. 86.

[36] Николай Панайотов твърди, че съгласно документите, специално за българските земи рекрутираните за еничари български младежи са били във възрастовата граница от 15 до 25 години. Виж: Панайотов, Н. „Потурчването” на Североизточна България (ХІV-ХХ в.), Варна 2001, с. 53.

[37] Виж свидетелството на Стефан Герлах от 16 в: Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, С. 1976, с. 156.

[38] Majer, H. “The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious state: The Ottoman Empire” – In: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІХ-ХХ вв.), Београд: „Историйски институт” 1997, с. 62-63.

[39] Кицикис, Д. Османската империя, С. 2000, с. 73.